лед. Не беше лесно да се върви по тях. Огромни късове лед се бяха накамарили един върху друг; те бяха замръзнали в ужасен безпорядък от остриета, ръбове, блокове и гладки повърхности. Дъждовната вода плуваше тук-таме върху леда. Четансапа се радваше на всеки лунен лъч, който осветяваше за кратки мигове коварната ледена местност. Той вървеше пръв. Бобъра, Шеф дьо Лу, Стария Гарван и неговите двама сина го следваха заедно с конете. Ледената покривка криеше под себе си пълен с опасности живот. Под краката на пътниците гръмолеше и трещеше; реката се движеше. Сякаш изстрели плющяха, когато ледената покривка се разкъсваше. Конете бяха силно изплашени; мъжете едва успяваха да ги дърпат напред. Реката току изреваваше под топящите се маси лед; гърмеше и свистеше. Неочаквано една вълна заля хората и животните. Сякаш всичко започна да се люлее; ледената покривка се надигна. Конете се изплашиха и се изправиха на задните си крака. Напрегнали всички сили, мъжете стискаха поводите. Четансапа хвана повода на коня на Бобъра. Мъжете много добре чувствуваха, че водят плячкосани, непознати коне, а не собствените си животни, които бяха свикнали с господарите си и бяха израсли сред прерията. Слабият индианец и другарят му се препъваха между ледените блокове и плъзгащите се конски копита. Проправяха си припряно път напред и въпреки това се придвижваха съвсем бавно в мрака със сплашени — те коне. Най-после, изглежда, минаха средата на реката. Водите под ледената покривка гъргореха настървено и непрекъснато се опитваха да пробият нагоре. Четансапа не можеше да се освободи от обзелото го злокобно чувство, когато непосредствено пред краката му се разтвори с трясък пукнатина. Напред, по-бързо напред, преди всички да потънат и ледените блокове да ги смажат! Той теглеше със сила треперещия жребец на Бобъра. Конят полудя от страх. Плъзгайки се непрекъснато, препъвайки се, падайки върху коленете си, мъже и животни все пак се придвижваха напред. Тьмночерният северен бряг, който очите им успяха да различат, им се стори като спасение и обещание за живот. Само да се измъкнат от тази тъмна блещукаща паст, която протягаше мокрите си ръце към тях!
По-късно бойците вече не знаеха как бяха преодолели последните метри. Реката бе изревала и с един оглушителен трясък започна да притиска ледените блокове. Водите й бяха изригнали на повърхността; хората изгубиха опора под краката си. Четансапа бе изостанал назад; беше пропуснал другите да минат напред и бе сграбил бащата на Гарвановите братя, който вървеше последен. Като пияни се олюляваха мъже и животни върху отдръпващия се под краката им лед. Стария Гарван бе паднал във водата; успя да се измъкне, задъхан, хванал се за ръката на Черния сокол.
После стъпиха върху твърда земя. Никога досега не бяха осъзнавали така добрата здрава почва под краката си. Тя нито бягаше, нито се олюляваше; не съскаше и не повличаше навътре. Лежеше мълчаливо и носеше спасените си синове.
Мъжете изведоха конете малко по-нагоре по високия бряг и се хвърлиха на земята. Треперещите коне стояха край тях.
Когато слънцето изгря на следващата заран, вятърът бе прогонил дъжда. Небето беше съвсем синьо, като изпрано от дъжда. Само няколко светлосиви кръгли облаци с бели краища се носеха безцелно в безкрая като спомен за нощния пороен дъжд. Отспали си, Четансапа и другарите му се излежаваха на слънце върху отразяващата светлината влага на един южен склон. Шеф дьо Лу лежеше някъде скрит на пост. Под краката на мъжете ревеше реката. Ледоходът се носеше. Струпаните блокове лед пращяха и трещяха; под белезникавото опустошено бойно поле се носеше тътен. Мъжете си спомниха с успокоен вече ужас как се бяха придвижили през носещите се в безреда ледени блокове. Сега вече дни наред никакво живо същество не можеше да прекоси реката. Те бяха защитени от всякакви преследвачи откъм юг.
Четансапа лежеше до Бобъра върху завивката от бизонова кожа и беше скръстил ръце под главата си. Къдрокосият боец и бащата на Гарвановите братя седяха до своя водач; двамата млади Гарвани се бяха отпуснали на земята между конете.
— Добре се справихме-похвали с една дума Чала свършеното.
Черния сокол не каза нито да, нито не. След като бяха преодолели опасностите от ледената река, мислите за последното му нощно приключение отново го обладаха със сила. Той бе изпълнил поръченията на своя вожд безупречно и бе откъснал врага от следите на Мечата орда. Нима той, победителят, трябваше да се върне сега без пушка и без кон в бивака на Токай-ихто? Нима така трябваше да изглежда славното завръщане, за което бе мечтал? Хапеда и Часке щяха да се изсмеят на своя баща, а жените щяха да пуснат какви ли не шеги.
— Какво мислите? — попита Четансапа своите другари. — Кой ли обикаляше тази нощ освен нас около малкото езерце?
— Шонка и неговите хора не са били — заяви Шеф дьо Лу. — Те всички бяха в лагера и се канеха да избият пленените черни ходила. Някои вече бяха убили, други обаче бяха успели да избягат. Предполагам, че избягалият вожд се е промъкнал заедно с двама-трима свои бойци до лагера и е освободил хората си.
— Това означава, че някой спасил се боец от черните ходила е откраднал твоя бял жребец и пушката ти — рече Бобъра на Четансапа. — Той явно е искал за поизкупи малко изгубената си слава пред своето племе, завръщайки се с коня и пушката на един дакота като бойна плячка. Сиксикау са същите хапливи кучета като пани и открай време са били наши врагове.
Четансапа седеше замислен и наблюдаваше безцелно носещите се по реката ледове. Грамадните ледени блокове бяха притиснали един прекършен ствол и сега го направиха на трески. Надолу по течението върху леда се видяха стари дивечови следи. Четансапа съжали дълбоко, че няма право да потърси този дивеч. Но ето че върху остатъците от сняг се видяха и няколко отпечатъка от конски копита, съвсем свежи следи от неподковани мустанги. Конете се бяха препъвали и плъзгали. Върху остатъците от сняг бяха останали и очертанията на един мъничък мокасин.
Черния сокол се изправи рязко и изтича на брега.
— Ето тук! — извика той на своите другари. — Не виждате ли това тук?
— Следи от избягалите черни ходила — предположи съвсем спокойно Бобъра. — Бива си ги хората. И те са успели да преминат през леда тази нощ като нас заедно с жените и децата си.
Черния сокол все още гледаше втренчено отдалечаващите се бавно заедно с леда следи.
— Тази нощ ли, казваш? — рече той. — Мисля, че това е било рано сутринта… те са намерили по- нагоре по течението по-удобно място за преминаване на отсрещната страна… ето… гледайте тук! Те са водили със себе си и подкован кон! — Четансапа се върна при другарите си. — Аз ще тръгна нагоре по течението — заяви той. — Тия крадци сигурно са някъде наблизо.
— Ние ще дойдем с теб! Първоначално Четансапа се Поколеба.
— Добре — съгласи се след това. — Само нашите двама млади Гарвани ще останат на пост край конете.
Мъжете тръгнаха по брега. През тревата по склона се провираха поточета от оттичащите се локви. Слънцето затопляше кожата на хората. Четансапа водеше групата без никакви предохранителни мерки. Те търсеха индиански врагове, а не уачичун. А който се приближава откритокъм индианците, бива посрещнат също така открито.
Като повървяха известно време, те чуха предупредителен изстрел. Стрелецът лежеше на североизток върху едно купесто възвишение, откъдето добре се виждаше крайречната долина; куршумът бе издал местонахождението му.
Дакотските бойци се спряха. Четансапа вдигна празната си ръка, в знак, че няма намерение да започва бой. После дакотските бойци останаха спокойно на мястото си, за да изчакат какво ще се случи по- нататък.
Изненадаха ги.
На височината на склона, край който бяха вървели, неочаквано се изправи един индианец Той стоеше на фона На далечното синьо небе висок и горд. Беше строен и израсъл прав като копие и въпреки младостта му от него се излъчваше подчертано достойнство. Той също вдигна невъоръжената си дясна ръка. В лявата държеше пушката на Четансапа.
Черния сокол и придружаващите го тръгнаха бавно към хребета на високия бряг. Когато стигнаха догоре, се спряха на десетина крачки пред непознатия мъж и го заразглеждаха. Дакота не познаваха езика на черните ходила и предположиха, че неприятелят им не знае нито езика на дакота, нито на белите мъже. Налагаше се да се разберат помежду си с обичайния език със знаци. Четансапа посочи себе си и
