и извърнало назад. Животните гледаха сърдито към индианеца. Бизонът по начало е страхливо животно, което бяга от вълците и ловците, но когато го раздразнят, нападателността му става много опасна. Тобиас се постара да се прикрие колкото е възможно по-добре във високата прерийна трева на един нисък хълм. Той нямаше вече кон, а сега видя, че беше изгубил и пушката, и пистолета си. Не му беше приятно, че водачът на стадото го беше забелязал и явно бе решил в своята объркана ярост да се справи с него. Животното побягна в галоп, с вирната право нагоре опашка към Тобиас. Съгледвачът скочи на крака.
Напъна всички сили, за да хвърли томахавката си, и улучи бизона в челото, ала зверът отърси оръжието като досадна муха. Съгледвачът нямаше друг избор, освен да потърси спасение в бягство, макар предварително да знаеше, че това едва ли ще му се удаде. Бизонът е бърз като мустанг. Тобиас изтича нагоре по едно възвишение, без да се оглежда встрани. Чуваше зад себе си скоковете на наближаващия го бизон. Дишането вече причиняваше болка на Тобиас дълбоко навътре в гърдите; сърцето му биеше на силни тласъци; слабините го боляха, сякаш му забиваха ножове. Той се затича — ха насам, ха натам, — извърна се и отново побягна назад.
Но бизонът бе забелязал обръщането му и се спусна подир него. Тобиас бе изгубил част от предимството си. Наоколо нямаше никакво дърво, дори и храст, зад които можеше да се скрие. След няколко отчаяни зигзагообразни скокове той се просна с изпънати, неподвижни крайници, като гонен до смърт заек.
Бизонът сякаш бе разбрал, че сега няма защо да бърза. Дотича в тръс, орейки земята с единия си рог, така че наоколо се разлетя прах. Когато застана пред Тобиас, за да го стъпче и смачка с копитата си, индианецът успя да запази дотам самообладание, че хвърли жилетката си върху очите на, животното. Опасните рогове се подадоха през дупките за ръкавите. Заслепеният бизон се разяри и блъсна индианеца в гърба. Тобиас усети ужасна болка. Нямаше сили да се помръдне повече и зачака с нож в ръка смъртта си. От галопиращите разпръснато край него дакота никой, изглежда, не го забелязваше.
И все пак…
Прокънтя дивият ловен вик на дакота. Бикът се сепна посред нападението. Изглежда, вражеският вик го бе разколебал. За времето между два удара на сърцето си Тобиас отмести поглед от него и потърси с очи възможния си спасител. По склона на възвишението се спускаше Токай-ихто със своя кулест жребец. Той нададе още веднъж приглушения вик, който бе объркал бизона и бе спрял нападението му срещу Тобиас.
Животното вече бе разкъсало жилетката и сега извърна сърдит поглед към новия си враг, като остави първата си жертва.
Младият дакота се приближаваше. Жребецът му се спря и се вдигна на задните си крака; беше се стреснал от заплашителните рога. Бизонът застана, готов да набоде ездача и коня. Смъртен страх зашемети до такава степен кулестия жребец, че той подскочи с четирите си крака във въздуха. Волята и сръчността на ездача му обаче го принудиха да се подчини отново, целият треперещ. Тобиас не отместваше поглед от вожда и под впечатлението на онова, което се случи сега, забрави за собствената си опасност. Жребецът, който бе оставил съдбата си в ръцете на своя ездач, вече се подчиняваше и на най-лекото притискане. Приближи се с възбудено танцуващи стъпки към дивия звяр, който отхвърли глава назад, сякаш репетираше нападението. Младият дакота искаше да застане отстрани на бизона, за да може да запрати смъртоносната си стрела. Животното обаче знаеше своето предимство и тръгна с изненадваща бързина напред, за да нападне мустанга и ездача. Жребецът направи дързък скок и се прехвърли през главата на бизона. Вождът се извърна веднага и запъна стрелата. Тобиас погледна към колчана му той беше празен; стрелата в ръката на Токай-ихто бе последната. През това време бизонът също се бе извърнал и двамата врагове отново застанаха очи в очи. Ловецът стреля, обаче не успя да улучи животното зад плешката и стрелата остана забодена в огромното туловище на изревалия бизон. Вождът бе останал без оръжие. Разярен от болката, бизонът се понесе към своя враг. Кон и ездач изглеждаха обречени на ужасна смърт.
— Бягай, бягай! — изкрещя Тобиас, без да мисли за себе си.
Дръзкият дакота не побягна. Скочи с кратък боен вик на земята и остави мустанга си да избяга. Случилото се след това се разигра толкова бързо, че Тобиас едва можа да го проследи с поглед. Бизонът тръгна напред. Неочаквано обаче младият дакота го възседна с лице към рогата му — бизонът сякаш се бе вкаменил — и остана мирно, без да се помръдне. Вождът скочи на земята. В ръката си стискаше своя двуостър нож, здрав като къс меч. Колосът се сгромоляса. Един удар в тила го бе умъртвил.
— Победа! — извика Тобиас, все още прегракнал от възбуда. — Вождът на племето дакота е най- големият ловец в прерията и в Скалистите планини!
Оказа се, че не само Тобиас бе наблюдавал тази ловна сцена. Наоколо проехтяха високи възторжени викове и цяла група ловци се приближиха в галоп. Тичащите коне сключиха кръг около убития бизон и ако Тобиас не познаваше много добре възможностите на индианските ездачи, щеше да се изплаши, че ще го смачкат. Конските копита обаче прелетяха само в застрашителна близост край него. Въздухът непрекъснато се изпълваше с възторжени и радостни викове и накрая младите индианци караха своите мустанги да се вдигнат на задните си крака и да спрат.
Един от ездачите, висок слаб мъж, който също като вожда имаше забодени орлови пера в косите на тила си и снопче червено боядисани еленови косми, скочи от своя потънал в пот мустанг. Той огледа раната в тила на бизона и опипа рогата му. През това време Токай-ихто се приближи към ранения съгледвач и Тобиас понечи да се изправи. Напразно! Младият вожд обаче го подкрепи с най-естествена готовност. Помогна му да седне и му подаде бойната секира, която навярно бе вдигнал, идвайки насам, и след това сам седна край съгледвача.
Тобиас благодари с жест и зачака да го попитат за името и за целта и задачата на пътуването му. Но се случи друго. Токай-ихто сам представи съгледвача на окръжилите го ловци:
— Това е Тобиас. Бойците от племето сиксикау го наричат Вълчия вожд, а на един от езиците на уачичун7 неговото име гласи Шеф дьо Лу8.
Тобиас вдигна изненадано глава.
— Откъде вождът на племето дакота знае това име, което аз получих далеч оттук, чак край канадската граница?
Токай-ихто отвърна на въпроса с махване с ръка.
— Името „Шеф дьо Лу“е достатъчно добре познато на всички бойци в районите между Мисури и Скалистите планини. Ти си ни причинил достатъчно вреди досега… Между другото — добави вождът със слаба усмивка — на нас ни струваше доста време и грижи да те заблудим, когато беше изпратен на разузнаване и ние искахме да нападнем ешелона с муниции.
Съгледвачът не поде тази забележка, която събуди у него неприятни спомени. Той сякаш отново бе надянал маска на лицето си.
— Името ми е Тобиас! Аз обичам всички дакота, обичам й смелите мъже сред дългите ножове и желая мир да цари сред моите братя. Така мисли и великият вожд на дългите ножове на име Джекмън, чиито писма до Седящия бик и Токай-ихто нося със себе си.
— Пратеникът на уачичун Тобиас ще има възможност да предаде тези писма на нашите вождове и старейшини.
Токай-ихто също се бе върнал към официалния тон и веднага приключи разговора. Изправи се и се зае да одере кожата на бизона. Ловците му очукаха лулите си и му се притекоха на помощ. Когато одраха кожата, вождът определи неколцина младежи да останат да пазят ловната плячка и се приготви за тръгване. По негов знак слабият боец с орловото перо се приближи към Тобиас и го подкани да седне на коня му.
Съгледвачът се остави с неудоволствие на грижите на слабия индианец. Чертите на лицето на този човек бяха остри и излъчваха желание да изрекат обидна подигравка. Тобиас го бе познал по отличителните му знаци. Това беше Черния сокол — на езика на дакота Четансапа, — вождът на Съюза на Червените елени. Тъй като съгледвачът бе изгубил своя пъстър жребец, сега не му оставаше нищо друго, освен да се остави според нареждането на вожда да бъде подпомогнат от Четансапа9, и се постара да се качи колкото може по-сръчно върху мустанга на слабия дакота.
Той седеше зад водещия коня боец и тъй като краката му не искаха да му се подчиняват напълно, беше принуден да се държи за Четансапа.
