камъкът може би.
— И колко струва това? — запита Дюран.
— Хиляда, франка.
— Хиляда франка? Продавате истински изумруд за хиляда франка?
— Ние сме щедри, господине — каза шеговито продавачът. — Даваме го заедно с кутията… Макар че, според мене, тя струва доста по-скъпо.
Дюран внезапно се намръщи.
— Откъде имате тая вещ?
— Ние сме тук да продаваме антикварни предмети — отвърна той полушеговито, полуобидено, — а не да отговаряме на въпроси.
— Тоя път ще се наложи.
Дюран извади полицейската си карта и я бутна под носа на продавача. Но старият човек и сега не загуби доброто си разположение на духа.
— А, това е вече друг въпрос — отвърна той шеговито. — Кутията купих преди три-четири дена.
— От кого?
— Сега ще ви кажа.
Продавачът отиде до бюрото си и извади оттам някакъв кочан с квитанции.
— Тук всичко се записва — каза той.
И наистина след малко изправи глава зарадван.
— Да, купих я за двеста франка… От някой си Капелани.
Двамата инспектори мигновено се спогледаха.
— От кой Капелани? От Антонио Капелани? — запита Дюран.
— Не, от Федерико Капелани. Имам адреса му: „Рю де Бери“ 17.
Дюран много добре помнеше, че това е адресът и на Антонио Капелани.
— Как изглеждаше?
Продавачът започна да мига и да се почесва с нокът по темето. Лицето му издаваше лека несигурност.
— Доколкото си спомням, съвсем млад човек. И доста симпатичен на вид. Искам да кажа, не беше някое хипи.
— Пълнолетен?
— Естествено. Имаше право да продаде предмета.
— Видяхте ли паспорта му?
— Да, разбира се… Тук всичко се пише. Двамата инспектори отново се спогледаха. Продавачът чакаше край тях с благодушно невинно личице.
— Съжалявам много, но ще се лишите временно от тая хубава вещ — каза Дюран. — Срещу разписка, разбира се.
Той седна край бюрото, извади стилото си.
— Дайте ми хартия.
Докато пишеше внимателно и грижливо разписката, продавачът запита:
— Смятате, че е крадена?
— Не съм казал такова нещо — измърмори Дюран. — Ние търсим някаква подобна кутия. Но с истински изумруд.
— Тоя не е истински — отвърна успокоен продавачът.
— Ще проверим.
Те се сбогуваха и скоро Жан ги понесе отново по булевардите. Но тоя път скоростта бе много по-висока, двамата инспектори изглеждаха доста нетърпеливи.
— А ако изумрудът се окаже истински? — запита Дюран.
— Сигурен съм, че е истински! — отвърна малко омърлушено Димов. — Изобщо това е самата оригинална кутия, ограбена от Периа през нощта на убийството.
— Не виждам да се радвате! — каза Дюран. — Нали точно това искахте, да намерите тая кутия в Париж?
— Смятам, че сме я намерили.
— А аз все още не смятам.
— Не може да има такова съвпадение — каза Димов. — Откъде Капелани ще има такава кутия?
— Ами много просто… Купил я е също като вас… А синчето му.
Дюран не се доизказа, пък и Димов нямаше никакво желание да продължи разговора. Преди всичко трябваше да се чуе мнението на експертите.
Щом пристигнаха в бюрото, Дюран веднага извика някой си господин Виго. Пристигна побелял възрастен господин в раиран панталон, така старинен, като вещите, за които се произнасяше. Дюран му даде двете кутии.
— Интересува ме дали едната от двете кутии е оригинална — каза Дюран. — Наистина няма паспорт, но навярно е принадлежала на султан Абдул Хамид I. И му е била подарена от император Франц-Йосиф. Много ви моля да ми дадете колкото може по-бързо вашето мнение.
— Ще се опитам, господин Дюран… Макар че за такива работи не бива да се бърза.
— Исках да кажа, в кръга на възможното.
Виго излезе, Дюран веднага поръча досието на Капелани. Тоя път справката се оказа съвсем проста.
— Така е. — измърмори Дюран. — Антонио има три деца: две дъщери и един син. Синът наистина се казва Федерико, двайсет и една годишен, студент по право в Сорбоната. Без провинения, както може да се очаква от един бъдещ юрист. И трите деца живеят при баща си на „Рю де Бери“. Това е доста хубав квартал близо до „Шан з Елизе“. Ще бъде странно, ако апартаментът е негов.
Димов — мълчеше, лицето му не изглеждаше никак весело.
— Това не отговаря ли на вашата хипотеза? — попита Дюран.
— Признавам, че не.
— Опровергава я?
— Най-малкото, неприятно я усложнява.
— Господин Димов, аз съм доста по-възрастен човек от вас — продължи Дюран меко. — И ми позволете да ви кажа нещо, ако щете, приятелски. Вие сте прекалено амбициозен. И може би малко преднамерен. Предпочитате хипотезата пред истината. Какво значение има дали убиецът е Капелани или Кулон? Важно е да разберем кой е.
— Да, прав сте по принцип — кимна малко унило Димов. — Но вие по-късно ще разберете на колко здрави основи е положена моята хипотеза.
— Сега остава да проверим фактите.
Дюран се замисли, след това извика един цивилен агент. Той даде точни данни за Федерико Капелани и добави:
— Издирете го и го дръжте под наблюдение… Може всеки момент да ни потрябва.
Двамата инспектори трябваше да чакат повече от два часа, докато се появи отново експертът. Бялата му глава, невероятно измита, вдъхваше някакъв особен респект.
— Господин Дюран, кутията, която сте взели от антикварния магазин, е оригинална. Няма съмнение, че султанският знак е автентичен. И изумрудът е истински, макар и не първокласен. Очевидно австрийският император не се е престарал много с подаръка си… Втората кутия е имитация, но не отстъпва по изящество на изработката.
— И, според вас, колко струва?
— Истински ценител би дал до петдесет хиляди франка.
— Благодаря ви, господин Виго.
Експертът се оттегли с достойнство. Дюран изглеждаше много оживен и доволен. Тая проклета история бе започнала наистина да се разплита.
— Трябва да разпитаме момчето.
— Ами вече нямаме друг изход — съгласи се Димов.
