Доктор Круг си спомни своята горила от „Света на животните“, която му обърна гръб. Сега той признава, че това бе най-обикновена машина. Но с миналото е свършено. Фон Круг няма намерение да слага оръжие. Той гледа хладнокръвно в очите надвисналата опасност.
Докторът повика по телефона Мик Ури.
— Напоследък имахме много несполуки — каза студено професорът на помощника си. — Оставам с впечатление, че някой използува нашата информация. Разбираш ли, Ури?
Ури знаеше за провалите, но не можеше да се досети какво следва от това.
— Ето виж какво намерих. — Фон Круг извади от бюрото и подаде на помощника си един транзистор.
— Ясно — измърмори Ури.
— Знаеш ли къде беше скрит?
Фон Круг дръпна гоблена, натисна дъбовата ламперия и рече:
— Моля.
Те влязоха в залата, където бяха сметачната машина и радиоапаратурата.
— Тази безобидна наглед кутийка намерих в един от блоковете на машината. И са я поставили в деня — в спокойните думи на фон Круг настъпи кратко, но страшно мълчание, — когато ти, Мик Ури, докара момчето вместо модела. Ясно ли ти е сега?
Лицето на Ури стана червено. Пак тази глупава история! Нима за една грешка, за това, че беше сбъркал едно момче с друго, трябва да се разплаща толкова дълго?…
Фон Круг извади блока и внимателно постави транзистора на предишното му място.
— Какво да правя? — изхриптя Ури.
— Досега сме играли със затворени очи. Виждахме само едно: че решенията на противника са по-умни от нашите. Днес моята машина ще предаде последна информация за двете други машини. И ти ще уловиш една от тях, ще ми я донесеш. Толкоз.
— Адското куче ли — досети се Мик Ури. — Че аз ще го хвана с голи ръце, господин професоре.
— Виж какво, Мик Теодор Макс Ури — господарят за втори път произнесе цялото му име и това значеше нещо. — Наричай го както си щеш, ако щеш адско куче, но запомни: груба сила да не се прилага, оръжие със себе си да не вземаш.
— Но…
— Машината да ми се донесе в пълна изправност. Омръзна ми да я разгадавам по части, нужна ми е цялата система. А тук тя ще стане послушна, съвсем питомна.
— Ясно. — Лицето на Ури трепна в нещо като усмивка.
— Сандъкът с клопката е на аерогарата. Отваря се отвън. — Фон Круг захапа тънките си устни, като си спомни как Реси беше отключил вратата. — Идеята е проста: ние разполагаме със запис на гласа на господин Громов. Ти трябва детайлно да знаеш как да надхитриш двете умни машини.
Той включи магнитофона и зазвуча отдавнашният запис. Професор Громов говореше по радиото с Пен- дангалака, командира на бившия африкански отряд:
„Къде се намирате?“
„Драго ми е да ви чуя, господин професоре! В квадрат единайсет — четиридесет и две. Сега почиваме, тук вече е утро“…
„Горещо ли е?“
„Над петдесет!“
Фон Круг изключи записа.
— И така, самолетът за Индия излита след четиридесет минути… За машината на Громов, която е свързана с моята радиостанция, ще се предаде информация, че знаменитият бял тигър ще бъде заловен. Не се съмнявам, че Електроник заедно с втория модел по прякор Реси ще се опитат да спасят тигъра. В тази машинна битка трябва да победиш ти, Мик Ури. Там те чака емптометър… Надявам се, че си разбрал…
В покрайнините на града, зад бодливата тел и обраслия с водорасли канал, като ням свидетел на някогашно могъщество се издигаше дворецът на махараджата. Този дворец, който някога е поразявал гостите с орнаментиката и богатата си уредба на залите, отдавна вече не събираше любители на лова и пиршествата, а беше превърнат в скромен музей. Музеят привличаше посетителите не с чучела, рога, бивни, а с един уникален жив експонат: белият тигър. Дори в Индия белият тигър е голяма рядкост; хората винаги му се любуваха. Хората вярваха, че да обидят такъв тигър, значи да си навлекат много голямо нещастие. Тази нощ се рушаха свещените обичаи на древността: белият тигър трябваше да бъде отвлечен.
Електроник, заключен в стаята на хотела, седеше до масата, отрупана с книги. От момента, когато Електроник чу по радиото заповедта на фон Круг до сънните стрелци да му занесат белия тигър, той отложи изучаването на древния санскритски език и, като повика Реси, взе да пресмята колко време остава до определения час. Ще успеят ли да се срещнат? По всички изчисления — ще успеят: Реси сега лети над морето, като е включил резервните двигатели. Електроник взе единственото правилно решение: ни по един видеотелефон не намери професорът, който пътуваше, яхнал Замба, а двамата с Реси ще могат да попречат на похитителите…
Оставаха трийсет минути до полунощ, до определения от фон Круг срок, когато меко се превъртя ключът на вратата и в стаята се подаде рошавата муцунка на Реси. Електроник беше готов.
— Реси, напред! — каза с хрипкавия си глас Електроник и погали леко по рошавия врат кучето.
Те изскочиха покрай притисналия се до стената портиер и излязоха на улицата. Електроник бе изучил картата на града и си представяше точно къде е дворецът на махараджата, но за всеки случай обясни на Реси:
— Точно на югозапад. Пет километра и четиристотин метра.
Те минаха през центъра на града с ведомствени небостъргачи и стъклено-метални жилищни сгради, потънаха в стария, район. Момчето и кучето тичаха по кривите тесни улички, край безкрайно дългите кирпичени стени, по които нямаше ни един прозорец. Пустият, павиран път ги изведе до изоставения дворец. На лунната светлина блестяха белите кули на куполите.
Ето го железният мост над рова… Арката над входа. И по-нататък — залите на двореца. Стаи, стаи, екливи тъмни стаи — безкрайните покои на махараджата. Силуети на чучела, блестящо на лунната светлина оръжие… А къде е белият тигър в този лабиринт от зали, коридори, тесни стълби, колонади от балкони, каменни дантели на стените? Реси уверено тичаше из пустия двор, сякаш държеше в зъбите си нишка, която го извеждаше от лабиринта.
Те излязоха на един балкон и видяха долу каменно дворче; тук някога махараджата, преди да излезе в джунглите, е оглеждал своите ловджийски гепарди — дългокраки, петнисти, които леко догонваха и най- бързите елени. Няма го вече махараджата, изчезна от лицето на земята и последният индийски гепард, но беше останало ловджийското дворче, скътано в самия център на двореца-крепост.
На мраморния под в сумрачната сянка се бе стаил огромният тигър. Той беше неестествено бял, със завити на пръстени тъмносиви власи, със сребристи бакенбарди. Тигърът глухо ръмжеше.
Момчето и кучето погледнаха зад колоната и видяха какво беше уплашило белия тигър: над квадратния двор висеше върху въртящи се плоскости емптометър, приличен на чудовищно насекомо. Очите на тигъра следяха движението на въздушната машина.
Изведнъж тигърът скочи в средата на двора. Оглушителен рев се разнесе от пустите зали и затихна нейде в далечните стаи. Като се убеди, че нощният дворец все така откликва на гласа му, тигърът се върна в своя кът и зашари с поглед към машината.
Отвориха се вратичките на търбуха на емптометъра, от люка на стоманено въже се спусна тежък сандък. Под ръката на Електроник трепна главата на Реси, но момчето го възпря: рано е още. Сандъкът се спусна на мраморния под — затвореният, криещ няма заплаха стоманен сандък. Отвори се страничната стена, сякаш канеше жертвата да влезе. Озъбен, с долепени до главата уши, тигърът се стаи в къта и имаше нещо страшно в тази сцена.
