— Май че нищо.
— Помислете, помислете!… Макар да е съвсем дребно на пръв поглед.
— Това си мислех… Периа и Кулон не поискаха да ги събудим за самолета. Обикновено това рядко се случва. Дори да има човек будилник със себе си, все друго е, като зазвъни телефонът. Няма да спре, докато не те събуди.
— Вие ли звъните?
— Не, телефонистката, разбира се. Но взема от мене номерата.
Димов продължително се замисли.
— Мишев, вземете четирите фиша! — обърна се той към помощника си. — А вие елате с мене.
— Къде? — трепна уплашено Берберов.
— При трупа.
— Не може ли без това, другарю инспектор? — запита той умолително.
— Само без това не може… Трупът трябва да се идентифицира. Хайде, тръгвайте, иначе ще помисля, че ви е гузна съвестта.
Берберов уплашено скочи от мястото си. След малко влязоха в двеста и осма — всичко си беше така, както го бяха оставили.
— Вижте добре! — каза Димов строго. — Това ли е Периа?
Берберов имаше вид на човек, който се готви да се смъкне на пода. Или поне да се опре на стената.
— Това е! — отвърна той с мъка. — Аз много не зяпам в пътниците… Мога ли да му видя сакото?
Показаха му сакото, което извадиха от гардероба.
— Да, това е, сигурен съм! — тоя път съвсем уверено отвърна Берберов. — Тоя туид… веднага ми направи впечатление…
— Сега вървете да спите! — каза сухо Димов. — И заключете всички стаи и всички врати… Може би за в бъдеще това ще стане едничкото ви развлечение.
Берберов се понесе като на сън по пустия коридор. Малко след това в стаята влезе Ралчев.
— Митничарят е горе — каза той кратко.
— Знае ли за убийството?
— Знае.
— Мишев прекалено се е раздрънкал — каза недоволно Димов. — Няма как, да вървим!
След малко отново бяха в администрацията. Младият човек седеше на един от столовете и когато двамата влязоха, малко неловко се изправи на крака.
— Вие служил ли сте войник? — веднага запита Ди мов.
— Да, разбира се.
— Тогава седнете, тук не е казарма.
Младежът облекчено се отпусна на стола си. Лицето му се поразведри, нещо като усмивка се появи на устните му.
— Вие ли преглеждахте багажа на Периа? — запита Димов.
— Да, аз…
— Спомняте ли си какво носеше като ръчен багаж?
— Спомням си много добре! — отвърна младежът. — Само една пътна чанта куфарче… Със секретна ключалка. Помолих, разбира се, да я отвори.
— Да я отвори?… Или да я отключи?
— Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща — ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!
— За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?
— Той ми каза.
— А какво представляваше?
— Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.
— По какво съдите?
— Разбирам малко нещо от камъни — каза младият митничар. — И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.
— Той не влиза ли в митницата?
— Не, само в магазията и оттам директно се товари на „Ер Франс“.
— И все пак не е постъпил глупаво! — каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.
Младежът се позамисли.
— Да, и това е съображение — отвърна той. — Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.
— Това ли беше всичко?
— Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.
— След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?
— Моля ви! — каза младежът. — Това е строго забранено.
— Случайно, искам да кажа.
— Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.
— Липсва ви едно копче на униформата! — каза внезапно Димов. — Ей това, на ръкава.
— Знам! — отвърна младежът, без да погледне. — Днес ще мина в магазина да купя няколко.
— Ако е само за едно, мога да ви услужа.
Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.
— Откъде го имате?
— Намерихме го в стаята на убития! — отвърна спокойно Димов.
В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнаж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.
— Много ви моля! — възкликна той стреснато. — Ако искате да кажете…
— Още нищо не съм казал.
— Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.
— Достатъчно за сега! — каза Димов. — Можете да си вървите.
Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.
— Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.
— И аз държа! — отвърна Димов. — И все пак по мислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.
Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?
— Добре! — каза той най сетне. — Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.
— Това момче не се ли отърва много лесно? — запита той.
— Защо? — погледна го Димов. — Какви доказателства имаме?
— Ами в края на краищата това копче няма крила… Някой го е оставил там… Някой го е пренесъл.
— Копчета по света, колкото искаш — отвърна уклончиво шефът му.
— Да, но това е митничарско копче… И при това съвсем новичко. Също като копчетата на тоя младеж.
— Ново копче се намира по-лесно от старо копче.
Димов се усмихна — малко хитро и малко предизвикателно. Ралчев тоя път беше съвсем безпомощен да
