светлината и за много други исторически и съвременни задачи. Само един математик може да разбере какво преживя в тези кратки минути учителят. Но Таратар, който прие на своята маса купчината математически ръкописи, не изгуби постоянния си оптимизъм. Нали сам той предизвика този взрив от внезапна енергия. Учителят успя само да забележи на ум, че между всички работи няма нищо, което да прилича на „уравнението на Крокодила“. Нима тези шеги са остарели?
Учениците предадоха работите си. Само пред Вова Каролков, съсед на Сергей Сироежкин, лежеше дебела тетрадка с кафява корица.
„Нима и това е за мене?“ — весело си помисли Таратар и попита Каролков:
— Е, а ти?
— Аз не бих искал… така изведнъж — каза побледнелият Каролков.
— Защо?
— Това е много ценна работа.
„Не току-тъй другарите му го наричат Професора“ — помисли си Таратар и каза:
— Кажи тогава по какъв проблем е, та всички да оценят значението й.
— Доказателство на теоремата на Фермa — каза съвсем тихо Професора.
На Таратар дожаля за способния ученик: докъде я докарал, просто се е съсипал от писане на масата. И за всичко е виновен той, учителят, със своите домашни по желание. Тях само ги остави на свобода, тези самолюбиви млади „фермисти“ — ден и нощ ще атакуват нерешимите задачи, докато си съсипят здравето. Че кой може да докаже теоремата на Фермa!
— А ти сутрин правиш ли гимнастика? — попита учителят Каролков.
Каролков погледна учителя си с такова изумление, сякаш му бе проговорил по марсиански.
— Това е доказателство на Великата теорема на Фермa — настоятелно повтори той.
Таратар взе тетрадката на Професора, бързо я прелисти. В очите му се замяркаха безкрайни виолетови формули, изпълнили цялата тетрадка. Професора пишеше с дребни, грижливо завъртени почти печатни букви.
— Теоремата на Фермa е доказана за шестстотин частни случаи — бавно каза Таратар. — Математиците от цял свят са се отказали да я решават. Нима ти успя да намериш съвсем нов пример?
— Тук не става дума за пример. Тук е решението на цялата теорема!
Професора седна на мястото си като победител.
Таратар претегли на ръка дебелата тетрадка. „Малко ли доказателства са правени за тия триста години на недоказуемата теорема! Ето още един донкихотовски опит — може би дори и оригинален…“
— Предварително те поздравявам. — Мустаците на Таратар хитро трепнаха. — Макар че Фермa не ни е оставил никакви доказателства, в къщи ще проверя твоята работа.
— Фермa не е счел за нужно да пише решението, тъй като то е много дълго — напомни Професора.
И нито един гений не е намерил досега отговор.
— Та какво от това? — Професора вдигна рамене. — Аз съм този гений, който намери отговора.
Таратар чакаше класът да прихне в смях, но кой знае защо беше тихо. Той огледа класа. Всички бяха премного сериозни.
Таратар се разтревожи: какво става с тях?…
— Може би ще се съглася с тебе, когато проверя — предположи Таратар.
— Разбира се — спокойно отговори Професора. Чак сега той започна постепенно да порозовява: първо запламтя едното му ухо, после другото. Изглежда, че съвестта спускаше математика от недостъпните научни върхове на обикновения училищен чин, като внимателно го държеше за уши.
— Че какво лошо има тук! — намеси се Макар Гусев. — Щом е доказал…
И пак никой не се засмя.
— Вярно, Таратар Таратарич… извинете, Семьон Николаевич! — подхвана Сироежкин и скочи от място. — Ако искате да знаете, не само Професора мисли така! Не се учудвайте, моля ви се, но тук всички са гении!… Обикновени гении… Ето вижте. — И той извади от чина картонена кутийка, на която беше отпечатан чифт обувки на фабрика „Лъч“. От кутията Сироежкин извади мъничък прибор. Лампичка от джобно фенерче, миниатюрна турбина, ръчка. Конструкторът покани учителя:
— Завъртете, ако обичате.
Таратар внимателно завъртя ръчката. Лампичката светна.
— Настолна електроцентрала — каза одобрително Таратар. — Изящно направена. Но това вече е сюрприз за учителя по физика.
— Вечен двигател! — каза високо Сироежкин.
— Извинете — измърмори навъсен Таратар, — вечни двигатели, както е доказала науката, не може да има.
— Моля ви се — ето го! — Сироежкин с величествен жест посочи изобретението.
— Просто тук механическата енергия преминава в електрическа… — каза учителят.
— Правилно! — съгласи се щастливият изобретател. — Дори много просто една енергия преминава в друга. Вие само завъртяхте ръчката, а лампичката ще свети ден-два…
Таратар погледна прибора. Лампичката наистина светеше — само от едно леко завъртване на дръжката. Такъв „двигател“ Таратар никога досега не беше виждал.
— Ти твърдиш, че в твоя прибор няма никакъв източник на ток — рече учителят. — Значи и ти си гений?
— Разбира се!
Таратар се разходи из класната стая и късогледо премижаваше очи. „Какво става тук? Може би това е заговор?… Или ми се присънва?…“ Той огледа внимателно редиците и за миг погледът му се спря върху едно сериозно лице. Електроник винаги казва истината, той няма да позволи да се плещят глупости…
— Колко трудно е да си учител на гении — каза тихо Таратар. — Тук споменаха Кеплер. Учител на великия Кеплер е бил знаменитият астроном Тихо Брахе, който е изучавал планетата Марс… Пиер Фермa… Май че негови учители можем да наречем всички старогръцки математици… А на вас — Таратар. (Изглежда, той успя да върне обикновеното настроение в класа. Гениите се усмихваха.) Как мислиш ти, Електроник, твоят приятел Сироежкин наистина ли е изобретил вечен двигател?
Всички впериха погледи в Електроник. Той отговори спокойно:
— Името не е съвсем точно. Но този двигател практически е без търкане… — И Електроник започна да изрежда формулите на новото изобретение.
— По-просто казано, вечен двигател — прекъсна приятеля си Сироежкин и посочи светещата лампичка.
— Ура за Сироежкин! — извика Макар Гусев. — Гений номер две.
На вратата се почука. Отвориха се и двете крила и влезе закъснелият Смирнов. Влезе той много странно, с едното рамо напред, притиснал към корема си голяма алуминиева тенджера. Децата от първия чин се спуснаха да му помогнат. Витка Смирнов стисна здраво тенджерата и каза задъхано:
— Почакайте, момчета… Аз сам… Ценно изобретение!
— Смирнов, каква е тази бака? — попита Таратар.
— Това не е бака. — Виктор Смирнов остави внимателно товара си на масата, избърса потта от челото си и чистосърдечно се усмихна. — Извинете, Семьон Николаевич… Трябваше да почакам, докато всички излязат от къщи. Това е тенджера. В нея мама вари сладко. Та докато тенджерата е свободна, рекох да я използувам за един опит.
— А какъв проблем може да се свари в такава тенджера? — пошегува се Таратар.
— Ето. Гледайте!
Смирнов вдигна капака и всички скочиха от местата си, наобиколиха учителската маса.
В тенджерата лежеше крава, голяма колкото котка. Същинска мъничка крава с рога и опашка.
— Не знаех, че се увличаш по играчки — каза учителят.
— Каква ти играчка! — обиди се Смирнов, дори се начупи. — Това е истинска крава. Тоест, разбира се, изкуствена.
Кравата изви глава и погледна децата.
— Ой — каза изплашено Таня Сорокина, — тя преживя! Кравата едва доловимо мърдаше челюсти. Тя лениво дъвчеше нещо, както дъвчат всички крави по света.
