дървената постройка, където изчезна.
Двамата индианци се приближиха с конете си към агенцията. Черното куче тичаше все с тях. Тъй като тук познаваха Тобиас, постовите не обърнаха внимание на двамата ездачи. Индианците отведоха конете си при другите животни в заграденото пасище. После Тобиас поведе не към централния вход на главната сграда, където цареше голямо оживление, а към една малка странична врата. Там двамата индианци влязоха в тъмно преддверие и от него, през една междинна врата, в неочаквано просторна кръчма. Върху една от двете сковани от суров материал дървени маси светеше газена лампа със спокойната си светлина. Навън вече се свечеряваше, а единственият прозорец на помещението беше съвсем малък и на всичкото отгоре закрит с перде, така че пропускаше вътре много малко светлина, но и мъждукащите лъчи на лампата не можеха да проникнат навън. По полиците на стените бяха наредени кани, паници, чаши и гърнета. В десния заден ъгъл беше взидана печка. Грамадният Джони стоеше сега там с гръб към влезлите индианци. Дори и когато вратата се затвори, той не се обърна към тях. На стената до печката бе облегната пушката му. Беше голямо допотопно оръжие.
Индианците пристъпиха към пейката до стената в срещуположния на печката ъгъл и се разположиха там. Охитика се пъхна под пейката зад краката на господаря си.
Спокойното държане на гостите явно допадна на Джони. Той тъкмо сложи една препълнена лъжица мас в тигана. Мазнината се разтопи и месото започна да се пържи, пукайки силно. Индианците можеха спокойно да наблюдават Джони.
Върху лицето му ясно се очертаваха мастните възглавнички от двете страни на пъпчивия му нос. Редките коси върху кръглия му череп бяха разделени старателно на път и заресани с помощта на богат слой помада в желаната посока. Той беше свалил жакета и завил ръкавите на ризата си високо нагоре, така че се виждаха силните му, приличащи на млади фиданки ръце.
Когато котлетите в тигана се изпържиха, Джони се обърна към индианците, които пушеха лулите си. Той взе три добре изтъркани дървени паници от полицата и пристъпи заедно с тях и с тигана до масата пред пейката до стената. Раздаде шумно паниците, постави черния от сажди тиган върху дъска в средата на масата и седна на едно столче без облегалка, което изглеждаше твърде малко за огромната му фигура. После извади ножа си и сложи от четирите парчета месо в тигана по едно в чиниите на двамата клиенти.
— Бях ги изпържил за себе си — рече той с прегракнал пиянски глас, — но и вие можете да хапнете от тях.
Започнаха да се хранят. Скоро месото бе изядено. Кръчмарят отнесе съдовете и донесе кана с ракия. Напълни чашите и ги изтика към индианците. Едната изпразни на един дъх. След питието лицето му се оживи.
— Ха разказвай сега, Тобиас!
— Нищо ново не знам — измърмори делаварът под носа си. — Ти как си? Добре ли припечелваш?
Кръчмарят си наля вече трета чаша и отново гаврътна наведнъж цялото й съдържание, така че гостите видяха подскачащата му при пиенето адамова ябълка. Той се понаведе над масата към своите гости; те усетиха миришещия му на ракия дъх.
— Дали припечелвам? Тук има само един-единствен човек, който действително прави добра печалба, печалба от доставките за индианците в резервата — и този човек е Фреди Червената лисица! Той няма нужда да търси повече злато, печели тук от една продоволствена дажба за резервата толкова, колкото кой да е беден златотърсач за цяла година. На мен обаче не ми е дал още нито един долар, тоя мръсен пес! Смятате ли, че аз ще търпя още дълго това положение?
— Трябва да го обадиш на агента — насърчи го делаварът.
— На префинения господин офицер, който никога не се свърта тук? Опазил ме бог, по-скоро бих си изгорил езика! — Лицето на кръчмаря стана съвсем замислено. — Тоя Червената лисица, между нас казано, е истински мръсник и е способен и днес да наръга хладнокръвно някого в тъмното. Не, той все още е опасен за мене. Ще трябва да изчакам. Пък през това време и моята кесия ще се понапълни малко. Тук всеки обича да се отбива, а при този студ всеки иска да пийне малко повече, и белите, и червенокожите.
— Че нали на дакота е строго забранено да пият? Кръчмарят се разсмя гръмко.
— Ами тъкмо затова господа лагерните полицаи ми плащат толкова добре!
Джони продължи да пие. Постепенно главата му климна върху гърдите в лека дрямка. Но не мина много време и той отново се събуди. Явно не беше забравил за какво бяха приказвали.
— Сега и те участвуват в сделката — главният вожд Кървавата томахавка, дакота и сие — заговори той. — Сега са вътре при Фреди Червената лисица, за да се оплакват за гладниш-ките дажби. Донесли са оплакване и той ще се поозори малко преди да ги изхвърли както миналия път. Ще трябва май да послуша няколко часа приказките им.
— И Шонка ли е с тях? — попита с очакване Тобиас.
— Ами да, разбира се. Шонка винаги е с тях. Червената лисица гледа той да участвува навсякъде, защото Шонка е негов човек.
— Значи засега не можем да влезем при Фреди?
— Не, няма да може. Не можеш ли да уредиш твоя въпрос с някого другиго? За какво става дума в същност?
— Ами ето, трябва да докладвам за пристигането на моя приятел Хари.
Кръчмарят разгледа внимателно младия дакота.
— Хари ли? Този, който беше нападнал ешелона тогава и бе хвърлил във въздуха форта край Ниобрара?
— Да — потвърди Тобиас усмихнато.
— Който беше затворен толкова дълго? Държиш ли много да уредиш въпроса бързо? Тогава ще трябва да платиш няколко чашки за секретаря. Днес той случайно е тук.
— Доларите той ще си получи. Най-добре ти да уредиш тая работа, нали?
— Да, ще ти направя тази услуга. Я дай хартията! Тобиас извади един документ.
— Той трябва само да се подпише, че го е видял и че е съгласен Хари Токай-ихто да се върне сред своята племенна група Мечата орда.
— Сигурно няма да е трудно. — Кръчмарят пое документа и излезе.
Не мина много време и той се върна.
— Жалко — рече Джони и повдигна съжалително рамене. — Чарли го няма в стаята му. Ще трябва да поизчакаме малко.
Пред сградата отвън се чуха гласове. Вратата се отвори шумно и в помещението нахлу студен въздух. Половин дузина тежко въоръжени, облечени целите в кожа мъже, с ярки пъстри кърпи на врата влязоха вътре. Младият дакота позна сред тях Луи Канадеца и чипоносия Пит.
— Ехей! Джони! — подвикнаха новите гости на кръчмаря, който се изправи бавно с чувство за достойнство. — Дай бързо по една чаша! Й какво имаш за ядене, охранено говедо? — Мъжете затропаха заплашително с крака по дъсчения под. Тъй като топлината в помещението и миризмата на ракия и печено месо им създаде добро настроение, те удряха с крака в такт и се смееха. — Бързо, Джони, бързо, Джони! — викаха в хор, като го изкарваха на песен. — Бренди, бренди, меча шунка!
Кръчмарят не си наруши спокойствието много-много. Донесе шест чаши, подреди ги една до друга на масата и ги напълни, без да разлива нито капка. Месестите му лапи бяха много по-сръчни и умели, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Мъжете пристъпиха напред, всеки грабна по една пълна чаша и гаврътна евтината ракия. И най-младият от шестимата, един хубав около шестнадесетгодишен младеж, не се поколеба да стори същото.
Джони донесе четири големи опушени мечи бутове шунка. Носеше по един отляво и отдясно под ръцете си като малки деца, а останалите два държеше в ръце за края на кокала.
— Ехей, джентълмени! Нима смятате, че аз не ви храня по-добре, отколкото Фреди своите червенокожи?
Мъжете се разсмяха още по-шумно. Луи хвърли бобровата си шапка във въздуха, при което се видяха доста дългите му черни коси.
— Джони-Жан, братко мой — извика той със своя чужд за другите мъже френски акцент, — ние те съветваме да ни нахраниш добре! Иначе нашият Пит с късия нос теб ще заколи и ще те изпече. Би било
