свято в това… — Учителят започна да говори тихо, но с всяка дума гласът му ставаше все по-силен и всички се успокоиха. Таратар защищаваше делото на своя живот, привеждаше примери за беззаветното служене на математиката.
Лобачевски цял живот размишлявал върху природата на геометрията и стигнал до гениалното откритие, което направи преврат в представите на неговите съвременници за устройството на Вселената. Теоретикът Гьодел безуспешно се опитвал да обобщи цялата математика, но затова пък извел системата на логически неразрешимите теореми. Физикът Дирак открил нова елементарна частица — позитрона — на върха на писеца, в безсмисления и излишен на пръв поглед корен на своите математически уравнения.
— Когато Дирак разказвал за това на студентите си през време на лекцията, целият сияел и наричал математиката прекрасна — продължаваше с въодушевление Таратар. — А вие казвате — „изпитател“… Изпитател на какво? Да, именно тебе питам, Гусев, защото виждам някакъв шлем на главата ти…
Макар беше сложил на главата си каска на мотоциклетист.
Той стана от чина, изправи се цял — строен, красив, истински мотоциклетист с каска и спортен костюм.
— Извинете, Семьон Николаевич. Имам едно изобретение… Наистина, не е мое, а на Мая Светлова от училището на химиците. Тя мрази химията, тя е гений на физиката. Сега ще видите.
И Макар ловко измъкна от чина един бляскав квадрат.
Отначало всички помислиха, че това е метален лист — много добре отразяваше светлината. После видяха, че листът послушно се прегъва в ръцете на Макар и дори се свива на тръбичка.
— Антигравитационно килимче — обясни Макар, като показваше изобретението. И наистина: листът, като всяко килимче, беше направен от преплетени ивици. — Името му, мисля, е чисто женско, но не аз съм авторът. Мая го нарича „а-килимче“. И тъй да е!… А щом има „а-килимче“…
При тези думи Гусев се хвана за а-килимчето и моментално полетя нагоре. В класа чуха как каската му се прасна в бетонната плоча на тавана. Но от Макар — ни вик, ни стон. Виси във въздуха, хванат за килимчето, и пита отгоре: „Е, как ви се струва?“ Хитър изпитател: сложил здрава мотоциклетна каска!
— Гусев, слизай! — извика високо учителят.
— Сега… Не мога да намеря контактите. — Гусев се държеше за а-килимчето с една ръка, а с другата шареше по тавана. — Ой, дръжте ме! — завика колкото му глас държи изпитателят.
Гусев лежеше на пода. Върху мощните му гърди стоеше килимчето, изплетено от метални пластинки.
Таратар изпревари всички. Той помогна на Макар да стане, вдигна от пода килимчето, сложи го в чантата си.
— Така ще е по-добре, по-безопасно — каза той на Гусев.
Макар разтриваше натъртения си гръб и измърмори:
— Да не объркате контактите. Семьон Николаевич, Аз още не съм се оправил с това изобретение.
— Добре, ще се разберем — отговори Таратар. — Заедно с учителя по физика. Краката здрави ли са?
— Здрави… Внимавайте, Семьон Николаевич. На вашите години не бива да падате от тавана.
— От днес нататък! — изкрещя Таратар, като се обърна към класа. — Никакви опити, изобретения и така нататък!… От днес нататък — страшно повтори той — никакво новаторство без мое разрешение!
Таратар наистина беше ядосан. Само това липсваше — учениците му да падат от тавана! Ами ако Гусев си беше счупил крака? Как учителят щеше да обясни на родителите му, че тока се е случило именно в час по математика? Пък и на кого са нужни изобщо такива преживявания!… Стига с тия рисковани изобретения! Той, учителят, ще се оправи с всичко сам.
Опасното килимче Таратар отнесе със себе си.
В суматохата никой не забеляза как един ученик отиде до шкафа, където се пазеха ръкописите, и взе една дебела тетрадка с кафява корица. „Теоремата на Фермa“ отново беше у Професора.
Двигателят на Сироежкин си остана на най-горната лавица на шкафа. За него скоро всички забравиха, включително и Сергей. Лампичката свети няколко дни, после изгоря. Но двигателят работеше…
Трети април.
Космически кораб „Земя“
— И това дочакахме! — сърдито каза Сергей Сироежкин. — „От днес нататък никакви опити“! Така си и знаех: Таратар не счита изобретенията ни за нещо сериозно. Излюпиха се едни гении в осми „Б“! А пък аз мислех, че той е най-добрият учител в училището.
— Таратар трябва да разбере — рече спокойно Електроник, — че и гениите са хора като другите, само че преработват значително повече информация. Защо машината работи с пълна сила, а човек с половин сила? Това е несправедливо.
— Работата над проекта „Космически кораб «Земя»“ върви с пълна пара — продължаваше Сироежкин. — Да проверим ли?
— Да проверим — каза Електроник — и включи радиотелефона си.
Чу се една с нищо несравнима смесица от звукове, състояща се от формули, въпроси, шеги, възклицания, гласно четене на научни текстове, игреци, хиксове, интеграли, безкрайно дълги уравнения. В Електроник сякаш работеше радиостанция: двайсетина гласа задаваха на своя верен приятел въпроси, а той моментално отговаряше и то едновременно на всеки и на всички. Достатъчно беше кой да е ученик от осми „Б“ клас да набере на телефона три единици подред и той незабавно се свързва с най-добрия математик в света, специалиста по разни науки, пазителя на информация, подвижната енциклопедия — с една дума, със самия Електроник.
Сироежкин и Електроник бяха седнали на една пейка до училището и едва ли някой от минувачите обърна внимание на двете момчета с разкопчани палта и накривени шапки. Дори когато заработи радиотелефонът, почти никой не ги погледна. Едно и две ли са момчетата, които носят омръзналия на всички транзистор! Хората се вслушваха в звуковете на капките, в чирикането на врабците, в хрущенето на снега под краката…
А осми „Б“ през това време залягаше над задачите си.
Осмокласниците искаха от Електроник отговор — какво е сега времето на Марс и Юпитер, какви модели на централната нервна система на човека са изнамерени, какви са формулите на полета на ракетата, на обикновената муха и на дивата патица, уравнения за проверка на свръхсилата, свръхловкостта и свръхточността. От Електроник искаха графики на радиосигналите от другите галактики, математически игри, теории за зараждането на живота, искаха да им даде нотите на симфоничната поема на Скрябин „Прометей“, да им каже състава на ракетното гориво и на боите на Леонардо да Винчи. Питаха Електроник как да се лекува котката от настинка, какво са казали старите гърци за атомите, кой от хокеистите на „Динамо“ преди минута е вкарал гол на спартаковци и така нататък. Обикновените гении от осми „Б“ работеха над своите открития и наред с това се интересуваха от ставащите в света събития, а Електроник им помагаше според способностите си.
Ако се съберат на едно всички открития на осми „Б“, получаваше се нещо като план за бъдещето на цялата планета, на цялото човечество. Този план се наричаше: проект „Космически кораб «Земя»“.
Разбира се, човечеството не знаеше нищо за този план. Планът е само предположение, което трябва да се докаже, а доказателството е основата на цялата наука. Ето защо въпреки сполуката на първите опити осми „Б“ не бързаше да разгласява проекта си.
Само професор Громов беше посветен в замисъла на: проекта. Той разреши на Електроник да ползува информацията на Изчислителния център. Без тази помощ целият замисъл щеше да е едно несериозно занятие.
Сироежкин помоли приятеля си да включи микрофона.
— Космически кораб „Земя“ — каза той тихо пред микрофона и всички гласове, като чуха тези думи, пресекнаха на половин дума, млъкнаха в очакване.
Това беше тържествена минута за Сироежкин. Проектът, който те с Електроник бяха замислили, се осъществяваше. Над него работеше целият клас, може да се каже — цял „научен колектив“.
