до мокасините й. Дългите й коприненолъскави, тъмночерни плитки се спускаха от раменете надолу. Пътят по средата на главата й беше боядисан с червен цинобър. Шеф дьо Лу беше чувал, че Токай-ихто има сестра на име Уинона. Тя беше достатъчно млада, за да не е омъжена още, и Шеф дьо Лу не се учуди много, че и самият вожд, изглежда, още нямаше жена. Обичай на свободните дакота бе, щом един боец навърши двадесет и три години, да се огледа, за да си избере някоя от девойките на племето си за своята шатра. Съгледвачът се опита да открие някаква семейна прилика между Уинона и брат й. Меките, забулени от сдържана тъга черти на младата индианка твърде много се различаваха от мъжественото лице на вожда. В държането и на двамата млади хора обаче имаше някакво непристъпно достойнство, което ги свързваше помежду им. Те бяха носили на плещите си в продължение на десет години тежката орис на деца на презрян от племето си човек и това ги бе приучило да се държат на разстояние от околните през годините на детството и на юношеството си, когато човек обикновено най-лесно се сближава с хората. След като младата индианка подреди плетените рогозки в кръг, тя постави за всеки гост по една глинена паница и по две по-малки панички от тъмно твърдо дърво. Към дървените панички прибави малки лъжички, издялани от рог на планински козел. Сега и старата индианка пристъпи към огъня. Тя напълни по една от дървените панички за всеки гост с някаква жълтеникава мазнина и Шеф дьо Лу веднага се досети, че това е сварен бизонски костен мозък, а в другата паничка старата жена сипа някакъв тъмен прах; това беше силно изсушено и стрито на прах бизонско месо, наричано пемикан. Големите глинени паници останаха празни. Девойката принесе още десет кожени пунгии, в които имаше тютюн и по едно парченце втвърдена боброва мас за подправяне вкуса на тютюна. Девет пунгии постави край паниците и една отделно. След това и тя се оттегли като възрастната жена в дъното шатрата. Мълчаливи и неподвижни, двете жени чакаха след- ващите нареждания, които господарят на шатрата би им дал. Сега Тобиас разгледа и лицето на възрастната жена. Очите и лежаха дълбоко в орбитите, челото й беше високо и характерно.
Токай-ихто бе облякъл мокасините си от козя кожа, легините и богато обшитата си дълга дреха от лосова кожа От оръжията си той носеше само ножа с дяланата дръжка Вдигна високо с двете си ръце короната от орлови пера с дъл-гия шлейф от същите пера и я постави на главата си. Нито едно перо на вождовото украшение не беше без определено значение и всяко от тях разказваше за подвизите на своя притежател. Многобройните червени пухести снопчета по върховете им означаваха убитите врагове; резките на дръжките на перата и червените боядисани рисунки говореха на познавачите за това, колко често Токай-ихто бе улучвал известни врагове и колко често той самият е бил раняван Орловите пера бяха особено красиви и всички еднакво големи, Основата на короната от орлови пера бе украсена с бяла хермелинова кожа.
Токай-ихто пристъпи към огнището и Тобиас вдигна възхитен поглед към него. Той видя този млад мъж на фона на плячките, които висяха на подпорните прътове и разказваха за неговите и на баща му ловни и бойни подвизи: бизонски черепи и рога, огромната кожа на една сива мечка с главата огърлици от мечи нокти и зъби, сопи с ластични и твърди дръжки, лъкове и изрисувани колчани, кръгли кожени щитове с дебели стени от седмократно напластени изпънати кожи от бизонов врат, с които можеше да се отбият дори куршуми от пушка. Огнестрелно оръжие Токай-ихто не носеше. Плячкосаното вождът сигурно бе раздал на бойците си за употреба; собственото му, което също не бе взел по време на лова на бизони, сигурно бе скрито.
Щом шатрата и домакинът бяха готови да посрещнат гостите, Токай-ихто излезе, за да доведе лично от собствените им типи онези от поканените, които заслужаваха особено уважение. Шатрата остана отворена и гостът от племето делавари се заслуша в песента на бойците и младежите които се бяха събрали навън около огньовете. Свободните индианци обичаха и пееха много — ловни, бойни, любовни, обредни песни.
Когато се върна в своята типи, Токай-ихто водеше за ръка един старец, притиснат от тежестта на годините така, че раменете му бяха хлътнали и вратът му се беше превил. Старецът със снежно бяла коса беше заклинателят на селото, към когото всички питаеха суеверен страх и който се ползуваше в съвета на вождовете с равностойно, та дори и с по-голямо от тяхното влияние. Край него крачеше друга изразителна личност. Чертите на лицето на този човек излъчваха мъдрост и необикновено силна воля. И този човек бе прехвърлил през раменете си изрисувана завивка от бизонова кожа. И той носеше корона с шлейф от орлови пера, украсена с бизонови рога, който се полагаше само на малцина бойци и вождове, отличили се еднакво в бой и по време на старейшински съвет. Рогата, които бяха закачени за къса качулка от хермелинова кожа не бяха в естествена големина. Те бяха подредени по-скоро по дължина, скъсени и след това изпилени; не бяха захванати неподвижно, а свободно за кожата и се поклащаха с всяко движение на главата на вожда. Шлейфът от орлови пера бе захванат на тила за хермелиновата качулка.
Шеф дьо Лу знаеше и без да чуе пошепнатото му обяснение кой седи пред него: Седящия бик, най- влиятелният по това време вожд и заклинател на дакота. Значи той също бе дошъл тук, а не бе в Блек Хилс. С прикрит и затова още по-голям интерес съгледвачът разглеждаше този човек, чието име за няколко години само бе станало известно от Атлантика чак до Тихия океан.
Токай-ихто съпроводи двамата най-изтъкнати свои гости до почетните места. След тях в шатрата влязоха и останалите поканени и се настаниха край огнището: един пратеник от племето на пани, чийто сноп коса се поклащаше на върха на гладко обръснатия му, лъскав от мазнина череп, един богато облечен абсарока, който носеше разпусната красивата си гъста, изкуствено удължена с друга коса, така че тя стигаше чак до краката му. Домакинът седна в кръга на своите гости. По-възрастната жена му поднесе една дълга лула, върху чиято глава бяха изрязани различни фигури. Токай-ихто я напълни с тютюн от червена върба, с малко боброва мас и щипка изсушен бизонски тор. За прерийните обитатели това беше бедният заместител на тютюна, който индианците на времето бяха отглеждали и пушили в заграбените отдавна от белите мъже плодородни земи. Вождът не се възползува от пламъка на огнището, за да запали лулата си, а както повеляваше обичаят — от огниво. То се състоеше от две малки дъсчици — една твърда и една мека; едната беше издълбана и във вдлъбнатинката й имаше ситни дървени трици. Чрез триене на три-ците с твърдото дърво опитните ръце на индианеца избиваха искра почти толкова бързо, колкото и белите мъже с кремък, стомана и прахан. Леснозапалимият бизонски тор пламна. След две дълбоки всмуквания вождът предаде лулата по-нататък и тя обиколи всички гости и накрая отново се върна при него. Гощавката можеше да започне.
Началото бе жертвоприношението, което Токай-ихто направи, хвърляйки парче месо в огъня. После домакинът измъкна опечените парчета бизонски гърди от шиша и собственоръчно ги раздаде на гостите, които поставиха големите парчета месо в приготвените за целта глинени паници, измъкнаха собствените си ножове, за да разрежат месото, и започнаха да се хранят. Шеф дьо Лу също се зае с удовол — ствие с първото си топло ядене от дни наред. Вместо хляб и картофи прибавка към месото бе насипаният в двете дървени панички сготвен бизонски костен мозък и размесеното с изсушени ягодови плодове стрито изсушено бизоново месо.
Така че гощавката се състоеше от приготвено по различен начин месо. Земята на изложеното на бури високо плато не даваше друг вид храна.
Според индианския обичай Токай-ихто не яде нищо. Цялото му внимание бе посветено на гостите. Когато изядоха бизоновите гърди, дойде ред на специалитета на гощавката, тлъстото кучешко месо, което се поднасяше само при особено тържествени случаи.
Докато гостите още се хранеха, Токай-ихто бе напълнил и запалил отново дългата лула и като завършек тя обиколи още веднъж всички гости. След това всеки посегна към приготвената за него пунгия с тютюн и запали собствената си лула. Сега гостите се разположиха по-удобно и изпънаха крака към огъня. Паниците бяха прибрани веднага от жените и мъжете подеха разговор.
Приказките се въртяха около преживелиците по време на лова на бизони. Всички присъствуващи очакваха с нетърпение разказа на Токай-ихто за приключението му с водача на бизоновото стадо. Ала младият вожд даде думата на Тобиас и го помоли той да разкаже. Гостът не премълча, че той самият бе побягнал от бизона. Когато разказът му стигна до нападението на Токай-ихто, Тобиас се оживи и описа пламенно необикновения двубой и края му. При това доброжелателното отношение на слушателите към разказващия и възхищението им от вожда видимо нараснаха.
Подир разказа на Тобиас последваха преживелиците на останалите гости. Десетки ловни подвизи оживяха и бяха повод за все нови и нови разкази за смели дела и весели случки. Индианците обичаха не по-малко от белите мъже изпълнените с напрежение и весели положения ловни истории. Разликата обаче,
