Колоната пое на югозапад напреко през обраслите с трева възвишения, явно към бивака си. Скоро към групата около вожда се присъединиха и останалите ловци от различни посоки, докато Тобиас успя отново да преброи сто души. Петнадесет сигурно бяха останали да пазят убитите животни. Местността, през която ездачите се придвижваха ту в галоп, ту ходом, беше твърде еднообразна. Следобедното сльнце добре я бе затоплило, сега обаче излезе хладният северен вятър. Вече се усещаше близостта на планината.
Слънцето потъна зад нарастващите очертания на Скалистите планини, а групата ездачи все още бяха на път. Под нощния, осеян със звезди небесен свод те най-после се приближиха към Конския поток.
Бреговете на реката бяха съвсем голи на дълги разстояния, но на завоя, който сега се откри пред очите им, растяха върби и ниски храсти. Мястото беше много удобно за разполагане на бивак. Край потока бяха издигнати шатри. От бивака излязоха млади ездачи, за да посрещнат и поздравят с остри викове ловците на бизони. Нощта се изпълни с човешка глъч и все повече ездачи се приближаваха буйно, за да съпроводят завърналите се ловци. Глъчката се усили. Шум и радостни възгласи кънтяха на воля.
Ловците и ездачите навлязоха между шатрите.
Потокът описваше открит на юг завой. В извивката му се бе настанил бивакът с шатрите на синовете на Великата мечка, който образуваше ядрото на целия лагер. Типите — както се наричаха кръглите, заострящи се нагоре кожени шатри на дакота — бяха групирани около един площад, в средата на който бе издигнат култовият кол. Земята беше силно утъпкана. Тук бойците танцуваха своите танци и уреждаха празненствата си. Около площада бяха издигнати най-големите шатри — съвещателната, заклинателската и вождо-вата. Трофейният прът пред входа на шатрата на вожда бе окичен с много предмети от ловни и бойни плячки. Двата коня, завързани пред тази типи, се раздвижиха. Кучетата излаяха високо.
Завърналите се ловци се събраха на плаца сред шатрите. Три огъня ги осветяваха с червеникавите си пламъци. По стар индиански обичай старейшините и заклинателите посрещнаха завръщащите се ловци край съвещателните огньове, където всеки ловец разказваше за своята плячка. Тобиас видя старейшините на племето, възрастни и съвсем стари мъже в богато облекло. Те се сляха пред погледа му с блещукащите светлинки на пламъците; той беше изнурен и очните му нерви съвсем отслабнаха. Но той все пак чувствуваше с каква голяма и весела напрегнатост хората в бивака очакваха вожда върху кулестия жребец.
Ездачите се спряха.
Токай-ихто вдигна ръка, за да даде знак, че иска да говори, и настъпи тишина.
— Вождове и бойци на дакота! Добрият дух ни изплати бизони; нашите стрели улучиха. Убихме двеста бизона. Утре, когато изгрее слънцето, нашите жени и девойки ще отидат да приберат месото. В нашите шатри няма да липсва месо.
Съгледвачът също не можа да се въздържи и завика възторжено. Към всеобщата глъч се присъедини и гласът на Тобиас.
Участниците в лова напуснаха редицата. Насочиха мустангите си към своите шатри или отведоха конете на паша край потока. Неколцина хлапаци дотичаха, за да отведат конете без ездачи. Пъстрият жребец, който бе докарал Четансапа и Тобиас, бе отведен за юздата от едно стройно жилесто дакотско момче. Тобиас се бе смъкнал с мъка от гърба на коня и се олюля на краката си и макар да бе напрегнал всичките си сили, се страхуваше, че всеки миг може да се строполи жалък в тревата.
Край огъня старейшините се разделиха на групи. Вождът Токай-ихто се върна на площада. Тобиас потрепера когато той го заговори и го покани с подчертана любезност да бъде гост на неговата шатра. Разбира се, съгледвачът прие поканата. Токай-ихто подаде ръка на ранения гост и го отведе в своята типи. Кожените стени на вождовата шатра бяха изрисувани с големи четириъгълници като закрилящ тайнствен знак. Едно тъмно куче вълча порода подуши Тобиас и той влезе заедно с дакотския вожд през чергилата в помещението.
Беше доволен, че множеството няма да го гледа повече.
Обгърна го обширен сумрак. Краката му стъпваха върху меки завивки и кожи, с които целият под бе постлан, и вождът поведе Тобиас край огнището. Недалеч от него съгледвачът по-скоро се отпусна, отколкото седна на земята.
Преди още да повдигне поглед, той долови прашенето, което се чуваше откъм огнището. Добре изсушени цепеници пукаха и пращяха сред малките пламъци и Тобиас си спомни, че на минаване бе забелязал кръглата плитка вдлъбнатина, в която гореше огънят. Огнището служеше едновременно и за отопление, и за готвене, и за осветление. Когато умореният ловец отвори малко клепачите си, видя излъсканото като огледало котле, което висеше над огъня на два чаталести пръта. Миришеше на тлъсто кучешко месо.
Вождът загърна една завивка от бизонова кожа върху тялото си и излезе от шатрата. Искаше да се изкъпе в потока след разгорещения и прашен лов. Ромонът на потока, който заобикаляше бивака, събуждаше спомена за вълни, които човек с удоволствие би оставил да плискат покритите му с пот и прах крака. Шеф дьо Лу също из един път усети щипещия прах по кожата си и изпита силно желание да последва примера на вожда и да скочи в потока. Но той беше ранен и затова зависим от помощта на други.
Докато очакваше завръщането на вожда, той продължи да оглежда по-нататък шатрата. Тя бе кръгла, както обикновено. Дълги гладки смърчови прътове бяха забити в кръг и се събираха нагоре, за да се срещнат на върха. Прътовете бяха стари и сигурно сред тях бяха израснали и Токай-ихто, и баща му, та може би и неговият баща. Прътовете носеха тежките чергила от бизонова кожа, чийто долен край бе захванат за малки, забити в земята колчета, така че кожата оставаше изпъната. Издръжливата бизонова кожа бе обработвана с голямо постоянство в продължение на две години и така добре ощавена, че издържаше на влага, без да се втвърдява. Тя осигуряваше закрила срещу всякакво лошо време. Тънките облачета дим и парата от котлето се изнизваха през върха на шатрата. Една вятърна клапа, завързана за два пръта, издигнати извън шатрата, осигуряваше димът да не се затиска надолу. Вътре въздухът беше свеж и приятен. Съгледвачът се облегна на плетената рогозка, която висеше просната на един триножник и му предлагаше опора и за главата, и за раменете. Тези подставки обикновено се използуваха за нощуване и в жалкото състояние, в което се намираше сега, на Тобиас, който от години насам бе спал само на гола земя, това приспособление се стори извънредно удобно.
Освен Тобиас в обширната типи имаше още две жени — една по-възрастна и една млада индианка. Двете седяха мълчаливо в дъното на шатрата. Само веднъж по-възрастната пристъпи напред, за да свали свареното вече кучешко месо от огъня и да постави шиша, на който бе набучено бизоново месо за печене.
Прихлупените чергила на входа се разтвориха. Токай-ихто се върна от баня и веднага се зае да обслужи своя гост. Съгледвачът не бе навикнал никой да се грижи за него и сега приемаше всичко изненадан и с благодарност. Токай-ихто му помогна да свали скъсаната си риза и старите кафяви кожени панталони и пое от жените една паничка с меча мас, с която почисти кожата на тялото от праха и потта. Като пипаше леко и внимателно, той провери раната на своя гост.
— Ще оздравее — каза той, — но Шеф дьо Лу се нуждае от почивка в шатра в продължение на месец поне. Веднага ли желае да легне той?
Съгледвачът направи знак, че не иска да ляга; беше твърде горд, за да признае колко е изтощен.
— Тогава аз ще помоля Шеф дьо Лу да вземе участие в угощението, за което съм поканил неколцина гости.
Тобиас не можеше да не приеме поканата. Вождът му помогна да се настани край огъня. Пое една майсторски нашарена бизонова кожа и загърна с нея съгледвача така, че тя закриваше лявото му рамо, а дясната му ръка остана свободна. Кожата бе скроена като наметало и прилепна добре към тялото. Шеф дьо Лу се опита за миг да разчете рисунките върху нея. Изглежда, те разказваха за подвизите на Токай — ихто по време на лов и на война. Тъй като раненият едва можеше да вдига ръцете си, вождът се зае да оправи и коситему. Приглади с една четка от глигански бодли черните коси и използува една змийска кожа вместо зеленото шалче, за да ги превърже през челото.
И докато Токай-ихто се оттегли след това в дъното на шатрата, за да облече и той празничните си дрехи, младата индианка пристъпи напред и подреди пъстри рогозки около огнището. Гостът следеше скришом движенията на девойката. Тя беше облечена в дълга кожена дреха, кръгло изрязана по врата. Ръкавите и полата завършваха с дълги ресни. На колана й висеше нож в кания и везани кесийки, които криеха всевъзможни дреболии. Вместо чорапи индианката носеше везани кожени панталони, които стигаха
