Веднъж след една студена нощ майското слънце вече се бе изкачило на небето и лъчите му топлеха ръцете на децата. Конете бяха освободени от товарите си и пасяха миналогодишната трева на брега на едно малко поточе. Мъжете пробиха със секири леда и водата забълбука в дупките. В клоните на едно сливово дърво бе кацнал черен кос с жълта човка и пееше утринната си песен. Девойчето Светкавичен облак бе сложило ръце на гърба си и слушаше. Какво хубаво утро! Чучулига размаха криле нагоре към небето като пееща стрела. Светкавичен облак беше гладна и преуморена, но въпреки това радостна.
Тя седна доверчиво до сестрата на вожда, която заместваше майката на осиротялата по-млада девойка, и пое от нея утринната си закуска. Беше парче еленово месо. Като го раздели на парчета и го изяде, Светкавичен облак се огледа изпитателно наоколо.
— Къде се намираме сега? — попита тя, докато забождаше ножа си в земята и го пъхна след това почистен в ножницата.
— Близо до долното течение на Барутната река, която се влива в Жълтокаменната река — обясни сестрата на вожда. — Жълтокаменната река пък се влива в голямата Тинеста вода.
— Далеко ли е още дотам?
— Няколко нощни преходи, ако можем да продължим свободно пътя си.
— Вярно ли е, че голямата Тинеста вода била толкова буйна и коварна, че поглъщала всички кораби?
— През пролетта, когато водите й се покачват, реката е поглъщала много пъти кораби, така ми е разказвал Токай-ихто.
— Но ние ще минем през нея, нали?
— Ще се опитаме.
— И като я преминем, къде ще стигнем тогава, и какво има там?
Светкавичен облак бе много оживена. Мислите й се носеха в бъдещето, което лежеше пред нея като разливаща се синя далечина, от която можеше да изплуват много красиви и много страшни неща.
— Когато преминем през Мини-Соус, отново ще навлезем в широки прерии и гори, пресичани от много реки и езера.
— Ти знаеш много повече, Уинона! Разказвай!
— Не си ли спомняш вече, Светкавичен облак, какво ни разказа Чотанка в деня, когато брат ми бе приет отново от на — шето племе, за голямото празненство на трите племенни гру-пи и за Танца на слънцето, след който Токай-ихто бе приет за член на племенната група на сиксикау? Под огърлицата от мечи нокти на Токай-ихто все още личат дълбоките белези от раните му.
— Спомням си само, че тогава не можах да разбера всичко, защото бях видяла едва шест лета, пък и бях много възбудена. Но ти, Уинона, сама присъствува на онова празненство заедно с шатрата на Чотанка!
— Да, присъствувах. Видях хора от племенните групи на сиксикау и асинибоини; видях също така вожда Горящата вода и младия храбър Планински гръм от племето на черните ходила, с когото моят брат игра в същия ден Танца на слънцето и който след това стана кръвен брат на Токай-ихто. Планински гръм има сестра, Ситопанаки Чиито крака пеят, когато пристъпва.
— И аз искам да опозная всички тези вождове и бойци и девойки! — възкликна Светкавичен облак.
— Ти трябва да знаеш, малко момиче — Уинона бе станала изведнъж съвсем сериозна, — че ние се събрахме с черните ходила в мир само за онова празненство, а иначе те са наши врагове. Те мразят нас, дакота. Често вече са минавали нахално през Мини-Соус далече навътре в нашите ловни райони, за да убиват нашия дивеч. И тъй като сега вече Токай-ихто не е враг на дакота, а наш вожд, те ще убият и него, и всички нас, където и да ни намерят.
— Кръвен брат на вожд на друго племе? — Светкавичен облак бе много изплашена.
На този въпрос Уинона не отговори. Тя стана. Вниманието й, изглежда, бе привлечено от нещо необичайно. Светкавичен облак погледна въпросително към посоката, накъдето бе отправен погледът на Уинона. Кръвта замръзна във вените на девойчето.
Меден цветец, по-голямата сестра на Светкавичен облак, отново се бе върнала!
Нещастието се приближаваше с едри крачки. Как изглеждаше девойката! Косите й не бяха вчесани, бузите й бяха хлътнали и тя гледаше към земята. Срамуваше се. Нека! Светкавичен облак се ядоса, задето сестрата на вожда посрещна любезно сестра й. Уинона дори донесе месо на завърналата се.
Без да вдига поглед, Меден цветец изяде парчето месо. Междувременно около нея и Светкавичен облак жените се бяха събрали в кръг. Отсреща при вожда Токай-ихто стояха и докладваха Бобъра и Шеф дьо Лу.
— Откъде идваш такава? — заразпитва Светкавичен облак сестра си.
— О, отдалеч — отвърна Меден цветец някак си притихнала което не й се бе случвало по-рано. — Беше страшно и ще стане още по-страшно — продължи да говори тя към жените. — Тя ни гонеше денем и нощем през горите, нашата майка Пъстрата крава, както кукумявка чинките, и така стигнахме при косматите мъже. Вие не можете да си представите какви косми им растат около устите! — Меден цветец посочи с двете си ръце от устата до коленете и жените се ужасиха. — Те нямаха нито жени, нито дъщери и ние трябваше да им работим.
Говореха на много висок глас думи, които ние не разбирахме, и все се смееха.
— Тогава вие значи не сте могли да им разкажете нищо — рече облекчено Монгшонгша, която също се бе присъединила към групата.
— А, не, разговаряхме помежду си с ръце. Пъстрата крава им разказа страшни неща. Разказа им, че Токай-ихто жадувал за мъст и че искал да избие всички уачичун и да ги скалпира, и да ги мъчи, и да изгори колибите им, и да им ограби добитъка, и да отвлече жените им в своята шатра, и да избие всичките им деца…
— Лъжкиня и предателка! — Уинона също не можа да прикрие повече възбудата си с външно спокойствие. — Значи сега милаханска ще тръгнат подир нас да ни гонят!
— Те вече тръгнаха. Идват от всички страни, защото те притежават някакво тайнство, с което могат да говорят надалеко. Отново е като на война.
Жените се спогледаха. Като на война! Меден цветец прикри лицето си с ръце.
— Ние никога няма да можем да преминем водите на Мини-Соус!
— Вие сте виновни за това, вие! — изкрещя Светкавичен облак извън себе си. — Но аз никога вече няма да се върна в резервата!
Уинона погледна доверчиво към своята повереница и свали ръцете от лицето на плачещата девойка Меден цветец.
— А ти защо се върна пак при нас? — попита я тя. Меден цветец преглътна и избърса сълзите си.
— Там имаше един космат — рече тя, — който искаше да ме направи своя жена; тогава аз избягах вечерта. Чапа ме намери в гората; бях ужасно гладна. Мислех, че ще ме убие, но той ме взе със себе си и каза, че мога да остана тук. — Последното Меден цветец произнесе едва чуто. Страхуваше се от враждебността на жените и усещаше изпълнения с презрение поглед на по-малката си сестра.
— А откъде взехте конете, които яздехте? — наруши Монгшонгша установилата се тишина.
— Шеф дьо Лу ги отне от белите мъже, които искат да вземат златото от скалите на планината. Той каза, че ние имаме нужда от животните.
— Съвсем сте им взели силите, веднага се вижда — настоя по-нататък Монгшонгша. — Враговете вече наблизо ли са?
Меден цветец кимна.
— Да, тези, които идват откъм Ниобрара и откъм резервата на изток от Черните хълмове, вече са съвсем наблизо. Навярно на един ден езда оттук, така каза Чапа. Ние блъскахме нашите мустанги с петите си в хълбоците и яздихме много бързо, за да можем да ви предупредим. Враговете имат добри коне и не карат със себе си жени и шатри!
— Много ли са?
— Петдесет души — намеси се Бобъра, — тридесет дълги ножове и двадесет души от полицията на агенцията.
Светкавичен облак си пое дълбоко въздух и напусна групата на жените и девойките. Погледна нататък към вожда и неговите бойци, които седяха и се съвещаваха, и видя, че съвещанието им сигурно вече бе
