Токай-ихто все още виждаше тъмната Линия, която представляваше следата от кервана на преселниците, оставена преди няколко дни през тревата. Следата идваше от обвитата в мъгла далечина, откъм Конския поток, откъм Черните хълмове и откъм бреговете на Жълтокаменната река чак до Тинестата вода. Тя идваше откъм необгледната земя, която бе принадлежала на бойците на дакота. После преминаваше през реката в чуждите земи. Токай-ихто познаваше тези нови земи. След още една нощ и после още един ден, и още една нощ усърдните коне и подскачащите плазове щяха да прехвърлят границата и да навлязат в свободната прерия и закрилящата ги гора. До този час вождът трябваше да издържи тук и да привлича вниманието на всички врагове върху себе си. След това трябваше да им избяга.
Унчида пееше, че той трябва да избяга от врага. Токай-ихто не биваше да умре. Синовете на Великата мечка очакваха своя вожд. Те имаха нужда от него. Унчида имаше една малка торбичка с ягодки и малък мях с вода. Те й бяха достатъчни. Тя продължаваше да пее своята песен без прекъсване. Откъм залива отново се чу стенанието на постовия, чийто крак бе пробит от двата куршума на Токай-ихто. Дървото, под което той се беше скрил, се раздвижи. Токай-ихто видя как онзи там отхвърли мокрите клони от себе си; болките му бяха отнели възможността да разсъждава спокойно. Дакотският вожд се прицели и сложи край на мъките му.
Когато късно следобед слънчевите лъчи падаха напреко над хребета на възвишението, вождът видя как раненият му мустанг се мъчеше да се изправи на крака. Беше му трудно, но все пак най-после животното успя да се изправи, треперейки, и закуца към закръгленото възвишение и своя господар.
Обсадилите околността врагове не стреляха срещу коня. Сигурно виждаха, че той едва се придвижва и че с един добре улучил изстрел само щяха да снабдят собственика му с голям запас от месо.
Жребецът се приближи към малката падинка на върха. Подуши кобилата, изглежда, прие спокойно нейното присъствие и си откъсна няколко треви. Токай-ихто отвори един мях с вода и даде на животното да пие. Откъм прерията изсвистяха много отдалеч няколко куршума и се забиха безуспешно в тревата и земята. Токай-ихто затвори меха и отговори с пушката си. Враговете веднага се отдръпнаха на зад. Вождът се изсмя подигравателно. Помисли си за силната душевна борба, която сигурно будеха в сърцата на враговете му, от една страна, страхът, и от друга — надеждата да се сдобият със скъпоценния му скалп. Вождът не преставаше да наблюдава с изострено внимание цялата околност. Не се помръдваше изобщо. Ловците на неговия скалп там долу не водеха борба за своя народ и за неговото ново бъдеще, както дакота, а се биеха за една парична сума, която никой от тях не искаше да отстъпи на другия и за която искаха да рискуват колкото може по-малко. Освен това техните шансове за успех растяха дори само от изчакването, защото безсънието трябваше постепенно да изчерпа силите на младия дакота. Възможно беше те да останат да чакат, докато преселническият керван стигне свободната земя.
Токай-ихто погледна отново надолу към залива и видя, че останалият без пушка постови междувременно беше изчезнал. Беше се оттеглил тихомълком.
Слънцето вече се бе поусмирило като мъдра старица, лъчите му се плъзгаха полегато над сочната зелена тревиста местност и блещукащото им злато започна да се зачервява.
Дакотският вожд свали трите орлови пера от косите си. Наскуба треви и си направи с помощта на змийската кожа, която придържаше косите му, корона от трева. Някой изстрел в главата в миг, в който трябваше да надигне глава, за да се прицели, бе най-голямата опасност за него и той трябваше да гледа на всяка цена да прикрива косата и челото си. Като се взря сега надолу, видя, че повечето вражески ездачи бяха слезли от конете. Беше вече тъмно, така че той не можеше да вижда онези, които стояха скрити сред тревата и зад самотните храсталаци. Но Токай-ихто се надяваше, че ще успее своевременно да ги открие, щом се размърдат.
Вълците бяха престанали да вият. Вече обикаляха мълчаливо, за да търсят плячка. Но сигурно бяха надушили хората, от които се страхуваха и които нападаха само когато започнеше да ги мъчи глад.
През цялата нощ песента на Унчида огласяше мрака.
После отново се раздени.
Токай-ихто продължаваше да дебне с неотслабващо внимание. От дете бяха го учили да ходи на лов и да воюва и непрекъснатото наблюдаване на околността и на всичко, което се случваше наоколо, бе станало негова плът и кръв; той трябваше да се насили, за да престане да наблюдава. През годините, когато стана от дете мъж, той бе обикалял навред, придружавайки презрения си баща или сам като някой звяр сред пустошта. С една пушка и с мустанга си можеше да докаже в гората и сред прерията превъзходството си над многоброен враг. Затова сега така силно го измъчваше жалкото състояние на жребеца му.
Младият човек вече очакваше с нетърпение края на изпълнения с бездействие ден. През всичките тези бавно течащи часове погледът му отново и отново се бе насочвал към оставената от преселническия керван голяма следа на юг. Там, в далечината, Конския поток все още течеше през пясъчната степ. Край Бялата река седяха братята и сестрите му от голямото племе на дакота, замлъкнали и изнурени, покорени от белите уачичун. Едва сега една малка група бе тръгнала на път, за да започне нов живот. Вождът опипа посивелите коси на баща си, скрити в колана му. Той трябваше да избяга заедно с тях от обкръжението на уачичун, той искаше да избяга. Ако Мечата орда се бе придвижвала бързо, по това време неговите братя и сестри сигурно вече прекрачваха границата. Слънцето отново тръгна по своя път надолу, на запад, потъна там и над земята се разстла тъмнина. Възвишения и падинки, голямата долина с блещукащите води се забулиха в мрак. Докато през тези първи безлунни часове на нощта вниманието на Токай-ихто бе особено изострено, за да не изпусне приближаването на врага, той възприемаше почти несъзнателно онова, което ставаше близо до него. През нощта кулестият жребец се държа като истинско диво животно. Беше разбрал, че господарят му не спи, и също не можеше да се успокои. Току скубеше и пълнеше устата си с трева и я дъвчеше със здравите си зъби. После правеше няколко крачки и отново се спираше пред спънатата кобила.
На северния ръб на падинката все още лежеше тялото на мъртвия Ред Фокс.
Бяха внушавали на Токай-ихто още от дете, че духът на врага витае, изпълнен с омраза, и след смъртта. Затова през нощта жените танцуваха под светлината на огъня около плячкосаните скалпове на убитите врагове, заклинайки духовете им да намерят покой. Момчето Харка бе виждало този танц, когато бойците на Мечата орда донасяха в своите шатри скалповете със сноп коса на темето на бойци на пани. Белите мъже се смееха над този обичай или се ужасяваха от него. Синът на Топ научи това. Той бе убил много мъже и бе видял много мъртъвци; за него един убит враг не беше нищо повече от един отсечен с брадвата ствол. Той вземаше техните скалпове и никой не умиротворяваше духа им, но те не го безпокояха. Случаят с Червената лисица обаче бе нещо съвсем различно за Токай-ихто. Двамата мъже се бяха мразили продължително и силно и за Харка Камък с рога Токай-ихто белият мъж Червената лисица беше станал олицетворение на злите сили на уачичун, които мамеха, убиваха и прогонваха бойците на дакота от земите им. Индианецът имаше чувството, че враждебността на Червената лисица все още го дебне сред мъглата иззад тревата; тя се носеше в мрака и лаеше насреща му в долината, когато започнеше да вие някой койот. Силата на уачичун все още стоеше изправена между Токай-ихто и Мечата орда.
Откъм дъното на залива изтрещя изстрел. Младият вожд усети силен удар в главата, пред очите му засвяткаха светлинки и после наоколо настана мрак. Напрягайки всичката си воля, той се плъзна малко по- надолу в падинката. Ръката му напипа една пушка и той натисна спусъка, без да може да разбере накъде стреля. Ония там долу не биваше да знаят, че за миг е бил небоеспособен. В противен случай той беше изгубен и враговете щяха да се доберат до скалпа му.
Веднага отговориха на изстрела му с нов, без обаче вторият куршум да го улучи. Раненият напипа превръзките от лико; механичното движение на ръката му намери мястото, където ги бе прибрал, и той се опита да постави превръзките върху раната на главата си. Ръката му веднага нагизна в кръв, но той все пак успя да увие здраво ликото около главата си. После ръцете му се отпуснаха и той остана да лежи. Отдолу бяха престанали да стрелят. Дали вече се изкачват насам? Токай-ихто осъзна, че бе допуснал грешка. Сигурно част от главата му се бе подала навън за нечие вражеско око в светлината на луната. Изстрелът все пак го бе насочил към мястото, където се криеше врагът: зад горната върба в залива. Той бе предполагал, че там може да има враг, но мислите му се бяха отклонили за миг.
Откъм залива отново прокънтя изстрел. Без да ги води ясното му съзнание, ръцете на вожда посегнаха отново към пушката. Сега движението му се стори по-лесно и пред очите му премина ясно светлина, макар че предметите продължаваха все още да се движат из нея. Той напипа приклада и спусъка и успя да стреля. Изплющяването непосредствено до ухото му и ударът на приклада го събудиха напълно и той отново осъзна заобикалящата го околност. Даде си сметка, че сигурно изстрелът му съвсем не е бил насочен, защото откъм
