както го казахте. Не може без сериозни доказателства. Поне едно едничко… За което здравата да се хванем.
Димов мълчеше и гледаше своя колега с някакъв особено втренчен и неизразителен поглед.
— Кажете ми искрено, господин Дюран, вие вярвате ли в това, Което току-що видяхме?… И за което двамата с вас разсъдихме. Ако не вярвате, аз съм готов още утре да си замина. В крайна сметка това си е ваша, френска работа.
— Не мога да не вярвам на очите си — каза малко сухо Дюран. — И все пак…
— Да, все пак… Добре, аз ще ви намеря неопровержимо доказателство. Но нека преди това да прегледаме сметките на Кулон.
Внезапно Дюран се усмихна.
— Не бива да ми се сърдите, господин Димов. Аз на истина съм поставен на това място да пазя законите на страната… Но не мога да не се съобразявам и с реалната обстановка…
— Която е ужасно снизходителна към богатите.
— Нека да бъде така! Но аз не съм виновен за това положение.
— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — И не се сърдя, на вас, искам да кажа. Добре, ще се видим утре в два часа. Може би пък проверката ще ни подскаже нещо.
Димов прекара вечерта сам. Това си остана неговата единствена свободна вечер, най-хубавият му спомен от Париж. Латинският квартал не беше далеч, той отиде дотам пеща. Най-напред вечеря в едно хубаво гръцко ресторантче, с чудесно, гъсто като кръв хиоско вино. И след това тръгна сам по тесните стръмни улици така свободно, сякаш се на мираше в етария Пловдив. Беше хубава лятна нощ, малко задушна, с черно небе без звезди, с криви фенери, които светеха със студена химическа светлина. Разбира се, че нощем Латинският квартал е по-хубав, отколкото през деня — не личат изроненото, олющеното, овехтялото — всичко прави впечатление на неизменна, навеки застинала старина. По улиците все така скитаха малки младежки банди с китари и банджа или просто с прегракнали транзистори. Беше им много лесно да се правят на пияни и весели, седяха на цели групи по платната на улиците и ругаеха американските туристи с техните грамадни луксозни коли. Като се наскита до изтощение, той седна на запустялата тераса на едно кафене, изпи един грамаден портокалов сок и се прибра пеша в хотела си. Чувствуваше се така изморен, сякаш се бе изкачвал на Монблан.
Сутринта стана рано, както винаги. И прецени, че една сутрин ще му бъде недостатъчна за целия Лувър. Задоволи се само с галерията на импресионистите, но когато се върна оттам, цялата афера, за която бе дошъл в Париж му се видя дребнава, глупава и безсмислена. Какво от това, по дяволите, че някакъв гангстер бе убил друг гангстер? Какво отношение имат тия работи към истинския живот?
И все пак Димов съвсем дисциплинирано и точно се яви на срещата с Дюран. Инспекторът го чакаше в кабинета си. Още по външния му вид Димов разбра, че няма интересни новини.
— Направихме всички справки — каза Дюран. — Ако се съди по книжата на данъчните и финансовите власти, сметките на Кулон са в отлично състояние. Той е наистина милионер.
— Случва се милионери да губят състоянието си само в една нощ…
— Не виждам как — отвърна Дюран. — Предприятието му процъфтява. И всичките му средства са вложени в солидни банки.
— Играе ли комар?
— Специално се заинтересувахме. Никой досега не го е виждал в игрален дом или в някое игрално казино. Изобщо всички сведения говорят за един съвсем добродетелен човек. Живее доста затворено, рядко приема гости, интересува се само от своите колекции.
— Да, точно от своите колекции — измърмори Димов. — А Капелани?
— Неговото положение е наистина много по-съмнително — каза Дюран. — Несъмнено той харчи повече, отколкото получава.
— Установихте ли кога точно е заминал за Истанбул?
— Един ден след Периа.
— Не мога да си представя тоя полупиян дебелак като престъпник — каза Димов намръщено: — Не мога да си представя как може да нанесе такъв мощен и точен удар с хладно оръжие.
Дюран замълча, Димов въздъхна едва забележимо.
— Все пак иска ми се да видя магазините на Кулон.
— Това не е проблем. Но какъв смисъл?
— Просто да си съставя впечатление. Все ми се струва, че тия магазини са само една фасада. А истинската дейност на Кулон е от съвсем друг характер.
— Какво искате да кажете? — запита Дюран с известно безпокойство.
— Много просто. Искам да кажа, че Периа и Кулон са били съдружници. И че между тях не е имало никакви тайни.
— И тъй да е, надали е написано на фирмите на магазините… Но да вървим, упорити човече. Не съм забравил, че сте ми обещали неопровержимо доказателство.
— Ще го получите! — отвърна Димов кратко. Взеха една служебна кола, която бързо се понесе по парижките булеварди. Не трябваше да пътуват много дълго.
— Спри тук, Жан! И чакай, докато се върнем! Тръгнаха по булеварда, после свиха надясно по една малка пряка улица — съвсем като в Истанбул.
— Това е един от магазините — каза Дюран. — Струва ми се, най-малкият.
Но витрината беше доста голяма и подредена с артистичен вкус. И цялата изпълнена с красиви старинни предмети — лампи, абажури, огледала, изящни тоалетни предмети. Не гледаха дълго, отправиха се към вратата. Внезапно Дюран спря като закован на мястото си.
— Я! — възкликна той смаяно. Димов го погледна учудено.
— Ама това не беше ли вашата кутия?
Двамата бързо се върнаха назад. И Дюран веднага му посочи някакъв малък предмет съвсем в дъното на витрината. На Димов му се струваше, че никога през живота си не е мигал така изненадано и глупаво. Беше наистина същата кутия за енфие, която познаваше до най-малките детайли. Не можеше да има никаква грешка.
— Какво значи това? — Дюран погледна към Димов.
Но Димов все още не можеше да откъсне погледа си от странното видение.
— Знам ли? — измърмори той объркано. — Може би имитация, като моята.
— Ами ако не е?
— Ако не е, моментално ще си изям шапката.
— Ще бъде интересно — каза Дюран. — Да ви призная искрено, не веднаж съм го правил… Но да вървим.
— Чакайте малко! — каза объркано Димов. — Чакайте да се съвзема.
Той стоеше все още пред витрината и мислеше на глас:
— Да открадне кутията?… И след това да я продава в собствения си магазин?… Не, това е абсурдно!… Кутията сигурно е имитация.
Димов тръсна глава и тръгна обнадежден към входа. В магазина нямаше никакъв купувач. И изобщо никой друг човек не влезе през целия им престой. Продавачът, старичък, но много подвижен човек, склонен към хумор, ги погледна едва ли не изненадано — като хора, които бяха сбъркали входа.
— Какво ще обичат господата?
— Видяхме на витрината кутия за енфие! — каза Дюран…
— Да, наистина е кутия за енфие! — кимна живо продавачът. — От ориенталски произход. Много хубава вещ много ценна.
— Защо смятате, че е ориенталска? — погледна го Дюран.
— Европейските са обикновено ахатови или малахитови. И доста по-малки. Тия паши и везири са имали доста добри носове.
— Може ли да я видим?
Продавачът извади кутията и я поднесе с изискан, професионален жест.
— Заповядайте, моля.
Дюран я взе в ръцете си. Димов сякаш беше готов да я изяде с поглед. Съвсем същата кутия освен
