резервата.
Устните му се разтвориха и над безбрежната степ се понесе тихо и приглушено жалната му песен. Звуците се смесиха с тъмния приглас на вятъра.
Вождът пя дълго и самотно, прекъсван постоянно от кашлица, и останалият без родина делавар чуваше в песента на своя другар дакота собствения си вопъл.
И ето че песента на индианеца сякаш събуди заспалата земя. От един осветен от луната хълм се надигна някаква чужда сянка. Беше вълк, по-различен от останалите вълци, по-едър и по-тъмен. Отслабналото животно се появи с отворена уста и с пламтящи очи като призрак, който можеше тутакси да се издигне и да се понесе във въздуха. Но той остана на земята и започна да се приближава бавно, крачка подир крачка, все по-близо до приглушената тъжна песен, която разказваше на вълците за подвизите на дакота и за тяхната съдба.
Вождът беше познал вълка. Не се помръдна от мястото си. Продължи да пее тихо и гласът му привличаше животното като мощна магия. Все още ръмжейки с оголени зъби, черното животно се приближи съвсем. Най-после лапите му стъпиха върху тревата пред коня. Ръмженето му премина в скимтене и то легна.
Когато вождът млъкна, животното нададе силен лай. Чувствителните му ноздри вдъхваха непрекъснато познатата миризма.
— Охитика!
Кучето скочи върху младия дакота, та той трябваше да стисне здраво мустанга си, за да не го повали то на земята. Охитика излая силно. Кулестият жребец също позна черното вълчо куче. Изпръхтя шумно и започна да скубе изсъхналата трева.
— Ето го, че прояде отново — рече делаварът.
Двамата индианци се върнаха късно в станцията. Останаха извън палисадата, в ограденото за конете място. Часовият не им обърна никакво внимание.
Делаварът подаде на младия дакота двулезвиената му изострена кама с украсената с резба дръжка.
— Вземи — каза той, — това е единственото оръжие, което ти се разрешава да носиш. Измъкнах го от багажа на полковник Джекмън, когато той се приготви да напусне станцията. Забелязал е липсата му сигурно едва в гарнизона, затова не е могъл да го търси повече.
Младият дакота пъхна свидното си оръжие в ножницата.
Преди още хората в гарнизона да се събудят на другата заран, двамата индианци вече стояха на брега на реката и свалиха дрехите си, за да се изкъпят. Единият от постовите при конете дойде при тях. Беше възрастен човек с гъста брада.
— Откажи се от това — каза той на освободения пленник. — Реката е ледено студена, а ти си болен. Нима искаш да пукнеш веднага, след като те освободиха? Ела с мен в блокхауса! Ще ти дам топла вода. Никой там вътре няма да разбере!
Вождът не отговори нищо, но не обърна внимание на предупреждението, а скочи в реката и заплува.
— Виждал ли е някой подобно безразсъдство! — Брадатият мъж поклати съжалително глава. — Тия диваци нямат капка разум!
— Дакота знаят да се мият само така — обясни Тобиас на постовия. — Вярно е, че те си правят и парна баня, но накрая всичко завършва с плуване в реката.
— Завършва, да, добре го каза! — Добродушният човек се върна при конете.
Тобиас скочи подир младия дакота в бавно течащата вода. После двамата изтриха телата си с пясък на брега. Тялото на младия дакота трепереше от треска и сърцето му се бореше, но когато смъкна от кожата си всичката мръсотия; където бе невъзможно другояче — заедно с кожата, той се почувствува като човек, когото са престанали да измъчват. Делаварът подаде на младия дакота нови индиански легини, мокасини и един платнен пояс. Младият вожд прие всичко. Украсения си с миди колан обаче и изпоцапаната със засъхнала кръв празнична дреха той не остави, а я облече и се препаса отново.
Тъй като бяха двамата сами, дакотският вожд попита на своя роден език:
— Как е могло името ми да стигне чак до Вашингтон?
— Художникът Морис, когото вие, дакота, наричате „Прелетната птица Тайнствения жезъл“, се е застъпил за тебе. Той е бил винаги добър приятел на дакота и искаше да спаси поне тебе, щом като не може да направи нищо друго за всички ви.
— А какво стана с Кейт Смит?
— Тя намери възможност преди десет дни да замине оттук заедно с едно търговско семейство. Роуч й разреши; беше доволен, че няма да вижда повече девойката. По пътя ще я пресрещне Адамс, прерийният ездач, и ще я поеме по-нататък. Мисля, че той ще се ожени за нея.
Когато съвсем се развидели и станцията се оживи, двамата индианци вече бяха поели пътя към резервата. Черното вълчо куче тичаше заедно с конете им. Тобиас беше определил посоката, но младият дакота водеше, за да отстъпи на кулестия жребец обичайното му първо място в редицата. Колко добре познаваха ездачът и конят местността! Това бяха същите онези поля и пясъчни ивици, възвишения и хълмисти местности, през които бойният вожд на Мечата орда бе предвождал своите мъже повече от две години в техните победоносни набези над военната част на брега на Ниобрара.
Делаварът, чийто пъстър кон вървеше ненаправляван по дирите на предния ездач, гледаше по време на ездата мъжа пред себе си и неговия кулест мустанг. Можеше да вижда само черния кичур коси на младия дакота, който сега съхнеше на вятъра, изпоцапаната със засъхнала кръв и мръсотия дреха, слабата мускулеста ръка, която възпираше от време на време кулестия жребец, за да не изостане пъстрият кон на делавара много назад. Какво щеше да стане сега с този млад човек? За какво мислеше той? Докога щеше да изтърпи принудата да седи в резервата пред своята шатра и да очаква полагаемата му се дажба храна?
„Всемогъщото тайнство ме е създало индианец, но не индианец за резерват“ — беше казал Татанка- йотанка по време на преговорите с генералите на дългите ножове. Тези думи се отнасяха и за Токай- ихто.
Когато по обяд ездачите дадоха кратка почивка на конете си и младият дакота се отпусна върху кожената завивка до Тобиас, съгледвачът каза и беше убеден, че е длъжен да го каже:
— Ако искаш да бягаш, Токай-ихто, преди да стигнем резервата, аз няма да ти попреча.
— Мислиш ли, че няма да мога да избягам от резервата? Делаварът се опита да прочете мислите на дакота в очите му. В тях се четяха някаква сила и сигурност, които той не можа да определи. Затова каза само:
— Да избягат са успели мнозина. Но после не знаят накъде.
— Къде са шатрите на моите братя? Ти знаеш ли?
— Горе, на северозапад, в резервата в „Лошите земи“.
— Значи близо до границата на резервата към Блек Хилс?
— Да.
Младият дакота затвори за миг очи. След това, коетобе чул току-що, той не искаше повече нито да пита, нито да го разпитват.
ЗАВРЪЩАНЕТО
Беше следобед, когато двамата ездачи се приближиха към резервата. Пред очите им вече се откриха постройките на агенцията. Няколко готови и други полуготови дървени къщи, ограда, коне, щъкащи нагоре- надолу мъже — всичко създаваше впечатление за усърдна дейност и незавършена работа. Пред главната постройка на агенцията стояха покрити с чергила каруци, съвсем леки коли, впрегнати с катъри.
Разтоварваха чували, сандъци и бурета и ги внасяха в построй ката. Един мъж, чието огромно тяло и подвижност правеха впечатление и отдалече, наблюдаваше работата. В лицето на огромния мъж младият дакота позна търговеца и събирач на залаганията на състезанието им Джони, когото той бе срещнал веднъж по време на боевете във форт Рандал.
Разтоварените покрити каруци откарваха в една ниска продълговата, сграда, където разпрягаха катърите и прибираха колите. Големият дебел Джони надзираваше и там, после се върна бавно към
