Кулон да остане жив. Така поне няма да отговаря за убийство.
— Жените са малко нещо като децата, колега… Все им се струва, че като отложат бедата, тя по някакъв начин ще им се размине.
Но Димов едва го чу.
— Защо наистина? — измърмори той омърлушено.
С бързия спортен самолет те пристигнаха в Париж към полунощ. Чакаха ги две коли — едната за инспекторите, другата, достатъчно осигурена и бронирана, за мадам де Вол и другите сътрудници. За тяхно щастие нямаше журналисти, бяха успели да си спестят поне тая неприятност.
— Искате ли да ви заведа при халите? — запита Дюран. — Не може един истински гост на Париж да не опита нашата лучена супа.
— Сигурно е пълно с чужденци.
— Няма нищо страшно. Това са най-обикновени провинциални веселяци.
Веселяците дремеха край масите и по-скоро се преструваха на весели. Не им спореше и лучената чорба, гъста и лепкава като клайстер. Парижки месари в накървавени бели престилки пиеха кротко на бара своя безплатен аперитив, колкото да създадат известен колорит на заведението. Провинциалистите гледаха малко уплашено кървавите петна по престилките и нагъваха без апетит супата. Но на Димов тя хареса — поне оная част, която можеше някак си да се погълне. Изпиха заедно бутилка вино и си тръгнаха.
— Утре ви каня на официална вечеря — каза Дюран. — Навярно ще присъствува и директорът.
Димов го погледна едва ли не уплашено.
— Много ви моля!… Ама знаете ли как не обичам официални срещи и вечери.
Дюран се замисли.
— За вечерята някак си може да уредим… Но тогава ще се наложи да дойдете още веднаж в бюрото ми. Няма да ви се размине без една официална благодарност. Да не говорим за мисис Доналд!
— Не ми е приятно да услужвам на милиардери — изсумтя Димов.
— Без шеги! Навярно ви чака и парична премия. Най-малкото от страна на застрахователната компания.
— С удоволствие ви я отстъпвам — усмихна се Димов.
— Не се шегувайте. Това не са малко пари!
— Не се шегувам, но у нас това е абсолютно забранено. Държавен служител може да получи само законната държавна премия. И нищо друго.
— Ха! — възкликна Дюран. — По тоя начин ще услужите на капиталистите. Знаете ли колко ще се зарадват? Тия пари и без друго ги бяха прежалили.
— Знам! — отвърна Димов. — Но принципът си е принцип.
Дюран го зяпаше любопитно.
— Странни хора сте вие! — измърмори той.
Опитаха се да спрат едно такси. То наистина спря, но в него седеше млада жена с доста претенциозен вид. Цялото й поведение подсказваше, че с удоволствие би ги приела и двамата. Дюран само махна с ръка, шофьорът предвидливо замина.
— А това не влиза ли във вашите задължения? — усмихна се Димов. — Да я приберете на топло.
— Има си хора за тая работа — отвърна неохотно Дюран.
Тая нощ Димов заспа веднага — без никаква мисъл в главата, макар да съзнаваше много добре, че има за какво да се мисли. На сутринта отиде в Българското посолство, където го прие посланикът. Димов му разказа всичко — до арестуването на мадам де Вол. Посланикът слушаше поразен.
— Познавам мадам де Вол — каза той. — Идвала е даже в нашето посолство. Минаваше за лява голистка. И с основание, сигурен съм, че е участвувала много активно в съпротивителното движение против немската окупация.
— Доста странно! — каза Димов замислено.
— Наистина странно!… Но всичко е добре дошло за нас. Скоро свикваме пресконференция. По друг повод, разбира се. Но ще използуваме случая да обясним на господа журналистите, че дължат на нашата страна едно извинение. За всички ония хули, които посипаха по наш адрес.
След посещението при посланика Димов разгледа „Лафайет“. Без особен резултат, разбира се. Купи само пет-шест газови запалки — подарък за най-близките приятели и сътрудници. И още толкова стила — от най-добрите. Спря за миг пред едно мъжко поло, но махна с ръка и отмина. Стори му се прекалено елегантно за един скромен криминален служител. След това обядва в едно случайно бистро, взе такси и отиде в Галерията на модерното изкуство. Началото не беше никак окуражително. И Матис, и Пикасо го оставиха доста хладен. И тъкмо беше потънал в някакво непонятно за него очарование в салона на примитивистите, някой го побутна по ръката.
— Господин Димов!
Той се обърна учудено — млад, учтив човек го гледаше с нескрит респект. Димов си припомни веднага, че го бе зърнал веднаж някъде около Дюран.
— Господин Димов, инспектор Дюран ви моли да дойдете веднага при него.
— Нещо се е случило?
— Не мога да ви кажа.
Димов погледна със съжаление недогледаните галерии и тръгна с младия човек.
— А откъде знаехте, че съм именно тук? — запита той.
— Френската полиция всичко знае! — пошегува се младежът.
Навън ги чакаше кола, която веднага ги заведе в бюрото на Дюран. Като го видя, инспекторът стана усмихнат и тръгна срещу него. Никога не бе изглеждал в такова добро разположение на духа. „Навярно е пипнал премията от застрахователната компания“ — помисли Димов развеселен.
— Вие сте чуден човек! — говореше шеговито Дюран. — Тръгнал по изложби, вместо да купи чифт хубави обувки на жена си.
— Трябва да си купя жена по-напред — все тъй шеговито отвърна Димов.
— Ами купете си французойка. Ще ви намерим една с намаление.
— От плас „Пигал“?
— Не, моля ви се, напълно порядъчна.
— Пак ще ми излезе доста скъпичка. След сватбата, искам да кажа. Предпочитам българките, те са ужасно пестеливи.
Двамата седнаха — Дюран зад бюрото си.
— Последно, кога заминавате?
— Както ви казах. Утре сутринта.
— Тогава ще ви направя един малък сюрприз — каза Дюран. — По случай вашето заминаване.
Той бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам плик. Беше голям плик, доста плътен. Димов едва не се намръщи — какво значи това? Възнаграждение за усърдието? Той вече го бе предупредил, и то съвсем недвусмислено.
— Какво е това? — запита Димов сдържано.
— Отворете, отворете!
Димов неохотно отвори плика. Вътре имаше само няколко фотографии. Отначало те нищо не му говореха. Някаква широка стая в стил „ампир“. Маса, отрупана с бутилки и богато ядене. Полупияни мъже, всичките в есесовски униформи с пречупен кръст на ръкавите. Само три жени, и трите много хубави и елегантни. Но едва като се взря много внимателно, Димов разбра, че една от трите жени е мадам де Вол.
— Къде намерихте това? — запита спокойно Димов.
— В сейфа на Кулон?
— Не, на много по-сигурно място. В трезора на Националната банка. В личната касетка на Кулон.
— Да, сега всичко идва на мястото си — каза Димов.
— Очевидно Кулон не е страдал от излишна доверчивост.
— И не е сбъркал — отвърна доволно Дюран.
— Разпитахте ли мадам де Вол?
— Да, разбира се. И то веднага. Тоя път тя направи пълни самопризнания. Откровени, драстични, бих
