— Петима въоръжени мъже срещу една такава женска, и хем женската побеждава! — Той искаше да се разсмее, ала само изсвири с уста. — Някой тук е луд — или тая женска, или ти!
— Жената — отвърна Шонка. — Тя е полудяла. Но тя може и да омагьосва, тая магьосница!
— Тая?!
Белият мъж пристъпи напред, спря се и неочаквано и той се изплаши. Уинона бе вперила изцъклените си очи в него. Той отстъпи бавно назад, докато застана зад Шонка и се почувствува прикрит от него.
— Тя наистина има лош поглед — промърмори той и гла-сът му за първи път прозвуча тихо, защото макар да нямаше никаква вяра, суеверието бе залегнало твърде дълбоко в него.
Той се огледа за Монгшонгша. Когато Уинона бе седнала, и тя също се бе отпуснала на земята и бе започнала да гали нежно празната детска люлка, напълнена с черни пера.
Белият мъж потупа с пръст челото си.
— Те са луди и двете! Да се махаме оттук!… Но аз ти казвам, да знаеш, непрокопсанико — обърна се той на излизане към Хапеда, — в същия миг, в който дадеш нещо на баща си, ще бъдеш обесен! Ние ще се върнем отново! Не си правете повече никакви ненужни илюзии! Вашият вожд Крейзи Хорс или Тасунка, както го наричате вие, се предаде заедно със своите бойци. Генерал Майлс го научи какво значат добри обноски.
Крейзи Хорс напредва заедно със своите две хиляди бойци към агенцията, всички са полуизмръзнали и изгладнели. Това го казвам за ваше сведение и за да се съобразявате с него!
Шонка преведе със злобна радост.
Петимата индианци и белият мъж напуснаха шатрата.
Навън все още стояха Часке, Светкавичен облак и Гущерчето.
— Махайте се оттук, прасета такива!
Шонка ритна Часке и за сетен път доказа, че бе започнал да учи от белите мъже не доброто, а само най-лошото.
Двете момичета и момчето отстъпиха малко встрани и проследиха с поглед омразния предател и белия мъж, когато те яхнаха конете си. Дори и след като ездачите изчезнаха от погледите им, децата останаха на мястото си. Пред тях се разстилаше неплодородната земя, над главите им се бе ширнало зимното, осеяно със звезди небе.
В шатрите все още имаше тих шум, защото никой не бе легнал, преди полицията на агентурата да напусне селото. Ха-педа изскочи от шатрата на Четансапа и се приближи към Часке и двете момичета. Той помоли момичетата да се отдалечат, тъй като имал да уговори още нещо важно с Часке. Без да се почувствуват обидени, Светкавичен облак и Гущерчето се отдалечиха. Те разбираха, че Хапеда крие някаква тайна, за която никой друг не биваше да знае.
Когато двете момчета останаха сами, Хапеда заговори:
— Часке! Аз ти вярвам така, както вярвам на себе си. Ти ще мълчиш за всичко, което ще ти кажа сега!
— Хау. Ще мълча.
— Най-напред: Тасунка-витко е победен. Той пътува заедно със своите бойци към резервата.
Часке не изрече нито дума. Трябваше да преглътне сълзите си.
— След това — промълви прегракнало Хапеда — ще трябва да знаеш, че моят баща ще дойде нощес. Трябва да му дам нещо за ядене; но ние нямаме нищо в шатрата и майка ми прекалено много се страхува, за да измоли нещо, след като Шонка и лошият мъж на име Луис я заплашиха, че ще убият мен, за да и отмъстят. Ти трябва да ми помогнеш, Часке. В шатрата на Шонка, където живее неговата жена Хиацинта, сестрата на твоята умряла майка, не липсва храна. Там има достатъчно месо. Иди при Хиацинта, твоята осиновителка, кажи й, че си гладен, и й поискай месо!
— По-скоро ще си отхапя езика, отколкото да ида да моля жената на този койот-предател, след като Тасунка-витко е победен.
— Ще го направиш ли въпреки това, Часке?
— Ще го направя въпреки това, хау.
Часке тръгна, макар че му беше много тежко. Отправи се към шатрата, където живееше Хиацинта и където бе и твърде рядко използуваното жилище на Часке. Всички в селото избягваха Хиацинта, жената на Шонка.
От отвора на шатрата все още блещукаше слаба светлина; значи огънят вътре още не беше зарит и Часке се вмъкна бързо, за да не съжали и да се откаже от намерението си. След няколко крачки се спря насред шатрата.
Хиацинта седеше край огнището и везеше колан. След малко тя вдигна поглед, изгледа Часке и тъй като той продължаваше да мълчи, попита: — Какво искаш?
— Месо! — отвърна кратко Часке. Думата прозвуча така, сякаш той я беше изплюл.
— Така. Значи затова все пак се реши да дойдеш отново в шатрата.
— Да.
Хиацинта пусна колана, който везеше, да се изплъзне от ръката й и, изглежда, се бореше със себе си.
— За кого искаш това месо?
— Не за себе си — тросна се Часке. — Нима ти не знаеш, че всички гладуват? Само в твоята шатра има достатъчно храна.
Хиацинта изгледа отново момчето, привидно враждебно и същевременно измъчвана от срам. После неочаквано се изправи, извади четири консервни кутии и ги натика в ръцете на момчето.
— Ето! Вземи. Не те питам кому ще ги дадеш. — И тя седна отново край огнището, за да продължи да шие.
Часке не рачи да каже повече нито дума. Измъкна се бърз като невестулка, заедно с плячката си навън.
Хиацинта остана край огнището. Не подхвана отново работата си. Извезаният до половина колан падна от ръцете й; те останаха бездейни, полуотворени в скута й. Не знаеше накъде гледа. Не виждаше огъня, не виждаше чергилото на стената, нито завивките, нито стойките за спане и паниците. Погледът и мислите й се върнаха назад, към миналото, когато тя беше още младо момиче и приятелка в игрите на Уинона. Тогава тя беше доволна, весела и щастлива. Когато Шонка я отведе в своята шатра, започнаха нейните мъки. Никой от бойците в бивака не гледаше с добро око на него; жена си той бе посрещнал сърдито и властно. Уинона, сестрата на Токай-ихто, се отдръпна от Хиацинта, щом тя стана жена на Шонка. Сега Хиацинта беше съвсем самотна. Всички презираха Шонка. Никой не разговаряше с жена му. Сякаш между нея и всички останали имаше празно пространство, което нито дума, нито усмивка, нито жест, нито поглед можеха да пробият. Насред бивака Хиацинта беше съвсем сама. Дори и Часке, който беше останал сирак и принадлежеше към шатрата на Шонка, почти не влизаше вече там, а откакто Шонка стана слуга на белите мъже, и Часке не бе продумал повече нито дума с Хиацинта. Тъкмо сега, дошло да моли за месо, момчето продума отново на своята осиновителка.
Досега Хиацинта никога не бе давала възможност на своя мъж да узнае за нейното безрадостно съществуване. Малко ядеше, малко спеше, работеше само от време на време. Сама имаше чувството, че вече е мъртва и че мъжете и жените на Мечата орда просто бяха забравили да я погребат.
Когато Часке я заговори, тя се изплаши. А когато той отново си отиде, тя пак потъна в своето униние, от което не виждаше никакъв изход.
Момчето избърза към Светкавичен облак, за да й даде една консерва месо. Блесналите очи на момичето му благодариха. Другите две кутии той отнесе на своя приятел Хапеда. Предаде му ги скришом извън бивака, в едно скривалище на двете момчета сред скалите. Последната кутия Хапеда даде на майка си Монгшонгша и много добре знаеше, че Монгшонгша ще раздели храната с Уинона и Унчида.
Едно неясно чувство, че Хиацинта, жената на Шонка, все пак бе сторила някакво добро, накара Часке след доста време отново да се прибере да преспи в тяхната шатра. Намери постелята си приготвена.
Бивакът утихна. Хората почиваха под звездното небе сред голата пуста земя. Спяха така, както спят затворници — прегладнели, уморени, измъчвани от съмнения и отчаяние, неспокойни от надежди и мечти, в които не смееха да вярват и все пак не можеха да се откажат от тях.
Хапеда също се вмъкна най-после в бащината типи и се отпусна върху своето ложе. Дълго не заспа.
