сивото небе се носеха отделни едри снежинки надолу към побелялата земя. По покривите висяха ледени висулки. Над комините се издигаше пушек. От дъха на хората и животните се вдигаше пара.
Младият вожд се приближи ходом към постройките.
Пред палисадата имаше индиански впрегатни коне с плазове, малко на брой каруци, теглени от крави, няколко платнени шатри; имаше само една-единствена от чергила от бизонови кожи. Една драгунска част на коне заедно с трима въоръжени индиански скаути проверяваха лагеруващите индианци, както и две индиански групи, които тъкмо се приближаваха откъм запад към постройките и лагера. Индианците бяха без оръжие. Токай-ихто веднага позна, че бяха от племето дакота-титон-оглала.
Ездачът можа да погледне през разтворената порта в големия двор на станцията и нямаше нужда да се взира дълго, за да разбере какво става там. Индианците бяха дошли, за да получат хранителните си дажби в определения ден. Вътре раздаваха сланина и брашно. Само с брашно не можеше да се направи кой знае какво, а от сланината, с която не бяха свикнали, индианците боледуваха, ала приемаха дажбите без никаква забележка. Крави стояха сред снега, примирени със съдбата си. Само една, която отдавна не бе доена, мучеше жално.
Младият дакота подкара отново своя кулест жребец напреко през лагеруващите индианци към главния вход. Беше присвил клепачи, ала очите му наблюдаваха остро. Възможно беше да срещне някой, когото познава. Той знаеше, че ще привлече вниманието на сънародниците си дори и те да не го познават лично. Той беше въоръжен с револвер и се движеше свободно като скаут. По стойката и по облеклото му обаче личеше, че е оглала, а все още беше рядкост член на това племе да служи като скаут при белите и затова правеше впечатление.
Лицата на отделните мъже от неговото многобройно и голямо племе бяха все непознати за младия вожд. Само изразът им му бе познат: гордост, мъка, прикрито отчаяние, безмълвна омраза и глуха безпомощност; вратовете се бяха превили пред по-добрите оръжия, но не и пред по-висшето право. Сред тези мъже Токай-ихто веднага се почувствува като сред братя, макар да не можеше да назове никой от бойците на име.
Безразлични гласове на белите чиновници брояха количествата дажби; индианците мълчаха. Мълчанието им обаче говореше на всеки научил се да разбира мълчанието на подчинени хора.
Токай-ихто насочи коня си към мястото, където неколцина бели мъже, отчасти в униформа, отчасти цивилни, надзираваха раздаването на продуктите. Нова група оглала уведомиха за пристигането си. Бяха все високи, слаби мъже. Без никакво оръжие те приличаха на военнопленници. Отпратиха ги от раздавателния пункт, защото още не им бил дошъл редът; нека групата им дойдела на другия ден. Мъжете се обърнаха и без да противоречат изобщо, тръгнаха обратно към разположения навън лагер. Единият от тях изчезна в кожената шатра, но скоро излезе отново. Явно само бе съобщил нещо вътре. Токай-ихто не изпускаше от поглед тази шатра.
Отвътре излезе една жена. Тя едва ли беше възрастна, но не беше вече и много млада. Токай-ихто я позна веднага, макар че я беше виждал само два пъти през живота си — за първи път като дванадесетгодишно момче и за втори път преди пет лета като млад боец по време на едно празненство. Тази жена беше роднина на Тасунка-витко и носеше същото име като сестрата на Токай-ихто: Уинона, първородна дъщеря. Жената погледна за миг въпросително към ездача, после се върна бързо обратно в шатрата.
— Какво искаш? — попита го остро един глас.
Мислите на младия дакота, които за миг се бяха отклонили, се съсредоточиха отново.
— Къде е дежурният? — осведоми се той, без да слиза от коня си.
— Какво искаш? — попита го още веднъж подофицерът.
— Нося куриерската поща!
Подофицерът посочи с палец през рамото си назад към една врата.
— Капитан Елсуърти.
Токай-ихто закачи юздата на кулестия си жребец. Охитика седна край коня. Дакота от своя страна тръгна към стаята на дежурния и остави подпечатания плик на масата.
Офицерът, млад човек с обикновено войнишко лице, се взря в датата.
— Ти много бързо си яздил, дявол да го вземе! — Той зачете. — Аха… хм, хм… е, да… Чак толкова страшно, колкото вие там, край Ниобрара, си мислите, вече не е при нас. Вече озаптихме ордата и щом се справим и с тоя Крейзи Хорс, всички ще бъдат натикани в резерватите… Кога тръгваш обратно?
— Имате ли някакви поръчки?
— Може комендантът да има. Бъди готов за утре заран! — Офицерът написа нещо на една бележка. — Вземи, с това ще те зачислят на храна при нас и ще ти дадат храна за коня. От кое племе си?
— Мато. — Мато означаваше мечка. Младият дакота разчиташе на това, че офицерът не познава дакотската дума.
— Мато? Сигурно някое много малко племе, а? Можеш ли да говориш и на дакота?
— Да.
— Имаш на разположение един свободен ден. Поразходи се малко навън и се ослушай какво си дрънкат ония дакота помежду си, когато смятат, че никой не ги чува. Хората на Крейзи Хорс пристигнаха наскоро и са още много трудни. Тъй нареченият им вожд сигурно ги насъсква; не иска да влезе в нашия форт. Ние трябва да го надзираваме.
— Да.
Токай-ихто пое зачислителната бележка. Офицерът му кимна за сбогуване и индианецът излезе навън. Погрижи се най-напред да дадат храна на кулестия жребец и убеди лавкаджията да му даде няколко кокала за Охитика. Той самият нямаше желание да яде; усещаше само жажда и се задоволи с един чай. Лавкаджията поклати глава.
Токай-ихто не разполагаше само с един ден; бяха му възложили задача за през това време, която напълно съвпадаше с неговите планове. Той тръгна бавно към главния изход, където продължаваха да раздават дажбите продукти. Тази процедура щеше да продължи до вечерта, както той вече чу, и още на следващия ден. Сред групата на белите мъже стоеше един млад човек в цивилни дрехи. Беше облечен много добре и имаше вид на заможен търговец. Токай-ихто затърси в паметта си къде бе срещал този човек. Но макар че имаше превъзходна памет за физиономии, той напразно се ровеше в спомените си.
Спря се за миг близо до младия човек и дочу, че го назоваваха Финли, но и името също така не говореше нищо на младия дакота.
Белият мъж обаче забеляза индианеца. Това, че той беше куриер и говореше английски, господинът вече бе разбрал. Затова веднага спокойно го заговори с някаква доверчивост като господар слугата си.
— Искаш ли да припечелиш нещо?
— Колко?
Финли младши се разсмя.
— От теб може да стане търговец! Аз колекционирам оригинални индиански вещи, украсени с миди колани, колчани, рисувани завивки, орлови пера, везани дрехи, препарирани скалпове! И по възможност на хора с известни имена! Готов съм да купя цялата кожена шатра отсреща! И към нея нещо като марка за достоверност, някой тотем, да кажем от Ред Клауд или от Крейзи Хорс, участниците в битката край Литл Бигхорн! Още от дете имам слабост към индиански вождове.
— Вие не сте могли да опознаете по-отблизо тази пасмина от убийци по онова време — забеляза управителят, който стоеше до Финли и отбелязваше количествата дажби.
Финли му противоречи не от убеждение, както някога като дете, а само от любов към противоречието.
— Откровено казано, аз съм виждал преди едно индианско момче, което приличаше на истински син на лорд.
— А-а… в цирка — отгатна Токай-ихто.
— Така беше! — възкликна Финли младши. — Точно така! Ти имаш шесто чувство, червенокожи. Точно такъв човек ми трябва. Тукашните индианци са страшни инати и объркани хора. Държат се, сякаш не разбират нито дума. Може би ти ще успееш да се справиш със своите сънародници.
— Какво предлагате?
— Какво би искал? Бренди?
