предложения — продължи Електроник.
— Какви?
— Например съвременният проект на град Ойкуменополис. Предложил го е гръцки учен. Лично аз го считам за погрешен.
Громов поиска машината да покаже проекта на Ойкуменополис.
Град-октопод от камък и бетон запълни целия екран! Той беше протегнал гигантските си пипала покрай морета, океани, реки, езера, беше ги притиснал в каменната си прегръдка. Всичко беше точно пресметнато в този град. Главните богатства на планетата — вода и въздух (5 квадрилиона тона въздух и 1,3 милиарда кубически метра вода, от които само два процента прясна) — се охраняват особено грижливо. Ойкуменополис делеше планетата на отделни изолирани кабини. Те бяха три: „природна зона“, „селскостопанска зона“ и самият „град“. Кабините бяха напълно обособени, във всяка свой ред — само така, твърдеше авторът, планетата ще може да осигури нормален живот.
Цялото земно кълбо, самият живот в Ойкуменополис бяла разрязани на части. Имаше нещо противоестествено в това делене на Земята.
Громов гледаше екрана и не скриваше учудването си.
— Честно казано, за пръв път виждам Ойкуменополис — призна ученият. — От какви съображения е изхождал неговият архитект?
По искане на Громов екранът съобщи, че при съвременните темпове на развитие за много западни страни запасите от желязна руда, алуминий, мед, калай, цинк и други полезни изкопаеми ще стигнат най- много за две-три десетилетия.
Громов поклати глава и Електроник се досети, че тези факти не само са верни, но и печални.
— За съжаление — каза бавно Громов, — ония, които столетия наред са владели тези богатства сами, винаги са ги експлоатирали безогледно, без да се грижат за бъдещето. А е известно, че ценностите на земната кора един ден ще се изчерпят…
— По своите пропорции земната кора прилича на черупка на яйце — подсказа Електроник.
— Сравнението е вярно. Но Земята не е просто кокоше яйце, Електроник! Нашата Земя е най- удивителната планета на Вселената, тя има всички условия за живот. Трябва да се отнасяме към нея много грижовно, да бъдем умни стопани.
Професорът натисна бутона на машината и на екрана се помнили думите: „Всяка година в света умират над 10 милиона души от глад…“
— Площта на земята, годна за земеделие, е равна на квадрат със страна 5700 километра — каза Електроник. — Хранителните продукти трябва да стигнат за всички.
Професорът погледна внимателно ученика си.
— Частният собственик няма сметка да влага средства в бедните и пустинни земи, и затова засява само половината от полезния квадрат.
Градът-октопод отново израсна на екрана.
— Ойкуменополис — иронично каза Громов. — Не е трудно да се досети човек за какви цели е измислен: едни ще заемат цели етажи, ще почиват в природната зона, ще дишат чист въздух, а други ще работят на конвейера, ще чистят улиците, ще виждат слънцето само на телевизора…
И той смъкна от екрана чуждия проект.
За щастие, човечеството изобщо не е мислило да строи град-октопод.
Хората преобразуваха планетата си по друг начин.
Хората завоюваха Океана.
Громов и Електроник гледаха на екрана подводни селища, градове, пристанища. В сините простори работеха заводи и електроцентрали, механизми добиваха нефт, а хората управляваха всички машини. В подводния свят работеше и диспечерът на Световния океан Командора, който някога беше спасил Реси от гибел.
Хората намираха нови източници за хранене.
Ето ги ослепителните, нажежени пясъци на Сахара. Върху безплодните по-рано пясъци — дълги редици от покрити с прозрачна корица парници. В парника е душно и горещо, но работникът е доволен от плодовете на своя труд; той получава рекордно големи краставици и домати, оранжеви, червени и златисти плодове. Те растат без всякаква почва, може да се каже — от въздуха, „приготвен“ така, че дава на растенията всички сокове на земята…
А ето домакинята пържи в тигана бифтек, друга готви пиле. Тези кадри прославят не изкусни готвачи, а учените, които са изобретили изкуствения белтък…
Хората са икономисали ценни метали: не изхвърляха старите механизми, а отново ги докарваха в заводите.
Кранът взема със стоманените си клещи износените машини, детайлите, металните отпадъци. Пресоват ги на големи пити, поставят ги в специални пещи. Пещите топят желязо, хром, никел, мед — метали, от които някога са били направени старите механизми. Например една лека кола е почти тон стомана, четвърт тон желязо, тринайсет килограма мед, двайсет и пет — цинк, девет — олово… От икономисаните материали могат да се направят нови автомобили.
Хората лекуваха природата, с която по-рано са се отнасяли безмилостно, лекуваха я така грижливо, както се лекува болен човек.
Очистваха моретата и океаните от мръсотиите. В големите езера вкарваха кислород, като в аквариумите, за да не спре в тях животът. На голите места садяха гори. В пустинята хиляди километри покриваха с прозрачна корица, която задържаше пясъците; изкуствените водохранилища се пълнеха с вода. Водата и въздухът — главните условия за живота на планетата — се изработваха от човека по строги планове.
Обикновените електроцентрали не можеха вече да осигурят всички потребности от енергия. В океаните плаваха металически острови — атомни електроцентрали. На Луната се строеше гигантска централа, която ще събира слънчевата енергия. И, както бяха обещали учените, скоро щеше да бъде впрегната термоядрената реакция, която ще даде най-евтината електроенергия.
Всички тези сцени показваха как протичаше Великата научно-техническа революция на планетата Земя. Тя бе почнала в средата на двайсети век, развиваше се много бурно, а края й засега никой не можеше да предскаже.
Громов си спомни проекта на осми „Б“. Един от авторите беше поел грижата за храненето на хората, отглеждаше изкуствен белтък. Втори — за най-износния космически транспорт — гравитационния кораб. Трети — за звездните източници на енергия… Проектът бе почнат като забавна игра. Но във всяка детска игра се крие сериозен смисъл. Така мислеше професор Громов, като наблюдаваше ученика си.
Електроник установи връзка с Реси, включи се към голямата машина.
Екранът светна така ярко, че Громов за миг зажумя. В началото му се стори, че океанът на Юпитер трепти с всички цветове на дъгата. Но изглежда, не беше точно така. Цветовете на Юпитер не приличаха нито на седемцветната небесна дъга, нито на отраженията на слънчевата светлина от диамантите, нито на сиянието на леда в дълбоките пещери на Антарктида, нито на изгрева на Слънцето в космоса — изобщо на нищо познато на хората. Океанът играеше с разноцветните си вълни; едновременно нещо се раждаше, светваше и умираше; океанът, сякаш беше цветна музика на космоса, живееше своя живот.
— Реси — каза Електроник, като посочи една искра, и уголеми изображението.
Реси! Кой би могъл да познае в това ярко същество извънредно рядкото електронно куче, изобретението на Електроник — рошавия симпатичен фоксер. В океана на далечната планета земното куче изглеждаше като отвъдморско чудо. Всеки косъм на дългата му козина беше настръхнал и светеше особено. Дори очите му бяха разноцветни. Реси „завоюваше“ Юпитер.
Когато преди няколко месеца диспечерът на Космоса Астронавт позвъни на Громов и поиска мнението му, дали Реси ще може да работи на Юпитер, професорът взе думата му за шега. Но предложението беше сериозно. На Юпитер бяха открили първото живо същество. То плуваше с огромна скорост в океана на планетата и външно напомняше земен кит. Космонавтите го нарекоха кита на Юпитер.
