В момента Пиер Кулон се намира в една частна клиника под непрекъснато лекарско и полицейско наблюдение. Ако дойде в съзнание, това навярно ще хвърли светлина върху причините за неговото самоубийство. Господин Кулон е известен със своята безупречна репутация и опитът му да се самоубие може да се стори на обикновения читател не съвсем обясним. Все пак някои факти от близкото минало ни навеждат на мисълта, че това непонятно самоубийство е свързано с не по-малко загадъчното убийство на известния гангстер Огюст Периа.“
— Това ли е всичко? — запита Димов.
— Това е същественото.
— Добре е редактирано. Но дали тайната ще бъде запазена?
— Бъдете напълно спокоен! За това са взети всички необходими мерки.
В тоя момент зазвъня телефонът. Дюран вдигна слушалката, слуша известно време, после каза:
— Капелани е заминал снощи в 19.10 за Дюселдорф… Но досега не е регистриран в никакъв хотел или пансион.
— Нещастник! — измърмори Димов под носа си. — Май че го изплашихме повече, отколкото трябваше.
— Не е точно така! — намръщи се Дюран. — Още не съм сигурен, че е невинен… В края на краищата той е подписал декларация за неотклонение. А защо е побягнал?
— В седем и десет той не е знаел за убийството. Както и ние.
— Освен ако не го е извършил…
— Ако го е извършил, навярно е бил сигурен, че Кулон е мъртъв. Тогава защо ще бяга? За да се уличи сам?
Дюран не отвърна. Донесоха бирата, изпиха по една чаша.
— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме — каза Димов.
— Да, лесно е да се каже! — въздъхна Дюран. — Но не е лесно да се направи. Особено в такъв досаден летен ден като днешния. Знаете ли поне някаква игра на карти?
— Зная пикет.
— Но това е отлично! — лицето на Дюран просто светна от радост. — Моята любима игра. Сега ще пратя да ни купят колода карти.
Неделният ден не обещаваше да бъде чак пък толкова нещастен.
В понеделник около обед на частното летище „Етоал“ край Лион спря такси. От него слезе хубава руса жена, малко старомодно облечена, с бяло дантелено жабо на блузата и широкопола сламена шапка. След малко тя вече седеше край бюрото на директора, като си правеше хлад с някаква концертна програма, на която бе изобразена нейната собствена личност.
— Не зная дали сте чули нещо за мене — каза дамата. — Аз съм Мирей Делюк, пианистката.
— Разбира се, госпожо — отвърна едва ли не обидено директорът. — Виждал съм ви по телевизията.
— Случи ми се голяма неприятност. Изпуснах самолета за Оран.
— Всеки ден се случва, госпожо. Нали за това сме тук?
— Там е работата, че довечера имам концерт в Оран. Нали разбирате, не е въпросът за неустойката… Но ще излъжа моята публика.
— Да, да, разбирам. Заверен ли ви е паспортът?
— Естествено… Директорът се замисли.
— Нямам подготвен самолет за такова дълго пътуване — каза той. — Навярно ще се наложи да почакате.
— Няма значение — отвърна дамата. — Важното е в осем часа да бъда на подиума. Не в тоя тоалет, разбира се.
И все пак се наложи мадам Делюк да почака доста за самолета. Когато най-сетне всичко беше готово, директорът сам я изпроводи до пистата.
— Имате щастие, госпожо — каза той. — Жан е нашият най-добър летец. Пък и времето е чудесно.
— Ще пристигнем ли навреме?.
— Бъдете спокойна! — той се усмихна. — Макар че няма да имате, много време за тоалета си.
Мадам Делюк не носеше много багаж — само един ръчен сак и един куфар. Самолетът набра скорост и се издигна леко във въздуха. Беше двуместно въздушно такси, но достатъчно бързо, за да стигне навреме. Пилотът се оказа младо и хубаво момче, доста приказливо. Разбираше от музика, и то не само от естрадна. Поразпита я добродушно за нейните турнета и концерти, даже си позволи да каже мнението си за нейната тазвечерна програма. Но мадам Делюк отговаряше малко разсеяно, често поглеждаше часовника си. Прелетяха над Южна Франция и скоро под тях се ширнаха безкрайните сини простори на Средиземно море, леко белезникави към хоризонта. Пасажерката се умълча съвсем, лицето й беше все тъй загрижено. Най- сетне пилотът я съжали.
— Не се безпокойте, мадам, ще пристигнем навреме. До Оран още час и десет минути.
— Никога не съм ходила в Оран. На летището има ли таксита?
— Разбира се. Но няма ли да ви чакат?
— Надали. Те са предполагали, че ще пристигна с редовния самолет. А не знаех на кого да телефонирам.
— Все едно, ще успеем. Както виждате, времето е чудесно.
Точно в шест и половина самолетът кацна, на летището на Оран. Госпожа Делюк бръкна в чантата си и извади сто франка. Младият човек видимо се поколеба.
— Само за да не ви обидя, госпожо… За мене беше истинско удоволствие да пътувам с една толкова известна артистка.
Граничната проверка мина бързо и лесно, тъй като нямаше никакви други пътници. Подпечатаха багажа й, без дори да погледнат в него. Имаше и достатъчно свободни таксита, така че мадам Делюк си избра най- луксозното.
— Хотел „Метропол“ — каза тя.
Шофьорът кимна, колата се понесе бързо по асфалтовото шосе между пожълтелите унили хълмове. Мадам Делюк седеше мълчаливо отзад, видът й беше успокоен и доволен. И макар да бе нетърпимо задушно, никаква капчица пот не личеше по нейното деликатно артистично лице. И никакъв признак на нетърпение или бързане. Само лявата й ръка издаваше малко нервност, все още здраво стискаше дръжката на ръчната чанта. Скоро пристигнаха пред хотела, великолепен прислужник с вид на майор от кралската армия сръчно взе куфара й. Тя отиде на рецепцията и подаде паспорта си.
— Апартаментът за мадам Делюк?
— Ангажиран е, госпожо. Това ли е багажът ви?
— Да, моля да го изпратите… Навярно имате климатична инсталация?
— Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.
На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.
Жената издаде слаб писък, изпусна чантата си и хукна назад. На прага почти се сблъска с инспектор Дюран. На две крачки зад него спокойно изчакваха изхода на „представлението“ Димов и Жан, все още в своя пилотски костюм.
— Мадам де Вол, налага се да поговорим с вас! — каза Дюран.
Жената поразена мълчеше. Сега видът й бе толкова жалък и безпомощен, че Димов неволно я съжали.
— Жан, заведи я в стаята! — разпореди Дюран. — И си отваряй очите. От нея сега може да се очаква всичко.
— Бъдете спокоен, господин Дюран.
Дюран и Димов влязоха в апартамента. Пиер Кулон бе станал от мястото си и се усмихваше.
