Дюран се облегна на стола си. Масивното му лице едва успяваше да скрие своя израз на спотаено тържество. В края на краищата, макар и на самия финал, наистина бе успял да изненада колегата си.
— Това е цялата история — каза той. — А сега, надявам се, че няма да ми откажете една хубава прощална вечеря.
— Обещахте: сами!
— Добре, сами, упорити човече. Ще отидем в „Максим“.
— Искрено казано, господин Дюран, предпочитам нещо по-скромно. При Надин например.
— Глупости… Искам да ви заведа в хубав и скъп ресторант. Не бойте се, няма да плащам аз сметката.
— Сметката зависи от менюто — усмихна се Димов. — Хем ще си хапнем добре, хем ще се чувствуваме удобно. Не обичам да ми се въртят около главата пет келнери. И един ми стига, особено ако не е от най- бързите.
— Знаете ли, че сте прав? — отстъпи изведнаж Дюран. — Надин може да ни поднесе всичко, което си поискаме, от омарите до пъпеша. Аз ще й се обадя. Ще й поръчам трюфели и чудесни наденички — от „Мортаи сюр Перш“.
Дюран потърка така съблазнително ръце, сякаш вече ги виждаше пред себе си.
— А сега да се качим за малко при директора. Няма да се разболеете от няколко признателни думи.
На другата сутрин те пиеха кафе в чакалнята на летището. Навън денят беше доста навъсен, ръмеше слаб дъжд, духаше вятър. Но въпреки това Дюран изглеждаше във великолепно настроение.
— И тоя път излязохте прав — каза той. — Надин наистина ни предложи чудесна вечеря.
— И сметката не беше лоша — отвърна Димов.
— Не, не заради сметката… Тоя път се беше постарала като за стари приятели. Да не мислите, че всеки ден поднася такова вино? От реколта хиляда деветстотин трийсет и шеста. Просто не знаех, че го има.
Дюран беше прав — Надин имаше не повече от трийсетина такива бутилки. И ги вадеше само в изключителни случаи. Тя дори накара Димов да се подпише в почетната книга на заведението. След като бе изпила няколко чашки с тях, разбира се.
По радиоуредбата оповестиха пътниците да се приготвят за отлитане. Двамата инспектори си стиснаха сърдечно ръцете.
— Надявам се, че пак ще се видим! — каза Дюран.
— А аз се надявам, че тогава ще бъдете поне началник на управление.
— У нас тия неща не стават така бързо. Добър път!
Навън го лъхна хладният вятър, студени пръски дъжд оросиха лицето му. Беше много приятно усещане след задушните летни дни. А това чувство още повече се усили, след като зърна в далечината българския трикольор върху опашката на самолета.
На софийското летище го чакаше Ралчев така радостен, сякаш посрещаше собствения си брат. Беше в скромни сандали и простичка лятна риза със завити ръкави. Димов веднага усети лекичкото ухапване на съвестта. Можеше спокойно да купи за него онова елегантно поло, което беше видял на парижката витрина. Можеше, ако се беше сетил. И нямаше да му пъха сега в ръцете някакви си писалки.
— Какво ново към вас? — запита Димов.
— Дребни работи.
— Наистина ли са дребни?
— Не знам! — усмихна се Ралчев. — Но след твоите международни подвизи ще ти се видят като мухи.
Навън ги чакаше служебна кола. Докато пътуваха към града, Димов успя да разкаже в по-общ вид всичко, което се беше случило. И, разбира се, веднага заваляха въпросите.
— Да оставим нещо и за довечера — отвърна Димов. — Ако ме поканиш на гости, разбира се.
— С удоволствие, шефе… Но кажи ми поне как ти хрумна тая чудесна мисъл?
— Каква мисъл?
— Ами че Периа и Кулон са пристигнали в София с разменени самоличности.
— Нищо не ми е хрумнало! — отвърна сериозно Димов.
— Как така нищо?… Та ти ми каза това свое предположение още преди да тръгнеш за Париж.
— Не беше съвсем предположение. Впрочем, навярно би ти хрумнало и на тебе, ако беше прочел по- внимателно медицинската експертиза.
— Та аз я четох.
— И нищо ли не ти направи впечатление?
— Направиха ми впечатление много работи. Но откъде да стигна до такъв извод?
— Ами там пишеше, че в стомаха на убития са били намерени остатъци от силен алкохол. Навярно уиски. А и знаеш много добре, че в хотела пътникът, записан с името на Периа, е пил само бира.
Ралчев мълчеше поразен. Но като видя разочарованото му лице, Димов побърза да каже:
— Разбира се, тоя факт не беше никакво доказателство. Нищо не е пречело убитият да е пил уиски преди това. В самолета например. Едно хрумване все още не е нищо, макар че всяко хрумване трябва грижливо да се проверява. Аз достигнах до тая истина постепенно, ден след ден и факт след факт.
— Точно така! — оживи се отново Ралчев.
Едва сега Димов се усмихна.
— Всъщност така протече цялото следствие — завърши той. — След много грешки и много колебания. Важното е веднаж човек да улови здравата и вярна нишка… И не случайно нашият учител е казал, че всяко познание е безкрайно приближаване към истината.
Пред очите им вече блестяха скромните светлини на София.
Информация за текста
© 1981 Павел Вежинов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Публикация:
КУТИЯ ЗА ЕНФИЕ
Павел Вежинов
Военно издателство
София, 1981
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2800]
Последна редакция: 2007-04-18 13:18:31
