Най-сетне съзря това, което му трябваше — възрастен прислужник с лице на персийски поет, облечен в малко износена униформа. Той му даде едва забележим знак, прислужникът с достойнство се приближи.
— Спомняте ли си за господин Периа? — запита Димов на френски.
Прислужникът се замисли.
— Господин Периа?
— Той беше преди около един месец в хотела… Висок, хубав французин, много представителен.
— А, да… Господин Периа — припомни си изведнъж прислужникът. — Да, много възпитан господин, много щедър.
Димов се усмихна едва забележимо и му пъхна в ръката пет долара. Прислужникът сякаш изведнаж се преобрази, — Вие ли препоръчахте на господин Периа един много интересен магазин за антикварни предмети?
— Не, господине, не ме е питал! — отвърна прислужникът с искрено огорчение.
След първия успех — първата несполука.
— Впрочем, той какво пиеше? Тук, на бюфета, искам да, кажа?
Доста странен въпрос, но прислужникът бе свикнал и на по-странни. Тия чужденци май всички до един са чудаци:
— Бира — отвърна той след кратко колебание.
— Вие каква бихте ми препоръчали?
— „Туборг“… Господин Периа пиеше само „Туборг“ — припомни си прислужникът. — Много хубава датска бира, господине. В Истанбул се сервира само в нашия хотел.
— И все пак къде се намират вашите антикварни магазини? Не са ли събрани на едно място?
— Не, пръснати са из целия град. На едно място са събрани само в Капалъ пазар.
— Но там сигурно се продават само боклуци.
— Не, господине, продават всичко, каквото човек може да си помисли.
— А тук наоколо някъде?
— Наблизо няма… Но има няколко хубави магазина по преките на „Истиклял булвар“.
— Да, благодаря ви — кимна Димов.
— В хотела имаме хубав европейски ресторант, господине. И много елегантен нощен бар.
— Да, да, видяхме го — отвърна предпазливо Димов. — Но не сме дошли тук, за да се храним в европейски ресторанти.
Прислужникът се поклони леко и отмина. Разбира се, двамата нямаха никакво намерение да вечерят в скъпия и прескъп хотелски ресторант. Преди това се бяха отбили предвидливо в една доста луксозна шкембеджийница на самия „Истиклял булвар“. Чорбата наистина беше хубава, но Димов много добре си припомни, че в стара София някога беше много по-хубава — с едри парчета дамар. Сега те си поръчаха по една бутилка „Туборг“ и малко кайсерн пастърма. Бяха толкова жадни, че едва я дочакаха.
— Предполагам, че Периа не е ходил на Капалъ пазар — каза Димов. — Там е цял лабиринт… Чужденец като него би се объркал. — Димов отпи от бирата. — Ама наистина е чудесна!
— Шефе, говориш тъй, като че ли си прекарал на тоя Капалъ пазар младините си.
— Ами човек трябва да бъде винаги информиран — отвърна шеговито Димов. — Да поръчаме ли още по една?
— Можехме да поръчаме още по две — каза Ралчев, — ако не беше профукал пет долара за бакшиш… Той щеше да ти издрънка тия работи и за един долар. Нали виждаш, тук всички се пазарят.
— Това, което ми каза, струва сто долара.
— Не намирам… Та какво всъщност научихме?
— После ще разбереш — отвърна Димов уклончиво.
Бяха така уморени, че веднага след втората бира се прибраха в стаите си. Чакаше ги тежък работен ден. На сутринта се събудиха отпочинали и бодри, готови за нови пътешествия. Закусиха добре в ресторанта, направиха дневното разписание.
— Важното е да вдъхнеш доверие на продавача — говореше Димов. — Да знае той, че имаш пари… Тогава ще ти покаже всичко.
— Ами ще се опитам, шефе. Димов го погледна критично.
— Не знам дали ще успееш. С тая сламена шапка ми приличаш най-много на сухиндолски счетоводител… Сложи поне това.
Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам доста солидни очила със златни рамки.
— Шефе, ти си се разорил!
— Не бой се, фалшиви са. Мислех да украся себе си с тях, но май че на тебе ще ти бъдат по-нужни… Да, добре ти стоят… Но на обед ти ще платиш бирата, ясно ли ти е?
— Ясно!
— Хайде сега върви! И не се скъпи за бакшишите. Ако има нужда, разбира се.
Ралчев замина. Димов остана да плати сметката. Когато най-сетне излезе навън, към него с доста оживено лице се приближи прислужникът.
— Господине, вие имахте право — каза той. — Намерих шофьора, който е возил господин Периа през последните дни… Наистина са отишли в един антикварен магазин.
— Чудесно! — отвърна спокойно Димов. — А къде е сега тоя шофьор?
— Трябва малко да го почакате, всеки момент ще дойде… От нашия контингент е.
Още пет долара. А беше готов да даде двайсет. Но не искаше прислужникът да разбере, че се интересува много от тая работа.
— Почакайте, ще ви извикам, като дойде. Прислужникът пъхна ловко банкнотата в джоба си и излезе вън да чака. След десет минути Димов вече пътуваше с огромния червен кадилак към центъра на града. Пъпчивият шофьор маневрираше ловко из гъстото автомобилно движение, подсвирваше с нещо като полицейска сирена на по-простите си колеги, изобщо проправяше си енергично път към целта. На „Истиклял булвар“ той най-сетне сви по една от преките, колата се залюля по износения калдъръм и скоро спря.
— Тук е, господине.
— Почакайте ме! — отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.
Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнаж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита:
— Мога ли да видя това, господин…
— Айвазян — поклони се леко продавачът.
Айвазян отвори витринката и му подаде кутията. Димов, я въртя в ръцете си по-дълго време, отколкото му бе нужно.
— Колко струва?
— Петдесет долара.
Димов поклати скептично глава.
— Петдесет долара? — измърмори той. — Множко са… Кутията не представлява нищо особено.
— Не сте прав, господине… Обработката е великолепна. Освен това кутията е принадлежала на султан Абдул Хамид Първи.
— По нищо не личи.
— На вътрешния капак е гравиран султанският знак — каза вежливо Айвазян. — Тая кутия му е била подарена лично от австрийския император. Димов се усмихна снизходително.
— Готов съм да ви дам добра цена — каза той, — но ако ми предложите истинската кутия.
Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.
— Ами защо смятате, че тая не е истинска?
