Един висок глас извика: „На помощ, приятели!“ — и Електроник веднага позна гласа на Громов. Той идеше от сандъка. Учителят ги викаше на помощ!…
— Реси, напред! — викна Електроник и прескочи парапета.
А Реси още преди командата на стопанина си, щом чу познатия глас, скочи от балкона във вътрешния двор, като мълния се стрелна по гладкия под и хлътна в сандъка. В същия миг вратичката изскърца и се затвори, стоманената кутия изведнъж се издигна нагоре заедно с емптометъра.
Глухият рев на звяра, викът на момчето, дрънкането на стоманата, всички тия звукове на бързия лов за миг изпълниха сънния дворец.
И стана тихо. Емптометърът се отдалечаваше към звездите, оставил в каменния капан човека и тигъра.
— Мирувай! — с желязно-скърцащия си глас каза Електроник на бялото привидение, което се готвеше за скок, и тигърът, като се изправи с неочаквано равнодушно прозяване, направи няколко меки крачки и се върна в ъгъла. — Ех, ти, вау-ху-аб!…
Твърде късно се досети Електроник, че клетката не беше за тигър, а познатият глас беше само примамка. Ако той бе скочил пръв в сандъка и вратичката се затвореше, Реси без съмнение щеше да освободи стопанина си. Но Електроник не можеше да настигне въздушния емптометър: той не знаеше да лети както Реси. И дори не разбра една обикновена ловджийска хитрост.
Момчето излезе от каменния капан по подвижната стълба и затича, без да обръща внимание на бодлите, които късаха ризата му, подир слабия звук на отдалечаващия се емптометър.
Електроник тича, докато почувствува, че енергията в него се изчерпва.
Пет момчета и едно момиче седяха на облегалото на пейката като настръхнали птици на плет. Те слушаха Електроник.
Посрещнаха го в училището с весели викове, с нетърпеливи въпроси. Но Електроник отговаряше кратко и, както на всички се стори, се държеше много сдържано. Няколко дни клокочи осми „Б“ след пристигането на загорелия подводник Сироежкин от южното море. И макар ездата на акула осмокласниците да оцениха като достойно и съвременно изпитание на човешката воля, те с нетърпение чакаха Електроник. Само той можеше да разкаже всички подробности по спасяването на синия кит! И разбира се, чакаха неуловимия Реси: искаше им се да го видят, да разберат какво значи това тайнствено „И така нататък!“… И ето Електроник се върна и съвсем сухо говори за носорози, акули, подводница, сякаш разказва някаква научна книжка, а не истинските приключения на Реси.
Наистина, Таратар остана доволен от асистента си. През лятото той беше чел толкова много, че обясняваше решаването на задачите с езика на висшата математика, като лектор пред студенти. Никой, разбира се, освен Таратар не го разбра и учителят трябваше сам да решава задачата. Единствен само Вовка Каролков, класният Професор, слушаше Електроник с грейнали очи: как би искал да е умен като него!
„В живота на Електроник настъпва труден период — помисли си Таратар. — Май това не е могъл да предположи дори Гел Иванович Громов. Електроник твърде бързо изпревари по развитие всички деца. Той говори с него като академик с колеги: съвсем забрави, че другарите му още не бяха учили висша математика…“
Но ето пред дъската застанаха двамата близнаци и Таратар реши да разведри сериозната атмосфера в класа:
— Ама Сироежкин те е надминал през ваканцията, Електроник!
Всички се усмихнаха и с учудване забелязаха, че Сироежкин е станал малко по-висок от своя двойник. Това беше истина, но все пак малко печална, когато си я спомниш: машините не растат.
След часовете Сироежкин пошепна на приятелите си новината, която успя да научи от Електроник: „Изчезнал Реси!“ И сега вече Електроник не можеше да се отърве от скучните отговори. Петте момчета и момичето го заведоха в безлюдния парк, за да научат как фактически е станало това.
Електроник разказва мудно, без настроение, но всеки вижда себе си в каменния капан с белия тигър: как подскача нагоре и се мъчи да се вкопчи за висящия стоманен сандък, а ръцете се плъзгат и ето вече мрачният емптометър с пълна скорост поема товара.
— Какво каза ти на тигъра, Електроник — пита пак Макар Гусев.
— Остави го тигъра! — махна с ръка Вовка Каролков. — Сам ще кажеш, когато го срещнеш… Къде е отишъл емптометърът — това е въпросът.
— Аз — намеси се Витка Смирнов — бих взел първото попаднало ми въздушно такси и бих преследвал емптометъра.
— А после — подхвана Гусев — ще се приземя до него, ще измъкна от кабината похитителите — и ей така… — Кръглите юмруци на най-якия ученик се размахаха във въздуха, сякаш атакуваха невидимия враг. — И бих освободил Реси!
— Там нямаше въздушни таксита — прозвуча хрипкавият глас на Електроник.
Настана тишина. Всички мълчаха. Само от време на време от дъба падаха жълъди: туп-туп…
— Ех, ти! — каза Серьожка на приятеля си. — Не си съобразил.
— Такова куче! — въздъхна Витка.
— Такъв щраус! — спомни си Професора.
— И така нататък — с неукрепналия си бас додаде Макар.
— Престанете! — чу се гласът на момичето. Мая, осмокласничка от училището на химиците, огледа презрително момчетата. — Нахвърлихте се всички върху един! Оклюмахте! Къде ви са великите формули, програмисти?! Хайде де, измислете как да спасим Реси!
Приятелите скочиха от пейката и се разотидоха в разни посоки. Крачеха по пътечките, посипани с жълти листа. Мислеха. Но каква полза? Всички велики теореми в света бяха безсилни да обяснят къде е сега Реси!
— Дайте ми нови материали и аз ще направя друго гениално животно — измърмори Електроник.
Но приятелите само махнаха с ръка. А Сироежкин, като чу думите на приятеля си, подскочи към него и със съскащ шепот рече проточено:
— Какво-о-о?
— Ще се опитам да направя — хрипкаво отговори електронното момче.
— Внимавай, Електроник! — Сергей се закани с пръст. — Ти много лесно се отказваш от Реси…
И Сергей закрачи по пътечката. После погледна неподвижно застаналия Електроник, дожаля му: „Нали той монтира Реси, учи го, държа връзка на хиляди километри, дава му команди. И още… сприятели мене с Реси…“
Сергей отиде тихо до Електроник, докосна го по рамото.
— Не се сърди…
— Аз не се сърдя. Аз съм машина, разбираш ли? — с жално-скърцащ глас каза Електроник.
Неочакваното признание пак възмути Сироежкин, който беше свикнал с победите на своя двойник.
— Тогава защо си създаден, щом не можеш да намериш изход? — отсече той.
Електроник някак странно погледна Сергей. И изведнъж се затресе с цялото си тяло.
Зазвуча рязка музика, вътре в Електроник се беше включил транзисторът. И двойникът на Сироежкин за общо изумление, като свиваше смешно крака в коленете, клякаше, клатеше глава и запя с хрипкав глас:
— Е-е-е, бали-бали… Е-е-е, бали-лей…
— Какво става с тебе — ококори очи Сироежкин. — Да не си болен?
Електроник се клатеше в такт с музиката и рече напевно:
— Неразрешимият за мене въпрос: защо съм създаден? Е-е-е, така мога да прегоря… е-е… Или завинаги да замълча в решаването на тази задача… бали-лей…
— Той може да прегори! — съобщи Сергей на дотичалите приятели. — Случайно му зададох един неразрешим; въпрос…
— Какъв? — попита с любопитство Професора, а Сироежкин заплаши любителя на математиката с юмрук: не видиш ли какво става с човека?!
— Мъча се да не прегоря, бали-бали — уточни, като танцуваше в такт Електроник. — Съгласно втората
