погребална церемония, която никой от хората, които я бяха преживели, нямаше скоро да забрави. Това дори удовлетворяваше до известна степен Адамс. Токай-ихто искаше да отмъсти за едно убийство и да защищава своята земя. Така трябва да действува един мъж; Адамс прие враждебността на младия дакота като съвсем естествена, а омразата му — като безсмислена.
Най-после дойде утрото. Топла закуска нямаше. Всички хранителни припаси бяха унищожени от експлозията и войниците хапнаха с къркорещи стомаси от неприкосновения запас, който бяха носили със себе си по време на похода. Единственият от всички, който се нахрани добре, беше Тобиас. Той си беше наловил риба в реката. Кейт следеше жадно от известно разстояние как индианецът пече плячката си в горещата жарава. Ала Тобиас, който веднага би дал да се нахрани на всеки добре настроен към него индианец, не изпитваше никакво кавалерско чувство спрямо всякакви комендантски дъщерички. Изяде сам и последната риба.
Девойката продължи да върви напосоки и Адамс я проследи внимателно, когато тя се приближи към братята Томъс Тео. Двамата гърбоноси близнаци се зарадваха и веднага подхванаха търсения от Кейт разговор. Адамс ги слушаше, докато търсеше подходящи, неизгорели изцяло греди и дъски за временна постройка. В родината си той се бе учил на дърводелство.
— Значи вече нямаме нищо за ядене? — попита девойката Томъс. — Какво ще правим сега? Индианците също живеят по тези места! Следователно все трябва да има нещо за ядене!
— Това не е чак дотам глупаво — рече Томъс, докато почистваше една греда за Адамс. — Само че в тази трижди проклета местност има само едно нещо, от което живеят местните хора, и това са бизоните.
— Значи ще вървите на лов за бизони?
— Да, само че… ако намерим бизони. А тях не можеш да ги привикаш като кокошки… тък-тък-тък, и те ще дойдат! Бизоните си имат свой акъл и вървят по собствени пътища. Никак не изглежда да има наоколо стада.
— Ами вождът и Мечата орда? Те какво ядат?
— Ама че настойчиво разпитвате! Те си имат още запаси за зимата, сушено и замръзнало месо, и когато изядат и него, и все още не се явяват бизони…
— Тогава?
— Тогава започват да танцуват танца на бизоните заедно със своя заклинател: „Покровителю наш, дай ни бизони, бизони, бизони… бизони, бизони, бизони ни дай, покровителю наш.“ Това пеят денем и нощем и танцуват през всичкото време.
— Истина ли е това? Че то е пълна глупост!
— Нима вие никога не сте се молила досега: „Татко наш, който си на небето, хляба наш, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес“? Вие това си го приказвате току-така на вятъра, защото не сте гладна. Индианците обаче са гладни през пролетта.
— И ако все пак не дойдат бизони?
— Ако бизоните не дойдат при индианците, индианците трябва да отидат при бизоните. Тогава те сбират шатрите си и се преместват в друга местност, а мъжете обикалят с бързите си мустанги и търсят стада… в собствените си ловни райони и ако и там няма нищо, и в чуждите. Тогава обикновено има окървавени глави.
Кейт седеше замислена.
— Но това не е хубав живот — рече най-после тя и погледна към Адамс, който обаче отмести поглед. — Да не можеш да си построиш здрав дом, защото винаги ще трябва да вървиш с шатрата си подир бизоните… изобщо в такъв случай не хората властвуват над животните, а животните над хората! Ние не можем да им подражаваме. Не можем сега да тръгнем нанякъде, за да търсим бизони, и то излагайки се на опасността да ни нападнат индианците!
— Не, госпожице Кейт, не можем. Ние трябва да си помогнем другояче.
— Но как? Томъс сбърчи чело.
— Майорът даде вече заповед Роуч да тръгне обратно с по-голямата част от войниците към форт Рандал и да поискат оттам нови провизии и муниции. Ония ще има да зяпнат от учудване, като разберат какво ни се е случило. Тук ще останат само неколцина мъже. Съществуващите запаси храна ще останат за тях, докато пристигне подвозът. Вие ще заминете заедно с Роуч.
— Не е ваша работа какво ще правя аз! — Кейт отхвърли глава назад. — Естествено, аз ще остана при баща си.
Томъс се усмихна.
— Ако той разреши!
— Кажете ми по-добре, няма ли някой шивач измежду вас? Томъс и Тео се разсмяха.
— За това ще трябва да попитате някой друг, госпожице, ние не познаваме хората тук; да не би да искате да си ушиете ездачески костюм?
— Точно така. Вече съм го намислила.
— Аха! Значи действително искате да останете тук. Не ви липсва смелост!
— Не знам. Така или иначе обаче, не мога да се върна отново при леля Бети, след като избягах веднъж от нея.
— Нима тя е по-лоша и от индианците? Кейт се разсмя отначало принудено, но веднага след това наново стана сериозна.
— Тя по свой начин е по-лоша от индианците. През последната нощ аз преживях нападението над нашия ешелон и ще ви кажа открито, че и днес още треперя, като си припомня за това. Но то е нещо съвсем друго. Това е война и аз бих могла да умра… е… естествено, всеки се надява, и аз също, че няма точно мен да улучат…
— Вече говорите като истински местен кореняк!
— Леля Бети обаче не е открит враг. Тя е олицетворение на прикритата злонамереност от сутрин до вечер. Ние, семейство Смит, вече нямаме пари, тя обаче има, много пари има… и се отнася с мен като с дете, оставено на грижите на социалната помощ. По цял ден съм длъжна да й бъда благодарна за нейната доброта и да я отрупвам с внимание, задето ще трябва да я наследя. Томъс, не мога да издържам и няма да отида повече там. Представете си как ще отида разкайваща се и като развалила годежа си годеница… Не, по-добре някой дакота да ме застреля някога, а леля Бети да си остави парите на някоя фондация. Няма да се старая да заслужа нейното наследство. Никога, никога повече! — Бузите на Кейт бяха станали огненочервени.
Подпрял се на секирата, Адамс наблюдаваше девойката, докато тя говореше. Виж я ти, тая мома, за която той бе помислил, че може да се ожени заради парите й! Как не го е било срам!
Кейт се извърна и забеляза Роуч, който бе дошъл насам и сигурно бе чул думите й.
Девойката се отвърна грубо от него и се запъти към конете.
Настана пладне. Работата по разчистването и построяването на първия временен подслон напредваше. Роуч напусна разрушената станция с по-голямата част от войниците.
Раздялата му с Кейт беше от негова страна хладна и равнодушна. Кейт не каза нито дума.
Майорът остана само с десетина мъже, сред които Тобиас, Адамс, Томъс и Тео. Кейт бе успяла да наложи желанието си. Сега тя стоеше край един дребен човек пред две разстлани на земята одеяла и уговаряше с него кройката за бъдещия си ездачески костюм. Нямаше намерение да се разхожда повече тук с дълга рокля.
Майорът се държеше с Адамс така, сякаш нищо не се беше случило. Селският син обаче не забравяше така лесно. Той отговаряше накратко, само когато беше необходимо, и вложи цялото си честолюбие да докаже, че умее по-добре от сините мундири да рендосва и да строи временни подслони.
Привечер на втория ден животът на малката група хора бе прекъснат от тревога. Тобиас съобщи за приближаването на някакъв ездач откъм юг. Докладвайки, той описа съвсем точно вида му:
— Едър и силен, с червени коси и жълти зъби. Висулките на ушите му са сраснали с бузите. Язди бял кон.
Адамс престана да дъвче, когато чу тези думи.
— Томъс — възкликна той, — та това е Червената лисица, няма никакво съмнение. Вярно е, че
