изчакващия със затворено лице сиксикау и обясни с този си жест, че случаят трябва да бъде уреден само между тях двамата. Непознатият отвърна кратко, че е разбрал и е съгласен. След това дакотският боец назова своето име: „Черния сокол, Син на Слънчевия дъжд“, и врагът му отвърна със суровия си глас и със съответните знаци: „Планински гръм, Син на Горящата вода!“
Дакота бяха навикнали напълно да прикриват пред непознати своите чувства и външно да проявяват пълно безразличие, който навик им бе донесъл славата, че дори не умеят да се смеят. Така сега бронзовите им лица останаха неподвижни, колкото и силно да им бе направило впечатление името, което току-що чуха. Планински гръм беше млад, но си бе спечелил вече голяма бойна слава и през миналите години когато Токай-ихто живееше още във вражда със своето собствено племе, Планински гръм бе станал кръвен брат на младия дакота. Четансапа не желаеше да говори сега за това, не искаше и да мисли за него. Той не можеше и да допусне дори Токай-ихто да е намерил сред племето на сиксикау по-опитен в боя брат, отколкото сред дакота.
Четансапа подкани своя неприятел Планински гръм да му върне коня и пушката. Ала Планински гръм бе не по-малко упорит. Отказа и вдигна томахавката си, за да оповести готовността си да се бие. Четансапа обяви, че е готов да приеме предложения двубой.
Младият боец от племето на черните ходила кимна на дакотския боец да го последват и повървя малко по билото на високия бряг нагоре по течението на реката, а след това тръгна пред тях. Водеше вдясно, навътре в прерията, без да се огледа нито веднъж назад. Залаяха кучета. Пред очите на мъжете се разкри ниска долчинка, където дакотските мъже видяха малката група избягали черни ходила. Обикновено индианците издигаха своите шатри край вода. Черните ходила явно бяха спрели само за малко в безводната долчинка, когато вождът им откри групата дакота и се сблъска с тях. Десетина души седяха без шатри или завивки върху тревистата земя, някои от тях бяха ранени. Два коня пасяха и Черния сокол видя красивия бял жребец. Видът на коня разпали отново яда му. Той остана заедно със своите другари по средата на долчинката. Жените и децата на черните ходила се изтеглиха мълчаливо в широк кръг назад. Те всички бяха добре облечени, в бели кожени дрехи, украсени с красива везба. Вниманието на дакота бе привлечено от едра девойка, която носеше на ръце убито момче. Когато тя седна отново на земята и положи тъжно мъртвото дете върху скута си, погледът на боеца остана за миг спрян върху нея.
После Четансапа отново насочи вниманието си към своя неприятел, който сега пристъпи пред него, съпроводен от двама бойци. Мрачни и с омраза в погледа стояха сиксикауските бойци пред дакотските. Черните ходила бяха нападнати от дълги ножове и от дакота — от Шонка и неговите мъже — и не можеше да се предполага, че те знаят за враждата между дакотските бойци За черните ходила Шонка и Четансапа принадлежаха на една и съща вражеска племенна група.
Вождът на черните ходила остави всичките си оръжия с изключение на томахавката — бойната секира със стоманен резец. Това бе оръжието, с което Планински гръм смяташе да се бие. Тогава и Четансапа предаде всичките си оръжия на своите другари и запази само употребяваната от дакота каменна сопа. Тя се състоеше от един яйцеобразен камък, закрепен за дълга дръжка от як, раздвоен горе и същевременно еластичен върбов клон.
Вождът на черните ходила описа с крачки голям кръг в долчинката и посочи със знака за скалпиране, че всеки, който напусне този кръг, трябва да се смята да победен и да се счита плячка на врага.
Четансапа даде съгласието си. Той не искаше да губи време и бързаше да започне борбата веднага. Затова пристъпи в кръга, където или щеше да победи, или трябваше да умре.
Вождът на черните ходила също влезе, без да се двоуми, в очертаното бойно поле и застана срещу Четансапа. Междувременно всички останали бойци напуснаха кръга.
Тъй като слънцето грееше от изток, двамата бойци бяха застанали един срещу друг в посока север — юг, за да предпазят очите си от ослепителните лъчи. Няколко секунди никой не се помръдна.
Извън кръга стояха другарите на двамата бойци — дакота и черни ходила. Те се бяха подредили откъм страната на онзи, чиято победа желаеха. Сега обаче Четансапа не мислеше вече за своя къдрокос приятел от детските игри, а и Планински гръм сигурно бе забравил своите бойци и жените и децата, чиято последна опора в това тежко положение беше само той. За двамата стоящи вътре в кръга мъже сега не съществуваше нищо друго освен врагът. Кой щеше да започне борбата? Дали щеше да полети бойната секира, или щеше да бъде нанесен първият удар? Това бяха сега единствените въпроси.
Никакъв звук, произнесен от човешка уста, не смущаваше наситената с опасност тишина. Само грохотът и звънкият трясък на невидимата оттук ледоносна река достигаха до бойното поле.
Вождът на черните ходила нападна пръв. Той заложи всико на една карта и хвърли томахавката си. Не се бе засилил отдалеч и не даде време на врага си да предвиди нападението, а запрати бойната си секира с увиснала надолу ръка. Въпреки това бе вложил много сила в удара и оръжието прелетя яростно краткото разстояние към средата на тялото на Четансапа. Дакотскят боец едва успя да отстъпи. Острието на свистящата томахавка откъсна малко кожа от левия му крак. С почти ненамалена сила секирата отлетя нататък и падна на земята чак извън очертания кръг. Това беше майсторски измамен удар. Но той не бе успял и вождът на черните ходила бе изгубил оръжието си.
— Хан-х-х-х! — проехтя от кръга на наблюдаващите черни ходила.
Нито един мускул върху лицето на Планински гръм не потрепна.
Сега Четансапа вдигна своята бойна сопа… и я захвърли настрани. Според своите индиански понятия за чест той се отказа от оръжието, с което врагът му в двубоя не разполагаше вече.
Двамата врагове скочиха един към друг и започнаха да се борят. Четансапа скоро усети своето предимство. Лявата ръка на неприятеля му бе улучена по време на боя край лагера до езерцето с приклад на пушка и сега отказа да му служи. Дакотският боец се надяваше да повали другия, но Планински гръм все още се задържаше на крака и острите викове на наблюдаващите бойци насърчаваха борещите се. Тогава Черния сокол усети с ледена тръпка, че и неговите сили започнаха да му изневеряват. Старата рана на гърдите му започна да кърви. Ръцете му отпуснаха тялото на неприятеля. Четансапа се олюля назад и се окопити чак когато вече стоеше на колене в мократа трева. Световъртежът му отмина и той отново видя всичко около себе си. Измъкна празната кожена кания на ножа си от колана, притисна я върху раната и придърпа върху нея превръзката от лико. Надяваше се, че поглъщащото силите му кървене ще престане. После се изправи и много добре знаеше, че вождът на черните ходила можеше да се вьзползува от това време, за да го нападне. Но един двубой между представители на племето на сиксикау и на дакота не се водеше по правилата на петльоборството. Сега, когато Черния сокол отново застана на крака, вождът на сиксикау го нападна. Дакотският боец обаче успя да хване дясната ръка на неприятеля си и да я извие, а после юмрукът на Четансапа удари силно вожда на черните ходила. Планински гръм полетя назад. Без да се помръдне, той остана да лежи по гръб. Четансапа се наведе и докосна безпомощния млад човек, за да ознаменува своята победа.
Небето беше синьо. Все още росната от дъжда трева блестеше. Конете и кучетата миришеха на изпаряваща влага, а вятърът, който вееше сега от север, носеше свеж полъх.
Четансапа протегна настойчиво ръка и получи обратно всичките си оръжия, също така и оръжията на победения. Пристъпи към прекрасния бял кон и освободи предните му крака от въжето. Поведе танцуващото животно за юздата към средата на падинката. После нададе остър боен вик и другарите му също го подеха.
Четансапа се огледа изпитателно в кръга на черните ходила и погледът му отново се плъзна по девойката, която държеше мъртвото момче в скута си. Тя подаде отпуснатото тяло на момчето на една друга жена. Краката й стъпваха леко и стръковете трева, които се огъваха драговолно под стъпките й, отново се издигаха неповалени подир нея. Черния сокол, който не бе свикнал да обръща внимание на жените, изчака все пак несъзнателно, докато девойката застана до него. Мъката й я бе освободила от всякакъв страх. Тя погледна врага и тясната й ръка посочи към бойната секира на победения, която победителят бе пъхнал без кания в колана си. С мрачно лице боецът се помъчи да прочете израза на лицето на непознатата девойка. Какво искаше тя? Девойката стоеше съвсем спокойно като стрък, когато вятърът е престанал да вее. Четансапа извади плененото оръжие от колана си и й го подаде.
Девойката коленичи на земята, подпря лявата си ръка с два издадени напред пръста върху тревистата почва и удари със сила. Швирна кръв. Тя се изправи с осакатената си ръка и подаде обратно оръжието на дакотския боец. После се върна обратно при своите, спокойна и тиха, както бе пристъпили напред. Сега Четансапа вече знаеше коя бе тя. Не можеше да бъде никоя друга освен Ситопанаки, сестрата на Планински
