— Не.
Пурата на Джо Браун изгасна. Той я остави в пепелника. Накрая попита:
— Тобиас, къде можем да намерим все още някой жив човек, който не само да знае нещо за Хенри, а да може да ми даде точни сведения?
— Никъде.
— Кой ръководеше тогава нападението над ешелона с мунициите?
— Бойният вожд на Мечата орда, когото белите мъже бяха наричали преди, докато той служеше като скаут при тях, Хари или Джек. Сред дакота той носеше името Токай-ихто.
— Хари? Скаут? Дакота? — Джо Браун подскочи. — Но аз го познавах добре, и вие също го познавахте, Морис, когато той работеше още съвсем млад като скаут на строежа на железопътната линия. Той дори ми спаси живота веднъж. Но след това…
— … след това Червената лисица уби бащата на Хари Матотаупа.
— И Хари ли не е между живите вече?
— И него го убиха — рече Тобиас. — След смъртта на баща си той се върна при своята племенна група. Рано през пролетта дойде като парламентьор на своето племе за преговори във форта край Ниобрара. Там под давление на Червената лисица предателски го плениха и го пребиха в мазето. Сега вече Червената лисица няма нужда да се страхува от кръвното отмъщение на сина.
— Проклета свинщина! — От тона на това възклицание пролича, бе Джо беше честно възмутен.
След тези думи на инженера Тобиас от племето делавари изгледа през спуснатите си клепачи изпитателно един след друг тримата мъже, пред които стоеше. После попита:
— Не е ли добре, дето вашият враг Хари Токай-ихто беше предаден чрез измама, пленен и премазан от бой?
— Добре!! — Вените на слепоочията на Морис изпъкнаха сини. — Нима изобщо някога е могло да се приеме за добро предателството към един парламентьор и подлото убийство на един пленник?! Целта не оправдава средствата!
Тобиас размени странно унесен продължителен поглед с Дългото копие от племето чейени и чак след това каза привидно без връзка:
— Капитан Роуч е много строг капитан.
— Гаден човек е той! — отсече Морис. — Той доказа това с отношението си към майор Смит. Той унищожи този човек на честта и направо го доведе до смъртта. Колко много човешки трагедии се случиха през тези последни две години… но акциите отново се покачват!
С едно леко движение Тобиас привлече отново вниманието върху себе си.
— Имаш ли още някакъв въпрос към мен? — попита го Морис.
— Да. Значи вие не вярвате, че белите мъже действуват винаги справедливо?
— За жалост ние по-често биваме несправедливи.
— Понякога несправедливи — потвърди Тобиас. — И съвсем не внимателни.
— Естествено, ние не притежаваме вашето зрение и слух. Но какво искаш да кажеш с това?
— Хари Токай-ихто е още жив.
— Какво?
— Да.
— Къде? Как е възможно това?
— В мазето.
— Но това трябва да се знае! Как така? Звучи направо невероятно! Разказвай!
— Неговите бойци искаха да го освободят. Щом започна схватката, по нареждане на Червената лисица двама прерийни ездачи скочиха в мазето. Когато след битката ние отидохме там, Токай-ихто лежеше, потънал в собствената си кръв, и всички сметнаха, че е мъртъв. Един от нас, прерийният ездач Томъс, който след това избяга заедно със своя брат и с Адам Адамсън, разказа това и на дакота. Томъс и Тео и младият Адамс бяха дошли от една и съща ферма и държаха един за друг, държаха за Смит и искаха да помогнат на Токай-ихто, комуто Смит беше обещал свободно влизане и излизане от форта. Когато те станаха подозрителни за Роуч, трябваше да избягат. Те именно разпространиха фалшивата новина за смъртта на Токай-ихто. И никой не я оспорва. Но Хари Токай-ихто не е мъртъв. След няколко дни и нощи той отново дойде на себе си. Раните му постепенно зараснаха отново. Той е още жив.
— Но всички във форта трябва да знаят това!
— Ония във форта го знаят.
— С какво право Роуч държи пленен младия дакота? Съобщил ли е изобщо на някое по-високо място за това?
— Полковник Джекмън докладва, че е интернирал Токай-ихто до второ разпореждане. Хари Токай-ихто беше вожд и парламентьор, ала той разкъса договорите, върху които дакотски вождове бяха поставили своя тотем за преотстъпване на дакотска земя. Те искаха да го изправят пред съда на дългите ножове. Там смятаха да го обвинят, че още преди това е извършил предателство спрямо тях като техен съгледвач, че е избягал и се е върнал в своята племенна група, че е избил мъже от военната част във форта край Ниобрара, както и Хенри Хенри, и че е унищожил кервана с мунициите, че е бил бунтар и убиец из засада. Полковник Джекмън беше предложил да го осъдят и да го обесят.
— И защо не го направиха?
— Джекмън и досега още не е получил отговор на своя доклад, затова Роуч казва, че дакотският вожд просто е мъртъв, за да може да действува с него, както си иска.
— Но младият дакота е жив! Нима действително никой не е писал или докладвал за това?
— Никой. Токай-ихто дълго време заплашваше форта и изби много мъже. Останалите го мразят и смятат, че заслужава всякакви мъки, докато умре от бавна смърт. Те смятат, че няма смисъл повече да го измъкнат оттам. Пък и никой не е упълномощен да пише или да докладва освен капитан Роуч. Той обаче няма да го стори и може би именно той най-много от всички се страхува и мрази Токай-ихто.
— Ако аз сега отида там, ще мога ли да разпитам пленника какво знае за смъртта на Хенри?
— О, не, не. Капитан Роуч няма да ви разреши в никакъв, случай да разговаряте с пленника.
— И какво ще стане сега?
— Дакота ще умре.
— Цинично убийство. Ние трябва да предотвратим това, Браун! Вие какво мислите? Тогава беше война. Хари Токай-ихто се бореше за своя народ. Ние не можем да го съдим за това! Той не е престъпник!
— Напълно споделям вашето мнение, Морис. Но е напълно безполезно да предприемаме каквото и да било. Хари не се намира в ръцете на правосъдието, а на своите смъртни врагове. Щом ние предприемем нещо, само ще ускорим смъртта му с това.
— Аз разсъждавам другояче! Дори и нищо да не мога да направя за дакота, които бяха мои приятели и в чиито шатри често и дълго съм гостувал, аз искам поне да издигна гласа си в този случай, та ако се наложи, дори да стигна и до Вашингтон. Джекмън още не е получил отговор на своя доклад. Все още има време!
Браун и Тобиас погледнаха изненадано към художника.
— Вие сте мечтател, Морис — рече Браун, — ала аз не бих желал да ви попреча да се подчините на повелята на съвестта си. Аз исках да намеря Хенри. Той е мъртъв; сега вече съм сигурен в това. Вие искате да спасите човека, който го е убил; това е повече от смайващия резултат от нашия разговор. Вие сте мечтател, Морис… бих желал и аз да можех да мечтая — за нещо друго вместо за железопътни линии и виадукти и срокове за изпълнение…
— Липсват ви хора за това.
— Един човек, поне един човек!
— Който да ви бъде верен… Браун махна с ръка.
— Да ми бъде верен! Може би имате пред вид Хенри? Вярно е, аз дойдох чак дотук, за да разбера къде и как е свършил той. Къде и как е свършил той физически, защото понякога си мислех, че тялото му е обладано от някакъв млад, свеж дух. Аз отдавна знаех, че той… — Браун млъкна. — Хенри беше станал един малък негодник, интригант — добави той тихо. — Само че беше по-малко сръчен от този капитан Роуч и твърде много пиеше. Онова, което аз още обичам, е само един спомен, кръстен с името Хенри. Аз съм един самотник.
Морис не отвърна нищо, само наля чаша уиски на Джо Браун.
