— Стига за днес! — възпротиви се Димов. — Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.
— Вие сте оптимист? — попита Дюран учудено.
— Както винаги! — усмихна се Димов. — А вие?
— Освен ако носите някаква хубава новина — каза Дюран. — Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.
Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола — доста престарял и раздрънкай ситроен.
— Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? — каза Димов. — Не сме далеч.
— Винаги на ваше разположение — усмихна се Дюран. — Само гледайте да не се загубите…
Малка спокойна разходка по „Сен Жермен“ край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено — той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв — никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.
Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът — много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.
— Седнете тук! — Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. — Ще пием по едно кафе, нали?
Той поръча двете кафета и когато вратата се затвори, каза усмихнато:
— А сега да видим какво ми носите.
Димов отвори чантата си и извади оттам кутия за енфие. После едва ли не тържествено я положи върху бюрото му.
— Какво е това? — попита той учудено. — Кутията на Периа?
— Не съвсем — отвърна Димов. — Това е нейната съвсем точна имитация…
— И за нея дадохте двеста долара? — попита Дюран явно разочарован.
— Не, разбира се. Двеста долара дадох за сведението, че оригиналът е бил купен от Периа… И то за седем хиляди долара. Кутията наистина представлявала солидна ценност, господин Дюран… Периа е направил добра сделка.
— А как се сетихте, че Периа е купил оригинала?
— Не беше толкова сложно! — отвърна Димов. — Не допусках, че човек като Периа ще купи нещо евтино. Още повече, че сега никой не употребява енфие. Освен трва от митническата му декларация узнах, че в Истанбул той е внесъл десет хиляди долара в травел-чекове. От тях в София бяха останали само три… Къде можеше да бъдат другите?
Освен ако е купил нещо ценно… Нашият митнически чиновник се е излъгал — изумрудът е бил истински.
Но лицето на Дюран изглеждаше все тъй разочаровано.
— Да, разбирам — измърмори той. — Сведението все пак е нещо. Но защо ви е тоя боклук?
— Нима не разбирате? За да го сравним с оригинала.
— Не протестирам за доларите — каза Дюпон. — Но с какво изобщо тия кутии помръдват напред нашите работи?
Димов го погледна учудено.
— Първо, господин Дюран, сега ние знаем, че откраднатата кутия е оригинална… И, второ, ако намерим същата кутия, но с истински изумруд, ще намерим и убиеца… Нима не разбирате, че не можем да имаме никакво друго по-сериозно доказателство?
Дюран се намръщи.
— Да, това ми е ясно. И все пак защо не потърсихте по-напред тоя оригинал в София, а идвате направо тук?
— Защото смятам, че ще го намерим у господин Кулон.
— Тъй ли? — запита иронично Дюпон. — А защо, впрочем?
— Ами ще ви кажа защо… Периа и Кулон се виждат в хотела. Периа отива в стаята на Кулон, за да се посъветва с него като специалист дали тая вещ заслужава парите си. И там оставя следата върху чашата, за която вече знаете. Кулон харесва кутията. И през нощта убива Периа, за да го ограби.
Дюран се усмихна снизходително.
— Извинете, но тая хипотеза е съвсем несъстоятелна. Един богат човек да убие заради няколко хиляди, долара…
— Не за долари, а за кутия.
— Какво му е пречело да я купи? Извинете, но това подозрение е наистина глупаво.
Димов широко се усмихна.
— Много добре знам, че е глупаво! — каза той. — Но исках да го чуя от вас. Вие изключвате възможността богат човек да извърши убийство за грабеж. А защо не изключвате възможността един честен човек да извърши такова убийство. Като нашия митничар например…
— Да, но той е беден… А бедният човек винаги има нужда от пари.
— И ние с вас имаме нужда от пари… Но, слава богу, още не сме извършили нито едно убийство.
— Само това остава! — изсмя се Дюран. — Нали това ни е работата, да залавяме убийците…
— И работата на митничаря е доста подобна.
— Господин Димов, вие пропътувахте толкова километри, за да си отмъстите? Да речем, за моите неправилни подозрения.
— Не, господин Дюран… Аз съм дошъл тук, за да заловим убиеца. И смятам, че ще го заловим.
— Но това, което ми съобщихте, не е нищо.
— Все пак е нещичко… И то доста важно, според мене. Но аз ви нося и няколко други новини. Направих справка на самолетното разписание в Истанбул. Същия ден само два часа по-рано е имало самолет на „Сабена“, който каца в Цюрих, Париж и Брюксел. Защо Периа не е заминал с тоя самолет? Защо му е било нужно да ходи в София, да сменя самолета си, да прекара на летището една неудобна нощ?
— Може би не е имало място в самолета на „Сабена“. Или пък работата не му е позволила да тръгне по-рано.
— Нито едното, нито другото. Места е имало достатъчно. А освен това Периа си е запазил място в българския самолет още предния ден… Очевидно той е искал да нощува не другаде, а в София…
— А Кулон?
— За Кулон тая връзка е наистина най-бързата и най-удобната.
— Вие смятате…
— Да, аз смятам, че Периа нарочно е пристигнал в София, за да види Кулон.
Дюран се замисли.
— Да, логично е — съгласи се той. — Но противоречи на показанията на вашия администратор… Кулон съвсем случайно е узнал, че Периа е в хотела. Ако Периа е дошъл в София, за да се срещне с Кулон, той е щял да му се обади навреме.
— Може би аз не се изразявам добре на френски — измърмори Димов. — Не съм казал, че Периа е дошъл да се срещне с Кулон. А заради Кулон. Да си представим, че е имал намерение да го убие, да го ограби, да го принуди към нещо, преди още да е стигнал на френска територия. И именно заради това упорито се е крил в своята стая… Кулон случайно узнава, че Периа е в хотела, и е предугадил неговите намерения. Срещата все пак се е състояла… И Кулон е успял да изпревари своя убиец. Дюран се замисли продължително.
— Всичко това са хипотези — каза той най-сетне. — Без никакви доказателства.
— Мисля, че ще намерим доказателства.
— Имате пред вид нещо?
— Много неща имам пред вид, господин Дюран… И всичките са сериозни и основателни.
