изненаданият младеж падна възнак.
Четансапа се метна върху гърба на Татокановия кон. Подкара го между оставащите в лагера катъри, които служеха само за пренасяне, и през палатките на драгуните. Частта вече се строяваше на празната поляна. Четансапа пристигна последен. Непосредствено пред него индиански скаути от други племена вече се бяха подредили в дълга редица, ездач подир ездач. Никому нямаше да направи впечатление, когато предполагаемият Татокано се присъединеше към тях. Четансапа подреди всичко така, че да се приближи към редицата изотзад, когато ездачите тръгнат. Така вече никой нямаше да му обърне внимание.
Препускайки в галоп през нощната прерия, боецът очакваше напрегнато да разбере как ще се развият по-нататък събитията през тази нощ. Досега всичко бе станало съвсем неочаквано. Четансапа бе изпаднал в необикновеното положение да тръгне заедно с групата на враговете в бой срещу неизвестен неприятел. Докато се носеше върху мустанга по твърдата земя и последните островчета сняг, без да изпуска из очи яздещия пред него, той разсъждаваше напрегнато. Лагерът, който сега Роуч искаше да нападне, не можеше да бъде истинският лагер на Токай-ихто, това бе ясно на Черния сокол. Но ако изобщо имаше хора край загадъчните лагерни огньове, откъде бяха дошли те? Съгледвачите на Токай-ихто не бяха забелязали никого наоколо предишния ден. Роуч, който бе пристигнал един ден по-късно, ги бе забелязал и Шонка бе изпратил двама съгледвачи по дирите им и между тях се бе завързал пушечен бой. Двамата съгледвачи бяха докладвали, че това е лагерът на Токай-ихто, следователно това трябваше да са индианци. Дакота в тази местност вече нямаше. А може би някои абсарока се бяха приближили от своите скривалища във високите Скалисти планини, за да половуват в празните ловни райони тук, или пък група асинибоини, или черните ходила бяха предприели някои от своите грабливи набези в граничните райони на дакота тази година по- рано от друг път. Да, възможно е това да бяха канадски асинибоини, които лагеруваха тук наблизо; те се числяха към сиуксите и най-много приличаха по прическите и облеклото си на дакота. Възможно е съгледвачите да ги бяха взели в тъмнината за мъже на Мечата орда.
Четансапа се носеше в галоп на края на ездаческата редица и разпусна черните си плитки, за да заприлича още повече на генерала с разветите дълги коси. Конят, който той яздеше, се оставяше да го водят лесно, но беше слаб, жалък жребец, без сили и темперамент.
Зад едно леко възвишение, което сега единствено отделяше военната част от загадъчния бивак, ездачите спряха и в същото време в началото на редицата бе издадена заповед чрез сигнална свирка. Ездачите се извърнаха в редица хълбок до хълбок и Четансапа също накара своя кон да се извие наполовина. Съседът му нема възможност да го погледне по-внимателно, тъй като веднага бе издадена заповед за нападение.
Ездачите полетяха буйно, с диви крясъци. Дакотският боец със своя непълноценен кон и съзнателно бавната си езда пристигна на гребена на възвишението измежду последните. Останалите ездачи вече се спускаха надолу по западния склон и стигнаха платото, което сега се откри пред погледа на Четансапа. Той се смъкна надолу по склона дотолкова, че да не предизвика подозрение. После се поспря и огледа бойното поле пред краката си.
Пред очите му се бе разстлала падинка, заобиколена от трите страни от леки възвишения и открита само на запад. По средата блестяха лед и вода. Ниска горичка и сенките на шест кръгли, заострени нагоре индиански типи заобикаляха езерцето. Нощното небе бе осеяно с ярки звезди. Откакто бе залязла луната, бе станало доста тъмно и само навикналите очи на прерийните жители можеха да открият подробностите на местността и онова, което ставаше пред тях. Четансапа различи на южната страна на езерцето заградени коне; мустангите вътре в оградата вече бяха застреляни и лежаха в тревата, някои бяха нападали един върху друг. Жени и деца не се виждаха; те сигурно се бяха скрили в шатрите или в редкия храсталак на брега. Боят, който се развихри на поляната край езерцето, се водеше между малка група индианци и напиращите вече от всички страни войници. Тропотът на конете, свистящи изстрели и кучешки лай се смесиха в силна глъчка. Четансапа чу индиански бойни викове: „Хай-йа-йеп!“ Нападнатите бойци не действуваха неразумно. Малката им група се бе скупчила нагъсто и нападаше на юг обградилите я ездачи. Без отдалеч да се разбере как, неколцина от обградените индианци успяха да разкъсат гъстия обръч и излязоха на открито. Побягнаха през прерията на юг.
По следите им веднага тръгнаха преследвачи. Най-отпред летеше Шонка върху своя бърз пъстър жребец.
Четансапа вдигна бързо пушката си до бузата. Едновременно с него и един от бегълците се бе обърнал към преследвача си и неговият изстрел полетя заедно с куршума на Четансапа към същата цел. Ездачът, когото те бяха взели на прицел обаче, избягна куршумите им.
Четансапа свали пушката си ядосан, защото не можеше да следва врага със своята кранта. Огледа положението около себе си.
Неравният бой приключи. Раздаде се гласът на капитана. Той явно искаше да сложи край на престрелката. След неговата заповед настана тишина.
Двама драгуни подкараха конете си към дакотския ездач с цилиндъра.
— Нашият генерал! — разсмя се единият, когато се прибли — жи до Четансапа, и го плесна по рамото. — Ела, красавецо Еди… карай напред, ела край езерцето — подкани той още веднъж Черния сокол, когато видя, че боецът се двоуми. — Ни — ма не чу сигнала? Има сбор! Хайде тръгвай! По пътя ще ми разкажеш какви успехи има! Успя ли тенджерата на главата ти да посрещне всички куршуми?!
Четансапа поглеждаше сърдито под периферията на своя цилиндър към говорещия.
— Думите на белия мъж са обидни! — рече той сърдито и волю или неволю подкара кафявия си кон, за да стигне до мястото на сбора. — Не желая да отговарям на въпросите на белия мъж! Нека той сам ми каже колко пършиви койота успя да убие!
— Пършиви койоти! Пършиви койоти! Ама че братя сте вие, червенокожите! Никой не подарява живота на другия. Ще ти кажа колко от твоите въшливи братя и сестри убих: един мъж, три женски и едно момче. Стигат ли ти?
— Само че вождът ви избяга! — отвърна Черния сокол и придържаше кафявия си кон да върви колкото се може по-бавно.
— Така е, той успя да избяга с неколцина от своите другари — хайде де, върви по-бързо с тая твоя кранта! Не чу ли? Току-що някой стреля отново! Това е нашият Шонка, той бърза да подпали кожата на това украсено с орлови пера добиче! Ти не му бери грижата!
Четансапа също бе наострил напрегнато слух.
— Да — отвърна той и в гласа му прозвуча раздразнение, чиято причина яздещият до него стегнат драгун не можеше да си обясни. — Да, Шонка препуска, за да залови украсеното с пера добиче. Само че Токай-ихто не успя да открие. Или дългият нож мисли да ме убеди, че това беше бивакът на Токай-ихто?
— Не, господин генерале, най-силният боец не твърди това В тези шатри имаше черни ходила, които не ни засягат. Но няма вреда от това, че и те между другото получиха една паметна бележка.
Докато Черния сокол разговаряше с драгуна, и последните ездачи дойдоха на сборното място. Само Шонка и неговите съпровождачи, които бяха продължили преследването на вожда на черните ходила, все още не се завръщаха. Тишината на нощта отново се спусна над прерията. Войници обикаляха наоколо и търсеха убити и ранени; откъм земята се чуваха тихи стенания и охкане, понякога ругатня и много рядко прозвучаваше утешителна дума на другар към другар. Край езерцето вече се бе образувал нов лагер; оттам долитаха разпорежданията на Роуч. Четансапа разбра, че капитанът не смята да се върне с хората си за остатъка на нощта край потока и високата топола, а да остане тук, край езерото. Конете пиха и после вдигнаха капещите си муцуни, за да се оставят търпеливо да ги отведат. Наоколо се валяха трупове на убити индианци, на които никой не обръщаше внимание, и Четансапа отново видя телата на убитите товарни коне сред голямото, оградено за тях място, близо до шатрите. Да, същата участ трябваше да сполети и бивака на Токай-ихто!
Дакотският боец яздеше бавно край разговорливия драгун и мълчаливия му другар.
— Нашите съгледвачи са свестни мъже, но този път все пак се заблудиха — поде отново Черния сокол с надеждата да научи от разговора повече, отколкото знаеше.
— Е-е-е… — рече драгунът, — всеки бърка по веднъж. Пък и вие, червенокожите, си приличате един на друг като овце в стадо — тебе само, благородни генерале, човек може лесно да те познава по цилиндъра ти. Нашите съгледвачи дадоха тържествена клетва, че онзи, с когото са се били на връщане, и който е стрелял
