бизони. Един след друг хората започнаха да преминават отново ромонящия поток, за да се скрият от добитъка в шатрите.
Този път обаче Четансапа отиде на страната на чердата и се присъедини към двамата си синове, към Адамс, към Тео и към Томъс, към Чала и към жените, които искаха да започнат нов живот.
— Хавандшита ни готви нещастие — каза той подтиснат. — Той няма вече силата да сънува съня на бизоните.
Последен през потока премина делаварът. Той вървеше бавно, сякаш за краката му бяха прикрепени тежести. Мечите момчета си помислиха, че човекът, който бе водил от четиринадесетата си година скитническия живот на съгледвач, сега с мъка щеше да се приспособи към заседналия фермерски живот. Оказа се обаче, че причината за подтиснатостта му е съвсем друга, която Мечите момчета въобще не можеха да подозират. Шеф дьо Лу остана близо до брега, малко надалеч от своите приятели. В същия миг отсреща чергилото на входа на заклинателската шатра се отметна и Хавандшита излетя отвътре. Макар че мъжете и момчетата бяха виждали заклинателя по време на неговите танци в чест на духовете, днес им се стори, че го виждат за първи път, толкова буйно и заплашително се приближаваше в мрака танцуващата му фигура, украсена с всички заклинателски знаци. От самия човек не се виждаше нищо освен сенките на краката му. Върху главата и тялото си той беше прехвърлил една меча кожа заедно с черепа. Върху нея бяха накачени змийски кожи, пера, изкормени птици и всичко подскачаше и тракаше в танца, чиито буйни движения и приглушени неразбираеми звуци не напомняха нищо човешко и внушаваха злокобен страх пред неизвестното, животинското и призрачното. Заклинателят танцуваше в кръг и призоваваше нещастието. Нещастие му бяха предвещали духовете в неговата шатра. Нещастие заплашваше Мечите синове. Наоколо цареше дълбоко мълчание. В пепелта на кладата гаснеха и последните искри и мракът беше пълен. Добичетата се надигнаха неспокойни, изплашени от гърлените звуци на заклинателя, прекъсвани от време на време от остър вик. Танцуващият Танца на духовете се приближавате все повече към потока. Шеф дьо Лу бе останал на мястото си като закован. Той стоеше все още край потока сам, на няколко метра от групата около Четансапа, към която се бяха присъединили и Бобъра, Мечите момчета и Ихасапа. Изглеждаше, сякаш заклинателят се бе насочил към делавара. Дългият тайнствен жезъл, който танцьорът стискаше в ръка, непрекъснато се насочваше към Шеф дьо Лу, докато най-сетне танцуващият се спря непосредствено пред водата, отделен от боеца само от потока и назоваващ го на име с ревящ глас. Шеф дьо Лу не се помръдна.
Заклинателят със заплашително протегнатия напред жезъл също стоеше неподвижен. Само вятърът поклащаше змийските кожи, снопчетата пера и препарираните птици по не-го.
Като хипнотизиран, делаварът направи три крачки напред и застана досами водата. Леките вълнички ближеха мокасините му. На отсрещния бряг стоеше танцуващият заклинател.
Мечите момчета не изпускаха из очи сцената.
Заклинателят нададе рязък крясък и отметна мечата кожа така, че изпитото лице и блестящите му снежнобели коси се очертаха в нощта. Той вдигна право нагоре изпънатите си ръце, сякаш за да се предпази от някаква грозяща го опасност.
— Токай-ихто ще умре! — изкрещя той. — В този час! Тих многоглас стон премина през нощта.
— Ще умре заради тебе, делавар!
Мечите момчета усетиха как сърцата им замряха и гърдите им се свиха. Шеф дьо Лу остана неподвижен като осъден. — Говори, делавар! — изрева заклинателят. — Кой изстреля патроните от пушката на Токай- ихто? Кой го принуди да застане само със стрелите си срещу пушката на Червената лисица?!
Последва секунда пълна пагубна тишина.
После делаварът отпусна рамене и започна бавно да сваля оръжията си; остави всички в тревата — ножа, секирата, револвера и пушката си.
Мечите момчета вдигнаха умоляващо погледи към баща си Четансапа, сякаш го молеха да каже поне дума.
— Той наистина го направи-промълви Бобъра вместо Четансапа. — Той винаги е бил добър, но същевременно прибързан стрелец. Когато Червената лисица нападна по време на бурята нашите жени и деца и ние нямахме вече никакви патрони, Шеф дьо Лу грабна пушката на вожда и продължи да стреля с нея. Вярно е, че заради това сега Токай-ихто трябва да се сражава със стрели срещу пушката на Червената лисица. Горко ни, ако Токай-ихто… — Гласът на Бобъра се пречупи.
Момчетата гледаха към земята. Не можеха повече да погледнат към Шеф дьо Лу. Делаварът бе сторил голяма злина. Той в никакъв случай не бивало да се докосва до пушката на вожда, не е бивало да се поддаде на чувството си да действува прибързано, не е бивало да губи самообладание. Това беше най- страшният упрек, който можеше да се отправи срещу един боец.
Шеф дьо Лу тръгна. Вървеше сам. Никой не му каза нито дума и никой не каза повече нищо за него. Делаварът вървеше бавно към гората.
Заклинателят край потока наведе жезъла си. Прехвърли отново мечата кожа върху главата и раменете и скри с нея лицето си. После затанцува отново. Но сега танцът му беше друг. Той не танцуваше изправен и заплашителен, не, а пълзящ по земята, търсещ нещо с жезъла си. Змийските кожи, снопчетата пера и изкормените птици пълзяха из тревата. Той затанцува най-напред в кръг, после напред. Излезе от чертите на бивака край гората и затича към полята, и мъжете, жените и децата го последваха на разстояние, плахи, възбудени, страхливи. Токай-ихто трябваше да умре, духовете бяха проговорили! Колко тъмна беше нощта!
Заклинателят ревеше и съскаше. Тичаше ту насам, ту на-там и самият приличаше на прелитащ нощен дух. Жезълът му цепеше въздуха и заканителските му украшения отново за гракаха. Със заклинателския си жезъл той заповяда на следващите го мъже, жени и деца да спрат. Краката на всички замръзнаха. Всеки остана там, където се намираше в момента.
Никой не знаеше какво смята да прави заклинателят. Той продължи да танцува все по-навътре и по- навътре в полята, като някаква тъмна сянка в странно одеяние. Когато най-после се спря и се наведе и отново се изправи, мъжете, жените и децата отскочиха, изплашени от онова, което видяха в далечината: един бизонски череп пламна сред поляната, сякаш гореше. Той светеше в мрака с някаква зеленикава, непозната, заплашителна светлина. По-малките деца изпищяха и побягнаха назад към шатрите. Черната сянка на заклина теля затанцува около пламтящия череп, като ту го скриваше, ту отново го освобождаваше за погледите на изплашените хора.
Хапеда и Часке се бяха хванали за ръце както тогава, в пещерата на мечката. И сега ги изби студена пот. Когато Хапеда направи несъзнателно движение с другата си ръка, той усети, че хваща нечия тънка ръка: Светкавичен облак стоеше до него трепереща, зъзнеща, с тракащи зъби.
— Черепът ще дойде — едва успя да каже тя.
Един от младите мъже най-отпред нададе изплашен вик и побягна като преследван дивеч към гората.
— Ние ще вървим на лов за бизони, за диви бизони! — изкрещя заклинателят и захвърли заклинателския си жезъл като копие срещу Чапа.
Жезълът се забоде с върха в ливадата, непосредствено пред краката на боеца, който не се бе помръднал от мястото си.
— Избийте смърдящите пъстри бизони, мъже на дакота! Който пие от бялото омагьосано мляко на уачичун и пази техните пъстри животни, ще умре! Духът на дивия бизон ще дойде и ще го убие! Горко му!
Мнозина последваха младежа, който бе избягал. Те побягнаха като него, за да се скрият от дивия бизон. Четансапа и Чапа обаче не се помръднаха от мястото си. — Нещо бе стиснало Хапеда за гърлото. С едната си ръка той стисна десницата на Часке, а с другата притискаше тънката ръчица на Светкавичен облак. Той знаеше само едно: длъжен е да даде отпор и пъстрите бизони трябва да останат живи! Той, момчето, трябваше да се противопостави на властния заклинател и старейшина. Той трябваше да действува, както би действувал Токай-ихто на негово място. Преди три зими, когато Токай-ихто се бе върнал сред своето племе, Татанка-йотанка се бе обявил против Хавандшита като по-главен от него заклинател. Сега Татанка-йотанка беше също така далече, както и Токай-ихто, и никой не можеше да помогне в този час на Мечите момчета. Хапеда и Часке трябваше сами да запазят смелостта си. Уинона също не се страхуваше. Тя бе хванала Светкавичен облак за другата ръка и бе останала на мястото си.
