Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.
— Дактилографът! — каза той кратко.
Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.
— Нищо съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.
— И никакви следи по пода?
— Никакви… Може би след това са били избърсани.
— Изобщо работил е като у дома си! — каза Ралчев.
— Вашето мнение, д-р Пеев?
— Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.
— Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? — запита Димов.
— Навярно за удобство — обади се Мишев. — По всичко личи, че е бил старателно обискиран.
— И ограбен, според вас. — Димов погледна към отвореното куфарче. — Да, хубави ризи с извезани инициали.
— Има ги и на пижамата.
— Някакви ключове?
— Никакви… Липсва дори ключът на стаята…
— Да, доста странно убийство! — измърмори Димов. — Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?
Мишев видимо, се поколеба.
— Навярно Периа си е бил легнал! — каза той неохотно. — Тогава някой му е потролал. Или пък го е извикал.
— От какво съдиш?
— Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.
— Да, виждам — кимна Димов.
— И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…
Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.
— Администраторът тука ли е?
— Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…
— Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.
— И той е сменен от дежурство — обади се Мишев. — Чакаме го всеки момент.
— Ако копчето е негово — каза Димов, — надали ще го дочакаме.
— Не вярвам, другарю Димов… Според мене, то е подхвърлено нарочно… За да ни подведе.
— Ела с мене, Мишев… Да видим тоя администратор. Все пак той знае малко повече от другите. Поне го е видял жив…
В администрацията намериха двамата администратори. И освободиха за кратко време новодошлия. Берберов изглеждаше доста смутен и загрижен. За пръв път, откакто се помнеше, му се случваше убийство в хотел. В българските хотели никой никого не убиваше. В най-лошия случай се открадваше някоя вещ. Двамата криминалисти влязоха, Берберов ги покани да седнат. И веднага усети върху себе си тежкия проницателен поглед на инспектора. Това го смути още повече.
— Другарю Берберов — започна инспекторът, — вие вече знаете за убийството. И навярно сте поразмислили, докато дойдем… Сега разкажете ми всичко, което ви е направило впечатление.
— За убития ли? Аз казах, всичко. — Берберов въздъхна.
— Ами най-странното е, че дойдоха толкова пътници наведнаж… И то все французи.
— Колко души?
— Трима мъже и една жена. Вие разбирате, другарю инспектор, това не е хотел като другите… Е, случва се понякога да остане тук някой транзитен, но много рядко… И туй става, но, да речем, при лошо време, при някаква злополука, при объркване на разписанията, когато не знаем точно кога ще тръгне нов самолет. Понякога са ни изпращали и пътници от града, при криза за стаи. При редовните самолети пътниците обикновено отиват да спят в града… Ако не друго, поне да го видят за една вечер.
— Но „Ер Франс“ тръгва наистина много рано.
— Вярно е — кимна Берберов. — Но досега никой пътник на „Ер Франс“ не е спал в моя хотел. А сега изведнаж четирима. И една дипломатка между тях, мадам де Вол. Просто не е по ранга й.
— Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?
— Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.
— Това винаги ли го правите?
— Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам де Вол, която си го попълни сама.
— Коя стая му дадохте?
— Двеста и осем… Тя е хубава, задна стая. И понеже не вярвах, че ще има други пътници, дадох му я просто от сърце.
— Кога си взе обратно паспорта?
— Още същата вечер… Струва ми се, половин час след това.
— След това?
— После дойде господин Капелани… Според мене, съвсем обикновен, приятен човек…
— Как изглеждаше?
Берберов му го описа доста подробно — по вид и по държане. И възпроизведе едва ли не целия разговор.
— Много ли беше пиян? — запита Димов. — Или просто тъй, пийнал?
— Май че си беше пиян… Залитна по едно време. Затуй му препоръчах да пийне розе. То е много приятно вино, другарю инспектор, но не е силно. След това към десет часа дойде нашият самолет от Бейрут. С него пристигнаха най-напред мадам де Вол, след това последен — господин Кулон. Дадох им последователно на Капелани 212, на де Вол 217 и на Кулон 218.
Берберов подробно му описа и последните двама гости. Особено мадам де Вол и най-вече тоалета й.
— Кога си взеха обратно паспортите?
— След като се върнаха от ресторанта. Помня, че последен дойде господин Кулон, някъде около дванайсет часа… След това съм заспал…
— Винаги ли го правите?
— Няма никакъв смисъл да стоя буден, другарю инспектор… Това не е софийски хотел, при нас няма никакви изненади. След дванайсет нямаше друг пътнически самолет.
— И значи тъй, легнахте да поспите… Затворихте ли поне външната врата?
— Обикновено го правя, особено ако няма никакви пътници… Но тоя път май че забравих.
— Как тъй май?… Забравихте или не забравихте? — запита строго Димов.
— Което е право, забравих, другарю инспектор.
— И сте направили груба грешка! — отвърна сериозно Димов. — Или пък точно обратното.
Берберов примигна.
— Не ви разбирам — отвърна той смутено.
— Много добре ме разбирате… Ако бяхте заключили, щях да кажа, че вие сте убили Периа, за да го ограбите… Зер мислите, че тия французи ще почнат да се избиват помежду си?… И точно на софийското летище?
— Възможно е някой да е влязъл отвън, другарю инспектор.
— А тогава цялата и морална, и служебна вина е ваша… Ако бяхте заключили, сега всички пътници щяха да бъдат живи.
Берберов мълчеше съкрушен. Или поне така изглеждаше.
— Да ви е изправило впечатление нещо друго?
Но трябваше да минат няколко минути, докато Берберов отново събере мислите си. Той преглътна мъчително, после каза:
