— Защото моят брат Тео и аз сме най-бедните дяволи на тоя свят. Бяхме бедни и весели, когато се запознахме с — вашия вожд Токай-ихто, който беше още момчето Харка и открадна на шега една от нашите пушки зад гърба ни. Сега отдавна вече не сме весели, но сме си все така бедни!
— Не знам — отвърна бавно и замислено Хапеда, — не знам дали да притежаваш пъстри бизони означава да си богат. Томъс и Тео също притежават пъстри бизони.
— И къде са тия бизони?
Хапеда повдигна безпомощно рамене.
— Не те разбирам. Че нали тука пасат нашите бизони?
— Нашите? Твоите… или вашите… и аз не знам как вие се разбирате помежду си. В същност те принадлежат на То кай-ихто, ако той успее да дойде жив през реката. Но ако не успее? Кой ще бъде неговият наследник? Той е имал голямо доверие във вас, след като направо ви е дал своето злато в тази торбичка. В същност това мен изобщо не ме засяга. И все пак трябва да знам кой ще ми плаща заплатата. Все пак ние, бедняците, не можем да живеем от въздуха.
— Но нали ще се храните с нас? Вие сте наши братя.
— Че то не може току-така всеки да яде…
— Но защо да не може? — попита изненадано Хапеда.
— Ама че сте смешни вие, малките индианци. Ами защото добитъкът не е на всички ни.
— Добитъкът принадлежи на всички нас заедно, на Синовете на Великата мечка и на нашите братя Томъс и Тео, и на Адамс, и на нашата сестра Кейт.
— Ти си дете и затова говориш като дете — рече Тео развълнуван и невярващ.
— Не — намеси се и Ихасапа. — Хапеда, Мечото момче, говори като дакота.
— Де да беше така! — промълви Томъс.
— А защо да не е така? — възкликна гордо Хапеда.
— Значи… сериозно? — заекна Тео. — На стари години ние ще станем фермери заедно с вас?
— Да, ще станете — заявиха Ихасапа, Часке и Хапеда като из едно гърло. — Такава би била и волята на Токай-ихто. Ние ви молим да ни помогнете. Сами ние не можем да сторим нищо с тези пъстри бизони. Ще трябва да ги убием и да ги изядем и тогава пак ще останем с празни ръце.
Томъс и Тео дълго не можаха да кажат повече нито дума.
— Я елате тогава — рече най-после Томъс. — Ще ви науча да доите. То ще ви бъде по-трудно, отколкото гледането на добитъка, малки червени немирници.
Каубоите имаха един-единствен съд за доене. Тук добитъкът не се отглеждаше за мляко, а само за месото и за кожата. Дояха го, колкото за прехрана на самите пастири.
Хапеда и Часке наблюдаваха любопитно как Томъс изтегляше млякото от вимето на една удряща с опашката си крава. Но и двамата стиснаха с пръсти носовете си, когато Томъс им даде засмян да пият, и бързо изплюха необичайното за тях питие.
— Не ви ли харесва? Я ги гледай! А къде остана вашето индианско умение да се владеете?!
Часке и Хапеда се стегнаха и пиха с неохота. Заявиха, че млякото мирише ужасно и има не по-малко ужасен вкус. Но все пак го преглътнаха. След това обаче се измъкнаха тайно настрана и повърнаха. Не беше лесен новият живот!
Но момчетата искаха да бъдат смели.
Когато те се загърнаха в своите завивки, за да спят, докато дойде време за тяхното нощно дежурство, Тео ги заприказва още веднъж.
— Все още не мога да го проумея — рече той. — Сигурно ли е, че и Адамс ще стане фермер заедно с вас?
— Да.
Тео прекара ръка през очите си.
— Нашият Адамс! Това е най-добрият човек, когото можете да намерите, Мечи синове! Той няма да дойде при вас като просяк. Според закона за пришълците той също има право да получи земя.
Момчетата потънаха в сън. Само Токай-ихто да остане жив, за да могат те някой ден да му разкажат всичко!
Нощта премина тихо и спокойно. Когато слънцето отново огря, подкараха бавно добитъка към Гористите планини. Хапеда и Часке гледаха да не се отделят от Томъс и Тео. Не се уморяваха да ги слушат, като разказват как вождът Токай-ихто се промъкнал скришом зад гърба на Томъс и го надхитрил, когато той самият бил още момче на годините на Хапеда и Часке. Двете момчета научиха, че тогава Томъс и Тео работели като ловци с капани в ловните райони на сиксикау. Да, Томъс и Тео живели в прериите на черните ходила и познавали не само Токай-ихто, но и момчето Планински гръм; Матотаупа, бащата на Токай-ихто, ги гощавал в своята шатра с бизоново филе, толкова крехко и вкусно, каквото сега сигурно може да се намери само във Вечните ловни райони. По-късно близнаците работили при бащата на Адамс, при стария Адам Адамсън, а Токай-ихто, който тогава бил още момче и се казвал Твърдокаменния Харка Нощното око Стрелеца по бизони Убиеца на вълци, им помагал веднъж, когато трябвало да гонят вълци.
— Още тогава вашият вожд беше прекрасно момче! И какъв стрелец! — Томъс даде израз на уважението си към Токай-ихто, като свирна с уста. — А самият Матотаупа беше благороден мъж, какъвто едва ли се среща на хиляда един. Дълго се мъчи всякак Червената лисица, много срамни и коварни хитрости опитва, докато най-после успя съвсем да съсипе Матотаупа и накрая да го убие. Вярно е, по това време Тео и аз се биехме край Ниобрара срещу вас, дакота. Но когато Ред Фокс подмами с предателство вашия вожд, ние не желаехме повече да участвуваме! — Томъс и Тео се опитаха да пропъдят лошите си спомени. — А сега елате, Мечи момчета, ние двамата с брат ми ще се подмладим отново край вас! Оттогава са минали само дванадесет години и Токай-ихто е едва двадесети четири годишен… И все пак днес всичко ми се струва като сън… един пъстър сън, с добри и лоши страни… и ако ние с вас заедно станем фермери, индиански каубои такива, ще има да ви разказваме всяка вечер и лете, и зиме…
Очите на Мечите момчета блестяха. Край Томъс и Тео те не се чувствуваха тук сред чужди хора и бездомни.
Новите говедовъди се установиха заедно с добитъка сред широките поляни на края на гората, в подножието на Гористи-те планини. Земята наоколо беше все още безстопанствена. Те можеха да се установят тук и да придвижват добитъка накъдето си поискат. Решиха най-напред да се разположат край един малък поток, който се спускаше от гората през ниските възвишения и се провираше през полята. Тук щеше да им бъде добре. За добитъка имаше достатъчно вода и тучна трева, за хората — ливади и гори за топли и студени дни; дърва имаше достатъчно. Водата беше пълна с риби, а гората — с дивеч. Само диви бизони не се виждаха никъде.
От ден на ден, по-точно от час на час Мечите момчета и Ихасапа вече очакваха своите. Един от тримата непрекъснато седеше на върха на най-високото дърво и гледаше напрегнато към далечната Мисури. Най- сетне очакваният час настъпи. Радостният възглас на Часке проехтя звънко и победоносно през спокойната тишина. Когато момчето слезе от дървото, то завари долу вече брат си Хапеда и Ихасапа заедно с конете; тримата ги яхнаха и се понесоха по-бързо от вятъра през прерията, за да посрещнат кервана.
— Хи-йе-хе! Хе-йе-хе!
Засега преселниците представляваха все още само една дълга тъмна змия, точеща се през прерията. Все още не можеше да се разпознаят поотделно хората. Но тримата препуснаха към гребена на едно ниско възвишение, дръпнаха силно на зад конете си на билото и нададоха радостен възглас. После задържаха за миг конете спокойно и загледаха напрегнато.
Видяха бойци, които обикаляха върху мустангите си пред кервана. Четансапа водеше групата. Той яздеше плячкосаната бяла кобила. Шеф дю Лу също беше там със своя пъстър жребец и Чапа върху кафявия си кон. Подир малката група бойци крачеше пешком Хавандшита начело на кервана. По стар обичай той държеше копието си в ръка. Гърбът му беше изправен, вратът му като вдървен, но слабите му крака пристъпваха сякаш от само себе си с пружиниращата походка, с която се бяха придвижвали почти цяло столетие през горите и прериите. След тях вървяха конете един подир друг с жените и децата и товарите. На края на кервана приятелите на Хапеда и Часке от Съюза на Младите кучета гонеха драгунските коне, които не се бе наложило да използуват за яздене или за пренасяне на товарите.
Колко прекрасна беше увереността, че Синовете на Велика-та мечка най-после бяха приключили своя дълъг поход, в който бяха дали толкова много жертви, и бяха пристигнали сред свободната прерия, където
