И Сергей не се въздържа от удоволствието да цитира първата фраза от техния колективен проект:
— „Живеем в един Космически кораб „Земя“ и мислим за неговото бъдеще. Всеки върши своята работа. Но всички нас ни вълнува една задача — бъдещето на човечеството…“
А по-нататък той говори за това, кой каква задача решава сега:
— Ти, Макар: как човек може да стане свръхсилен…
— Ясно! — обади се Макар.
— Ти, Мая: как да се долети до звездите…
— Не е ли прекалено скромно? — попита саркастично авторката на а-килимчето.
— Ти, Викторе: как да се осигури храна на човека през време на пътуването…
— Според мене примитивен извод — парира го притежателят на изкуствената крава.
— Ти, Професоре: как да се развиват науката и изкуството.
— Старая се — сухо рече Професора. — Но кой говори?
— Говори Сироежкин!… Моята работа е тайните на звездната енергия. А сега ние с Електроник обсъждаме Таратар, неговата непонятна забрана: „От днес нататък…“ Има ли още някакви проблеми, трудности, препятствия?
Проблеми имаше доста. Авторите на проекта бомбардираха с въпроси. Изобретателите се оплакваха най-вече от недостиг на нужната им информация, на материали, съоръжения, а главното — на време: не им стигаха двайсет и четирите часа! У някои осмокласници възникнаха усложнения в отношенията им с родителите.
— Стига с вашите баби и дядовци — прекъсна оплакванията един глас на момиче. — Разхленчихте се! Ти, Електроник, кажи ми следното: не изобретяваме ли велосипед?
— Велосипед не изобретяваме — отговори Електроник, — той отдавна е изобретен.
— Ти не ме разбра, не говоря буквално за велосипед — обясни беззлобно Мая. — Таратар взе моето а- килимче. А може ли да го хвърли в шахтата за смет? Разберете ме добре, момчета. Нямам нищо против Таратар, но не изобретяваме ли на никого ненужни неща? Та не само ние работим над проект на бъдещето.
— Вярно — потвърди Сироежкин. — Как не се сетихме за това? А пък се обявихме за гении… Да не станем за смях на всички!
В този момент Електроник представи изчисленията на всеки опит, а после и на целия проект „Космически кораб «Земя»“.
И за пръв път в живота си изпадна в голям смут: той не очакваше, че му предстои такава непосилна работа…
Електроник реши да се посъветва с професор Громов.
Гел Иванович Громов седеше до пулта на Голямата електронна машина и със специален светлинен молив пишеше върху екрана формули и уравнения. Машината изчисляваше и почти в същия момент даваше отговор и искаше нова работа. Моливът уверено пишеше нови знаци. Громов разработваше схеми на бъдещи машини.
Приятно беше да работиш с такъв умен партньор, който смяташе милиони пъти по-бързо от човека. Но учените вече не можеха да се задоволят само със скоростта. За обработката на растящия поток от информация бяха нужни други способности на машината: например способността да мисли като човека, който не прехвърля от край до край цялата информация, а намира най-късия път за решаване на задачата. Но как мисли самият човек, как работят сложните механизми на неговия мозък? Учените нямаха точен отговор на този въпрос.
Громов чертаеше разбираеми за машината символи и между другото рисуваше на екрана човечета. Най-различни човечета. Громов си представяше бъдещите машини в човешки облик.
Той мислеше: „Не е достатъчно да се конструира машина, трябва да се обучи и възпита. Тогава тя ще разбира хората, ще работи с точно познаване на целта…“ Громов знаеше един робот, който смяташе превъзходно, но прекалено уверен в своята изключителна непогрешимост; не минаваше ден, без да извърши някоя глупост, и всичко това — само защото беше зле обучен…
Професорът нарисува някакво лице и си помисли:
„Нещо много познато ми се вижда… Къде съм го срещал?“
Екранът реагира незабавно. Светна надпис: „Това е Електроник“.
Громов се усмихна: „Точно така, това е моят Електроник“ — и видя на вратата симпатичната физиономия на ученика си.
— Влез — приветливо каза професорът на Електроник. — Току-що си спомнихме за тебе. Както казват, за вълка говорим и вълкът в кошарата.
Електроник се усмихна:
— Не всичко върви леко. Налага се да правим много изчисления. — Той погледна екрана и веднага оцени формулите на учителя си. — Виждам и вие решавате трудни задачи.
— Мъча се… — каза смутено Громов. — Работата едва започва, ще си поговорим за нея после… Как е вашият проект „Космически кораб «Земя»“?
— Има сложни въпроси — отговори Електроник и почна да разказва как осми „Б“ превъзмогва трудностите.
На Громов харесваше това момчешко название: „Космически кораб «Земя»“. Докато Електроник разказваше, той нарисува върху екрана на машината кълбо. Машината отговори с въпросителен знак: тя знаеше хиляди предмети и понятия с кръгла форма и уточняваше за себе си задачата.
Громов написа на екрана: „Земя“.
Машината моментално даде картина на Земята — така, както се вижда от космоса. Синьо кълбо с очертанията на материците, с белите калпаци на полюсите, с леката мъгла на облаците. Големият кораб вози стремително човечеството със скорост от милиарди километра годишно през мрака на вечната нощ.
— Интересно е да знаем какъв е екипажът на кораба сега, в този момент? Да проверим ли, Електроник? — каза с любопитно Громов и начерта върху стъклото: „Населението на Земята!“
Над земното кълбо светна деветцифрено число. Последната цифра премигна и плавно започна да увеличава числото. Всяка секунда населението на планетата се увеличаваше с двама души. За едно денонощие се раждаха почти двеста хиляди нови земляни.
— За едно столетие населението ще се утрои — пресметна Електроник. — Елементарна задача. Но някои се плашат от тези цифри.
— Дори и да се утрои, няма да стане никаква катастрофа. Ония, които говорят за нов потоп или нов ледников период, за смърт от задушаване в резултат на развитието на промишлеността — грешат — каза Громов. — Земята винаги е била и ще бъде дом на човечеството.
— Теоретически допустимото число жители на всеки квадратен метър на планетата, включително моретата и океаните, е сто и двайсет души — продължи Електроник. — За да могат да се поберат, цялото земно кълбо трябва да стане непрекъснат град, висок две хиляди етажа. Това е възможно след хиляда години.
— Първият космически кораб на човечеството „Восток“ — припомни на ученика си професорът — побираше само един човек. Но именно Гагарин откри пътя към другите планети и звезди и човечеството усвоява активно този път. Кой ти е казал, че хората ще се съгласят да превърнат своя дом, своята Земя в гигантски мравуняк?
Електроник като че се смути, сякаш си помисли: има ли право той да се меси в работите на хората?… Но в края на краищата той защищаваше проекта на осми „Б“ клас!
— Не знам точно какво ще бъде след хиляда години, това са изчисления на един западен учен — каза той на учителя си. — Но Мая Светлова се съмнява: може би ние работим напразно и изобретяваме велосипед?
— Велосипед ли? — Громов едва доловимо се усмихна. — Антигравитационно устройство, изкуствено животно… — започна да изрежда той, — не, не зная други такива решения. Макар, разбира се, да се работи над тези проблеми, всеки изследовател мисли по свой начин.
— И ние по свой начин си представяме бъдещето на Земята. На нас не ни харесват някои
