възвишението младият дакота видя да се приближават двама размахващи оръжието си и крещящи победоносно мъже; бяха двама от постовите, които Ред Фокс бе оставил върху южния връх: един брадат бял и един индианец.
Съвсем скоро двамата щяха да прозрат хитрината на вожда. Пръв тичаше индианецът с обучените да бягат крака. Неочаквано тялото му потрепера. В същия миг и Токай-ихто го позна: Шонка!
Вождът все още беше върху склона в сянката. Той отпусна Ред Фокс и юздата, смъкна се от коня, дръпна лъка от гърба си и две стрели от колчана. Тетивата избръмча напевно и стрелите полетяха през полумрака на лунната нощ. Двамата бегачи се спряха на място; ръцете им се отметнаха във въздуха и те се строполиха в тревата. Токай-ихто дотича при тях и отне със светкавична бързина огнестрелните оръжия и патрондашите на двамата победени мъже. После хвана бързо червената кобила, която вече се оглеждаше, готова да побегне, вдигна отново Ред Фокс върху седлото и я придърпа няколко крачки към мястото, където лежаха неговата бойна секира и пушката на Ред Фокс с разбития приклад. Прибра и двете оръжия. Сега целта му бе закръгленият връх, където бе очаквал започването на боя. Долу ездачите се приближаваха в галоп, но когато най-после откриха огън към разпознатия победител, Токай-ихто бе съвсем близо до защитната падинка. Той увисна под корема на коня. И докато куршумите засвистяха над хребета на възвишението, кобилата стигна с бърз галоп читава закръгленото възвишение над малкия залив.
Всички тези събития се бяха развили със светкавична бързина и в нея именно се криеше тайната на успеха. Токай-ихто се бе смъкнал от коня и се бе хвърлил в глинестата падинка. С уговорки и малко сила успя да накара и кобилата да легне. Освободи ласото, което Червената лисица бе завързал за гърба на животното, и постави мъртвеца на северния край на падинката. После загледа напрегнато надолу; лъкът и стрелите му бяха готови за стрелба. Ала предупредителният пример на двамата убити бегачи явно бе стреснал в първия миг останалите. Ако някой се осмелеше да излезе напред, за да насочи пушката си към възвишението от гърба на своя бърз мустанг, миг след това обръщаше коня си назад и побягваше надалеч.
Вождът лежеше в глинестата падинка и не преставаше да наблюдава околността. Скривалището му беше удобно и гледката дори при лунна светлина бе прекрасна. Той бе избрал най-удобното място за един сигурен стрелец. Най-голямата грешка на враговете му бе, че не бяха обсадили закръгления връх, докато Токай-ихто се биеше с Ред Фокс. Но те всички бяха залагали с твърде голяма сигурност на победата на Червената лисица. Има да видят сега как ще успеят да се приближат към индианеца в откритата местност. Докато те не се решеха да слязат от конете и да се примъкнат многобройни от всички страни, него почти не го грозеше опасност. Колчанът му побираше сто стрели, към които трябваше да прибавим и плячкосаните огнестрелни оръжия и голямото количество куршуми. Той имаше при себе си кон, който можеше да зако-ли, за да изяде месото и да изпие кръвта му. Освен това в падинката предварително бяха оставени два мяха с вода и храна. Нощта бе осветена от лунните лъчи. Токай-ихто реши, че ловците няма да посмеят да предприемат толкова бързо на падение срещу него. Те съвсем бяха преустановили стрелбата.
Индианецът ги видя да се събират на групи. Предводителите им, Ред Фокс и Шонка, бяха убити. Може и те да се съвещаваха какво да правят при новосъздалото се положение.
Най-голямо внимание Токай-ихто отделяше на наблюдението на склона, водещ надолу към залива. Това беше единствената страна, която осигуряваше известно прикритие на врага. В дъното на залива се бяха струпали довлечените от водата дървета, освен това там растяха върби и други храсталаци, зад които човек лесно можеше да се скрие. Търсещият поглед на Токай-ихто забеляза някакво движение. Един ловец се подаде предпазливо иззад един върбалак и се запровира през тревата нагоре. Но трябваше да си плати за това. Стрелата на индианеца изненада храбреца право във врата. Улученият мъж се изпъна и остана на земята, без да издаде никакъв звук.
Сега вече младият дакота имаше време и се зае да се настани колкото се може по-удобно върху закръгленото възвишение. Прегледа старателно плячкосаните пушки и преброи куршумите, после постави всичко така, че да му бъде подръка, за да може да стреля при най-малка загуба на време. Наоколо всичко беше спокойно и засега и откъм залива никой повече не се осмеляваше да се приближи. Дълбоко долу в голямата долина шумолеше монотонно водата.
Луната се бе придвижила още по своя път и сега гледаше насам от югозапад. Осеян с блещукащи звезди свод се издигаше над земята. Вятърът вееше леко и носеше дъха на гнило и на влага откъм залятата от придошлите преди това води земя. От своята височина Токай-ихто можеше да вижда надалеч и забелязваше блясъка на водата. На отсрещния северен бряг прерията се простираше тиха и самотна. Преселническият керван и вървящите подире му съгледвачи отдавна вече бяха изчезнали в далечината.
Индианският вожд лежеше по корем в падинката на върха и наблюдаваше околността. В нощната тишина откъм прерията се понесе индианска мелодия. Токай-ихто се заслуша. Някой пееше на езика на дакота еднообразен, горд, безкраен напев. Вождът позна гласа. Майката на Матотаупа, Унчида, бе останала на отсамния бряг на реката и сега пееше за сина на своя син, който беше обграден от всички страни от врагове. Токай-ихто разпозна сянката на нейната изправена фигура. Никой от белите мъже не я смущаваше. Белите мъже се преструваха, че високо ценят жените, и упрекваха индианците, задето карали жените си да работят като робини. Но макар ловджийският начин на живот да караше индианските мъже да обикалят непрекъснато прерията със стрели и лък в ръка, та жените трябваше да вършат работата в шатрите, и макар в шатрите жените да седяха далеч от огнището и да мълчаха, дакотските бойци никога не забравяха, че и у жените можеше да живее мъдър дух и смелост. Те винаги бяха уважавали старостта, независимо от това, дали мъж или жена бяха стигнали до нея. Токай-ихто се възхищаваше от Унчида, коя-то пееше, несмущавана от враговете, песента за Токай-ихто и за племето на дакота. Тя пееше и пееше. Стоя през цялата нощ изправена и гласът й кънтеше еднообразно в мрака. Беше принудила дори грубите другари на Червената лисица да й окажат уважение и я оставят на мира.
Времето течеше час по час. Месецът продължаваше своя ход и звездите започнаха да бледнеят. Преди развиделяване беше много студено. Една кукумявка прелетя безшумно; в ноктите си стискаше издебната плячка.
Токай-ихто откопча джобовете на убития Ред Фокс и извади от един на гърдите на дрехата скалпа на Матотаупа със сивочерните коси. Прекара бавно ръка по косите и скри скалпа в дрехите си. Ножа, който бе убил баща му, също прибра. Не беше широк нож за скалпиране, а кама. Вождът продължи да наблюдава напрегнато местността.
Долу при врага нищо не се помръдваше.
Звездите изчезнаха и сивите воали на утринния здрач се разпръснаха и се разляха. Слънчевата светлина победи. Младият дакота се радваше на топлите утринни лъчи. Не откъсваше поглед от залива и забеляза двама постови, които отново се бяха примъкнали там. Бяха се прикрили много старателно. Токай- ихто забеляза само парче кафяв кожен ботуш на едно място и то също едва се различаваше от мокрото дърво, до което се подаваше. Вторият постови се издаде с цевта на пушката си, чийто отвор привлече погледа му в един върбалак. Индианецът насочи спусъка на своята пушка над ръба на падинката.
Изстрелът му разцепи утринната тишина. Птици изпърхаха изплашени и отлетяха надалеч. Цевта на пушката в храсталака, която бе улучена, изчезна и невидимият стрелец изруга шумно. Вторият постови стреля нагоре и куршумът изпищя край падинката. Токай-ихто отговори на изстрела му. Кафявият ботуш потрепера и потърси по-сигурно прикритие под дърветата. Младият дакота изстреля веднага втори куршум. Тих стон и няколко лошо прицелени изстрела бяха отговорът откъм прикритието в залива.
И тези двама ловци, които имаха сравнително най-добро прикритие, бяха в по-лоша позиция от младия дакота. И тях той можеше да наблюдава по-добре от височината, отколкото те него. Оттук насетне и двамата останаха съвсем неподготве-ни. През деня не можеха да напуснат откритото вече от врага им скривалище, без да станат жертва на неговите куршуми, пък и никой не можеше да се осмели да им се притече на помощ. Положението им съвсем не беше розово.
Вождът чакаше. Стана обед. Враговете му не показваха никакво желание да се заяждат посред бял ден с такъв изкусен стрелец, който освен това имаше най-добрата позиция в цялата околност. Вождът обаче осъществяваше своя план: не даваше мира на врага. При това Токай-ихто не изпитваше тържествуваща радост, но беше доволен, че белите ловци на неговия скалп и индианските предатели все пак не успяваха „да очистят червеното псе“.
Вождът се бе извърнал назад и сега гледаше към безбрежната, сливаща се на юг с небето прерия.
