стълбата нагоре. Санитарят го последва, издърпа стълбата и затвори капака. Роуч върна обратно ключа в малката кутия в шкафа на стената.
Докато фелдшерът напусна стаята на коменданта, без да каже нищо повече, капитанът седна в своето кресло и в този миг забеляза Кейт Смит, която стоеше изправена до стената срещу него.
Той чак сега се сети какво бе заповядал.
— О, госпожице Смит!
Лицето на девойката беше бледо, ръцете й изглеждаха обезкръвени. Тя носеше скромна черна дреха в знак на траур по баща си. Изразът на лицето й беше странно унесен.
— Дошли сте малко по-рано, госпожице Смит… Ние тъкмо бяхме долу да видим пленника, за когото господин баща ви тогава прояви толкова необикновена загриженост.
Кейт не отвърна нищо. Изчакваше.
— Госпожице Смит, да приключим бързо. Седнете! — Роуч се измъкна от неудобството, преминавайки към даскалски тон.
Кейт се направи, че не е чула поканата му, и остана права. Роуч си играеше с цигарата между жълтите си пръсти. Дебнещ, малко несигурен, той продължи:
— Вие разбирате…
— Точно така. — Кейт изговори думата без никакъв признак на вълнение от присъствието на някогашния си годеник.
Роуч наблюдаваше девойката с някаква смесица от неохотно уважение и от естественото му нахалство.
— Вие разбирате…
— Аз трябваше да разбера преди една година, че вие сте негодник, Роуч. Вашите интриги костваха живота на моя баща. — Тонът на Кейт остана спокоен, без патос — Днес аз знам също така, че вие сте един дребен… един твърде посредствен негодник. Аз си отивам.
Определението „твърде посредствен“ беше удар, който улучи. Роуч опита да отвърне също с удар.
— Чудесно! Аз вече съм уредил транспорта. Бъдете готова след четиринадесет дни. Не бива да очаквате никакво наследство или каквито и да било други грижи като дъщеря на своя баща. Може би бихте могли да работите като перачка или в някой друг отрасъл, който предпочитате…
— Нямам никаква нужда вие да уреждате каквото и да било за мен, капитане.
Девойката отвърна очи от Роуч и се огледа още веднъж в помещението, където през изминалата пролет се бе разиграла сцената на предателството към индианския парламентьор и последният остър сблъсък между бащата на Кейт и Антъни Роуч.
Тогава в това малко помещение нямаше кресло. Роуч беше заповядал да извадят пейката до стената от едната страна на дъбовата маса, за да постави там своето кресло. Целият форт се стори на Кейт отровен от делата и дъха на Роуч. Тя напусна помещението.
Бурята беше поотслабнала малко. Кейт прехвърли шала от раменете върху главата си и прекоси двора към голямата порта на палисадата. Дежурният на вратата пусна девойката свободно да излезе. Дежурните бяха навикнали с това, че Кейт посещаваше всеки ден гроба на баща си извън палисадата.
Тя стори това и днес. Гробът беше скромен, без цветя, без венец. Девойката застана край дървения кръст. Раменете и главата й вече бяха побелели от снежинки. Тя гледаше някъде напред. В същност не виждаше заобикалящата я действителност, а само картини от спомена за баща й.
Когато Тобиас я стресна, ръцете й бяха замръзнали и тя изведнъж усети, че студът бе пронизал вече цялото й тяло.
— Върнете се, госпожице Кейт. — Съгледвачът говореше на девойката като по-възрастен брат. — Има важна новина. Тази вечер ще дойда при вас. Вие трябва да ни помогнете.
— Добре, Тобиас.
Кейт се върна отново във форта и влезе в стаята си. Беше същата стаичка, в която бе умрял баща й. Тя взе някакво ръкоделие. Трябваше да пооправи някои дрехи, щом като щеше да замине завинаги оттук.
Когато се измори да шие, тя остави ръкоделието настрана. Загледа се в картината, на която сама бе нарисувала гроба на баща си, сетне извади едно добре скътано писмо. Почеркът беше необработен, но ясен. Това бе писмото на прерийния ездач Адамс, който бе застанал на страната на Самюел Смит и се бе опитал да спаси измамения индианец. Той се бе видял принуден да избяга от Роуч заедно със своите двама добри другари Томъс и Тео. В писмото той пишеше на Кейт да очаква ново писмо. Адамс беше готов да й се притече на помощ, щом тя напуснеше форта.
Писмото беше написано преди няколко месеца. Тобиас й го бе донесъл тогава тайно. Дали Адамс все още продължаваше да мисли за Кейт?
Девойката извади някаква нова работа. Денят й се струваше дълъг, защото тя чакаше. Но и този ден свърши. Поблясквайки леко, още някоя и друга снежинка паднаха от натежалото от облаци небе върху потъмнялата земя. Кейт чу как войниците отидоха за храна, чу няколко думи и викове, тежки стъпки, после отново настъпи пълна тишина. Девойката не запали лампата, очакваше в неосветената стая Тобиас.
Най-после вратата се отвори и съгледвачът влезе вътре безшумно. Притисна се до стената далеч от прозореца. Кейт дръпна завесата.
— Какво каза Уотсън за младия дакота? — попита Тобиас. — Вие трябва да сте го чули. Капакът на пода беше отворен. Вие бяхте влезли вече в комендантската стая, докато Уотсън и Роуч бяха долу в мазето при пленника.
— Няма нужда да ми напомняш всичко това, Тобиас, ще ти кажа какво чух. Та и защо ли бих го премълчала пред теб? Токай-ихто ще умре само след няколко дни, ако остане окован в мазето. Сега поне ще почнат да му дават пак вода за пиене.
— Заповедта за неговото освобождение е тук. Морис, художникът, е успял да я издействува. Той е познавал Хари Токай-ихто още като момче в шатрата на баща му. Роуч ще попита с обратно писмо, само за да печели време и да разпространява лъжи. Аз съм куриер и познавам белите мъже. Заповедта си е заповед и те никога не биха отменили своя писмена заповед. Ще потвърдят заповедта за освобождаването и ще смъмрят Роуч.
— Но преди това Токай-ихто ще умре.
— Индианецът умира, когато иска да умре. Кейт, вашият баща беше обещал на вожда преди преговорите, че той ще може да напусне свободно форта. Вие трябва да кажете на Токай-ихто, че заповедта за неговото освобождаване е тук. Тогава вождът ще иска да живее.
— Аз ли да му го кажа?
— Да. Вие! Вие сте единственият човек, който има втори ключ за комендантската стая. Ще кажете, че сте го намерили във вещите на баща си.
— Това е така. Аз мога да ти го дам.
— Не. Аз трябва да замина за Рандал с писмото на Роуч; мустангът ми вече ме чака. Доста време загубих, за да мога да поговоря преди това с вас. Влезте вие през нощта в комендантската стая и слезе долу в мазето. Ключът от капака е в шкафа до стената, и това сте видели. Ако ви срещне някой, кажете, че духът на вашия баща ви е повикал и ви преследва. Никой няма да ви накаже, ако се случи нещо. Ще ви отпратят, и това е всичко, и съвсем не е повече от онова, което и без това ви предстои. Но заради пленника вие трябва да бъдете предпазливи. Роуч търси повод да убие младия дакота, преди да го освободи.
— Тобиас! Не само Роуч спи в своята стая над мазето. Всяка вечер в комендантската стая има постови. — Но не и тази нощ. Аз съобщих на момъка, че трябва да се махне тази вечер оттам, тъй като Роуч така иска, защото е решил да ви приеме една нощ при себе си, преди да заминете оттук.
— Тобиас! Ти си полудял!
— Комендантската стая ще бъде празна тази нощ! Вие можете да бъдете сигурни в това. Имате втори ключ. Никой няма да ви спре.
Съгледвачът не можеше да разбере какво става в душата на Кейт, нито пък да види в мрака изражението на лицето й.
— Ще се опитам — каза тя все пак накрая. — Баща ми би ме посъветвал да го направя.
— Добре.
Тобиас все още не тръгваше. Извади едно писмо и го подаде на Кейт.
— Младият Адамс очаква от вас да напуснете форта. Иска да се ожените, ако вие се съгласите да
