която прави най-силно впечатление на слушателя, се състои в това, че белите мъже обичат да разкрасяват своите ловни разкази, докато индианците се придържат към истината, дори и когато тя говори против тях. Един от по-младите гости, наричан Хитрия бобър или също така Къдрокосия Чапа10, се оказа чудесен разказвач.
Той описа с думи и жестове как сграбил за опашката един улучен бизон, който искал да избяга, и как животното го влачило в кръг десет пъти, докато той се мъчел да се запази от копитата му с лудешки скокове, и как най-после успял да победи бизона. Тобиас Шеф дьо Лу си спомни, че бе проследил за миг тази неповторима ловна сцена. Смехът на гостите кънтя дълго.
Чак сега постепенно разговорът се насочи към по-сериозни неща и Тобиас Шеф дьо Лу усети, че Седящия бик все по-често поглежда към него. Най-после главният заклинател всмукна много надълбоко от своята лула и се обърна към пратеника на дългите ножове:
— Моят по-млад брат ни носи говорещи хартии?
От въпроса съгледвачът разбра, че Седящия бик е осведомен вече от Токай-ихто и същевременно веднага разбра от почтителното обръщение „моят по-млад брат“, че влиятелният старейшина е склонен да преговаря.
Уважението, с което Тобиас отвърна, му даде право да се почувствува равностоен партньор на своя събеседник.
— Очите ми са щастливи, че виждат вождовете на смелите дакотски племена. Аз моля вождовете да изслушат посланието на дългите ножове.
— Вождовете на дакота ще съобщят утре заран в съвещателната типи посланието на своите бойци — отвърна Седящия бик с присъщото си достолепие и прибра писмата, които Тобиас му подаде.
— От кое племе са дедите на Вожда на вълците? — попита след това великият заклинател съгледвача.
— Моите бащи и братя принадлежат към племето лени-ленапе, наричано от белите мъже делавари.
— Къде живее това велико и мощно племе? Нашите най-стари мъже са ни разказвали онова, което са чули от устите на своите бащи и на техните бащи, че храбрите мъже на племето лени-ленапе живеят по посока на изгрева на слънцето на брега на голямата вода. Един много мъдър вожд на ленапе на име Таменунд бил сключил договор за вечни времена с уачичун.
— Това е вярно. Ние бяхме сключили договор с един бял вожд и той и неговите хора удържаха на думата си. — Гостът делавари сега също всмукна дима дълбоко навътре в дробовете си. — Но след това започнаха да прииждат все нови и нови чужденци, които нищо не знаеха за този договор, и нашите вождове бяха принудени да сключват все нови и нови договори. Така моите бащи се преселваха от река Делавар чак до река Съскехана, от река Съскехана до Алегейнските планини, от Алегейнските планини до река Охайо, от река Охайо към Илинойс, от Илинойс към Мисисипи, а от Мисисипи най-после ги изтикаха към Мисури! Те трябваше да се преселват от едно място на друго лете и зиме, а нашите жени и деца мряха от студ и глад!
Гостът делавар все повече се вживяваше в разказа си. Слушателите следяха думите му дълбоко развълнувани; последното изречение ги засегна непосредствено, защото и на дакота бе заповядано въпреки всички подписани договори да се преселят посред най-тежката зима, заедно с жените и децата, на стотици мили далеч в резервата.
— Моите бащи — продължи да разказва гостът делавар и, изглежда, възможността след дълги години най-после отново да може да разговаря с мъже, които го разбират, съвсем го бе обладала, — моите бащи последвали вожда Текумсе, който свикал бойците от всички свободни племена, така че към него се присъединили и най-храбрите бойци от племето дакота, и всички заедно участвували в голямата битка при Типекану. Те всички са били там, когато ние сме натъпкали с пръст устите на мъртвите бели мъже, за да се наситят те най-после на нашата земя. Но те не се заситиха. Нашите мъже, жени и деца се преселваха и мряха, а останалите живи започнаха да пият тайнствената вода на белите мъже, за да забравят мъките си. Някои мъже от моето племе сега живеят в резерват. Там те са принудени да се оставят един „бял баща“и пазачите, които са на служба при него, да ги учат как да живеят.
Присъствуващите изслушаха докрай разказа с мълчаливо внимание и вълнение. И когато гостът делавар млъкна, никой не взе веднага думата. Настъпи миг мълчание, което бе израз на почитта към борбата до смърт на един велик и достоен народ.
— Нашият брат Шеф дьо Лу също ли е син на лени-ленапе, които живеят в резерват? — попита Седящия бик с приглушен глас.
— Така е. Аз избягах оттам на четиринадесет години и постъпих на служба при милаханска11, защото обичах свободната прерия.
— Шеф дьо Лу е избягал от един резерват. Съветва ли той племето на дакота да се подчини на заповедта на милаханска и да отиде да живее в резерват?
Лицето на госта отново стана затворено.
— Аз не съм дошъл да давам съвети на великите вождове на дакота, тъй като не мога да посъветвам мъжете на собственото си племе. Ние не можем да победим дългите ножове.
— Нашите врагове също изгубиха много свои мъже и оръжие, когато влизаха в бой с нас. Във войната срещу племето семиноли за всеки убит или пленен семиноли умираха по сто милаханска; дългите ножове се биха седем зими и лета и победиха чак когато успяха да пленят великия вожд Оцеола чрез клетвонарушение и предателство.
— Война ли иска Татанка-йотанка? — Шеф дьо Лу изрече сега съзнателно името на Седящия бик на езика на дакота.
— Ние искаме само нашата прерия и спазване на сключения договор.
— Вождовете на дългите ножове са готови да преговарят с Татанка-йотанка и Токай-ихто.
— Кой иска да преговаря с нас?
— Полковник Джекмън в дома на Самюел Смит на брега на река Миниатанка-вакпала.
— Великият баща от Вашингтон няма да дойде лично да разговаря с Татанка-йотанка, така ли?
— Това няма да му бъде възможно.
— Тогава и на Татанка-йотанка няма да бъде възможно да престъпи прага на къщата на дългите ножове. Защо са необходими двама вождове на дакота, за да се съвещават с един вожд на дългите ножове? Полковник Джекмън ще дойде, добре, ще дойде и един вожд на дакота…
Татанка-йотанка проточи последната дума и погледна Токай-ихто, който го слушаше мълчаливо. Сега и беловласият старец с пронизващия поглед и Шеф дьо Лу също погледнаха към бойния вожд.
Токай-ихто се колебаеше.
— Предателство е възможно… при дългите ножове — изрече приглушено гласът му след дълга пауза. — Както ти сам каза, Татанка, има вождове, които са били пленени по време на преговори.
Гостът от племето делавари сведе поглед и си помисли в този миг за Червената лисица, който бе донесъл посланието на Джекмън в блокхауса. Дали Токай-ихто подозира нещо за него? Шеф дьо Лу остави първоначално съзнателно без отговор подозрението, което бе изрекъл младият вожд. Очите му шареха от единия към другия вожд. Мъжете, изглежда, преживяваха мълчалива борба и Шеф дьо Лу очакваше с нетърпение какво ще се случи по-нататък.
Татанка-йотанка бе един от най-известните главни вождове. Токай-ихто бе изгрял на небето на дакота като комета. Доскоро чужд и мразен до смърт, сега той неочаквано бе застанал в центъра на своето племе, отличил се с нечувани бойни подвизи и мъдри съвети, всички се възхищаваха и същевременно се страхуваха от него. Славата и уважението, с които се ползуваше Татанка-йотанка, сякаш бяха пуснали дълбоки корени като дърво. Младият Токай-ихто, боен вожд на една малка част от племето, трябваше да завоюва всеки ден наново почитта на хората и синът на презрения не биваше да допусне нито за миг силата и смелостта му да отслабнат, или поне да събудят такова подозрение. Защото под завесата на уважението дебнеше омразата срещу този, под чийто нож бе паднал собственият му брат и много други смели бойци. Шеф дьо Лу наблюдаваше един от мълчалите през всичкото време гости, когото му бяха представили с името Шонка- вакон и който, изглежда, беше нещо като помощник на стария заклинател и сигурно бе поканен именно като такъв на гощавката. Гостът делавар се изплаши от омразата, с която този гост наблюдаваше вожда, когато предполагаше, че никой не го забелязва. Изразът на лицето на стария Хавандшита също не беше
