— И вие смятате, ле това е Кулон?
— Да, аз ще ви го докажа.
— А какво ви пречи? — в гласа на Дюран отново прозвучаха нотки на раздразнение. — Моля, започвайте…
— Искам да се срещнем преди това с Кулон. Имам нещо пред вид, в което ще се уверя при една лична среща.
Дюран се замисли.
— Не мога да реша тоя въпрос сам — каза той най-сетне. — Трябва да се посъветвам с нашия директор. Иначе ще понеса всички отговорности сам.
— Да, прав сте.
— Ако нямате нищо против, почакайте ме тук — каза Дюран. — Навярно няма да се забавя.
Но той се забави повече от час. И когато се върна, лицето му беше леко поруменяло, но доволно.
— Всичко се уреди. Ще пуснем веднага Капелани, разбира се, с декларация за неотклонение. Директорът се обади лично на Кулон. Той де ни приеме днес в пет часа.
— Чудесно! — възкликна зарадван Димов. — Това е най-хубавата новина, която съм чул в Париж. Вашият директор лесно ли се съгласи?
— Много по-лесно, отколкото предполагах. В крайна сметка въпросът е не само да си богат, но и да имаш добри политически връзки. А Кулон, както ви казах, живее много самотно, не приема никого.
— А да се съгласи да ни приеме така лесно?
— И на мене това ми направи впечатление. Или е съвсем невинен, или пък ще се опита да разбере докъде сме стигнали.
— По-скоро второто. Казахте ли му нещо за кутията?
— Не, разбира се.
— И това е добре. Колкото и да ви се вижда странно, но точно тая кутия ще го погуби… Или, по-точно, страстта му към стари и красиви предмети.
— Ще бъде безкрайно неприятно, ако Капелани се окаже виновният. Въпреки цялата логика. И му позволим да се отскубне.
— Оставете тия грижи — отвърна Димов. — А сега да отидем да починем. И да се подготвим за срещата.
Точно в пет часа една хубава лимузина спря пред дома на Пиер Кулон. От нея слязоха двамата инспектори и със затаено любопитство погледнаха към къщата. На пръв поглед изглеждаше съвсем мъртва — всички щори бяха спуснати, не се долавяше ни най-малък признак на живот. Въпреки своя лек стил „сецесион“ в нея наистина се чувствуваше нещо унило и едва ли не скръбно. Може би към такова усещане предразполагаше дълбокият двор, целият засаден с японски декоративни храсти, изящни в своята префинена уродливост, безплодни и тъжни. Навън бе лято, а в тоя двор като че ли бе пристъпила есента. Самата къща бе двуетажна, но доста висока, с леки фронтони и приятен овал на прозорците. До парадния вход водеха няколко мраморни стъпала с много изящен парапет, очевидно по-късно построени.
Дюран натисна леко дръжката на външната желязна врата. И за тяхно учудване тя се оказа заключена.
— Ха! — възкликна Дюран. — Да не би пилето.
— Има звънец — отвърна Димов.
Звънецът едва се забелязваше и Дюран го натисна с известен респект. Не се случваше много често на един роден дребен буржоа да попадне в дома на аристократ. От позвъняването като че ли мина цяла вечност. Бяха започнали вече да се отчайват, когато най-сетне парадният вход се отвори и на прага се появи самият господин Кулон. Фигурата, му правеше впечатление — висок, строен, елегантен в синьото спортно сако със златни копчета. Красивата черна брада обграждаше като рамка възбледото му лице.
Дюран почтително мълчеше, но Димов сякаш го изяждаше с поглед. Това наистина не беше фигура на петдесетгодишен мъж, от нея просто се излъчваше жизнена сила.
— Кулон спортува ли? — запита Димов тихо.
— Не особено интензивно — процеди едва ли не през зъбите си Дюран — Малко плуване и фехтовка.
— Фехтовка? Това наистина упражнява точния удар.
— Тихо!
След малко Кулон отключи вратата, те влязоха в двора.
— Извинете, господин Кулон — каза искрено загрижен Дюран. — Не знаехме, че ще ви обезпокоим лично.
— Няма никакво значение — отвърна любезно Кулон. — В събота обикновено освобождавам прислугата.
Кулон тръгна пръв, другите двама след него. Изкачиха мраморните стъпала и влязоха в голям хол, целият облицован в дърво. Въпреки здрача поради спуснатите щори те успяха да различат изящните витринки с красиви старинни предмети. Кулон вървеше бавно, така че Димов имаше възможност да види тия, край които минаваше. Наистина всяка от малките вещи беше истински шедьовър — особено медальоните. По лека извита вътрешна стълба се изкачиха на втория етаж. Там Кулон ги въведе в кабинета си. Беше много просторен кабинет в английски стил, с тежки и малко мрачни мебели и внушителна библиотека. Но тук нямаше изложени никакви старинни неща — нищо освен две кръстосани шпаги върху подложка от кадифе.
— Това е господин Димов — представи го Дюран. — От българската полиция.
Кулон го погледна бързо и се поклони едва забележимо, без да подаде ръка.
— Моля, седнете — каза той.
Двамата се настаниха в кожените фотьойли, доста далеч един от друг. Всъщност не беше толкова лошо — той не можеше да ги наблюдава и двамата едновременно.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо, но все тъй сдържано Кулон и седна зад бюрото си.
Дюран извади от чантата си кутията за енфие и му я подаде. Кулон внимателно я пое. Лицето му бе съвсем спокойно, не подсказваше нищо.
— Искам да чуя вашето мнение за тая кутия, господин Кулон — каза Дюран.
Кулон я разгледа доста продължително. След това отвори капака и хвърли поглед върху султанския знак. Но това като че ли не му беше достатъчно — бръкна в бюрото си и извади оттам лупа със сгъваема дръжка. С нея доста внимателно разгледа камъка.
— Оригинална и ценна вещ! — каза той най-сетне. — Носи личния знак на султан Абдул Хамид Първи.
— А камъкът?
— Несъмнено истински изумруд.
— На колко я оценявате? Кулон се замисли за миг.
— Лично аз бих дал за нея до сто хиляди франка. Откъде я имате?
— Взехме я от един от вашите магазини. Кулон го погледна учудено.
— Сериозно? Аз трябваше да зная.
— Предложиха ни я само за хиляда франка.
— Не е възможно!… В кой магазин?
— На „Рю де Коломб“.
— Отдавна мислех, че Ришпен е негодник! — измърмори сърдито Кулон. — Но той навярно е сметнал, че камъкът е имитация.
— Сигурно! — кимна Дюран. — Сега ще ви обезпокоим малко, господин Кулон. Точно тая кутия е била в ръчния багаж на Периа в нощта на неговото убийство. И там е изчезнала… Ето че сега я намираме във вашия магазин.
— Звучи съвсем като в приказка! — каза шеговито Кулон.
— И все пак е истина… Моят колега ще ви го потвърди.
— Това е вярно — кимна Димов. — Периа е купил тая кутия от магазина на Айвазян в Истанбул. За седем хиляди долара. Това наистина е оригиналът, макар че има и имитация. Тя е била в багажа му, когато
