— Не, месо.
— Месо? Не знам дали ще намеря. Ние тук доставяме достатъчно сланина, повече, отколкото в резерватите. Но все пак… червенокожите имат зад себе си дългото гладно преселение… пък и не получават най-доброкачествена храна. — Финли се обърна към управляващия бащината му фирма, който водеше и счетоводството. — Нали имате още резерви? — Зависи, господин Финли…
За мен ще се намерят! Аз дадох достатъчно, за да получи моята фирма правото за снабдяването тук. Това трябва да е достатъчно ясно на ваша милост.
— Ако личните ви желания все пак не са много големи… — Дреболия! Напишете тук на индианеца една бележка да получи няколко кутии консерви, и то от военните доставки. Те също са доставени от моята фирма. Останалите са много стари. И така, аз плащам с хранителни продукти от първо качество — обърна се Финли младши към Токай-ихто.
Младият вожд пое бележката, отиде в лагера и получи петдесет килограма определено за военните месо в консерви и два кожени чувала за пренасянето. Върна се с багажа си при Дъглас Финли.
— Искам да ми сложите печат — настоя той. — В случай че някой ме запита от любопитство как съм се добрал до месото и с чие разрешение се мъкна с него сред хората на Крейзи Хорс.
— Последното е изобщо забранено — забеляза управителят, който записа доставките.
— Не говорете излишни приказки — настави го Финли, — иначе ще оповестя високо какво написахте отново. Ето моята подпечатана визитна картичка с името на фирмата; ударете и вие отгоре печата, който държите сега в ръка… така… нашият скаут не е глупав. Ще успееш ли да се върнеш тази вечер? — обърна се Финли младши отново към младия дакота.
— Да. Но имам нужда и от неизморен кон. Моят направо е капнал.
Токай-ихто имаше особено основание за това свое желание. С чужд кон той можеше по-лесно да остане неразпознат.
— Ако продължаваш така, току-виж си получил и служба при „Финли Сие Ко“. — Младият господин Дъглас се разсмя. — Можеш ли да яздиш със седло?
— Хау.
— Тогава вземи моя кон от коняря ми… Впрочем един момент!
Дъглас Финли свирна с уста, даде някакво нареждан на своя коняр и само след няколко минути той докара един кафяв кон с бяло петно на челото, натимарен и изчеткан, отпочинал, свеж, но сигурно наполовина устойчив и бърз, колкото кулестия жребец.
Токай-ихто прие коня със снизходителен жест.
— Впрочем как стои въпросът с твоята собствена дреха? — попита Финли индианеца, който стоеше до коня и вече се готвеше да го яхне. — Откъде имаш такава дреха?
— Тя е ушита по горното течение на Плат за вожда на Мечата орда.
— Онзи, който опожари станцията край Ниобрара? Великолепно!
— Дрехата е освинчена — забеляза критично управителят.
— Изцапана като по време на война-поправи го Финли. — Петната истински ли са? — попита той индианеца. — Искам да кажа, това човешка кръв ли е?
— Ако според вас дакота са хора — да — отвърна индианецът и от саркастичния тон, с който той отговори, Дъглас Финли за първи път по време на целия разговор имаше чувството, че го правят на глупак. И все пак огромното му самочувствие бързо помете мисълта за такава възможност. — Добре, добре, колко искаш за дрехата?
— Ядене си имам.
Финли погледна сухото му лице.
— Не ти личи много. Но както искаш. Аз ще ти дам, разбира се, и пари. Като скаут ти можеш да ги използуваш. Докато индианците от резерватите няма какво да правят с тях.
— Дрехата не се продава.
— Тогава гледай другаде да направиш добра търговия за мен!
— Какво ще спечеля от това?
— Брей! Дори и сред индианците няма вече истински джентълмени! И ти добре си овладял търговския дух на цивилизацията. Един долар предплата?
— Два. — Един!
Токай-ихто пусна юздата и се престори, че си тръгва.
— Е-хей!
— Два — повтори индианецът.
— Добре, два. Можеш спокойно да си въобразиш, че Финли младши ти е отстъпил, индианецо. После можеш да разказваш това и на внуците си!
Младият вожд не обърна внимание на тази забележка.
Купи за двата долара и за парите, които Тобиас му бе дал, още прясно говеждо месо, което за втори път даде повод на лавкаджията да поклати глава. Когато по този начин индианецът бе събрал всичко, от което се нуждаеше, за да изпълни своята цел, той поведе спокойния и послушен скопен жребец за юздата вън от форта. Кожените чували с консервите и с месото беше прехвърлил отдясно и отляво с един каиш през седлото на коня.
Снеговалежът беше се засилил. Снежната вихрушка се стелеше като безкрайно спускаща се непрекъснато пред очите завеса. По главите и по раменете на хората, по гривите на конете, по плата на палатките оставаха снежинки и не се стопяваха.
Първата цел на ездача бе кожената шатра.
Той завърза кафявия си кон пред нея и се вмъкна вътре. В шатрата не гореше огън. Пречупената светлина проникваше скришом и едва-едва през отворите и пролуките; под кожените чергила беше сумрачно. В дъното седеше младата жена, която току-що влезлият вече бе наблюдавал и познал, а край нея едно около деветгодишно момче.
От дълго време сега за първи път освободеният пленник влизаше в шатра. Спря се, пресрещна погледа на съсипаната от глад и мъка жена, която остана да седи сериозна и неподвижна на мястото си, и попита:
— Къде е Тасунка-витко? Младата жена не отговори.
Токай-ихто погълна дълбоко в душата си впечатлението от цялата вътрешност на шатрата. Подът беше гол; нямаше постлана нито една завивка. По подпорните колове не висяха трофеи.
Младата жена затвори очи в знак, че няма да говори. Момчето гледаше враждебно чуждия мъж с револвера.
Токай-ихто се отказа да рови в душите на двамата индианци и излезе отново от шатрата.
Отвърза коня си, яхна го и тръгна между лагеруващите, чакащи, отчасти заминаващи си вече с получените дажби индианци. Не откри никое друго познато лице и яздеше бавно към пункта за раздаване на продукти. Дъглас Финли не беше вече там. Индианецът се обърна към управителя на фирмата, с която Финли бе разговарял преди това.
— Къде мога да намеря Тасунка-витко?
— Кого?
— Крейзи Хорс — поправи се младият дакота.
— А, него ли? Недалеч оттук, на няколко мили на запад. Само че той не разговаря току-така с всекиго. Чудо би трябвало да се случи за това.
— Може пък да се случи.
— Странен момък си ти — промълви управителят под носа си. — Ако успееш да купиш нещо ценно за този Финли, спомни си и за мене.
Токай-ихто напусна отново агенцията. Ездата със седло и стремена беше непривична за него, макар че по време на живота си като прокуден, още дванадесетгодишен, той бе принуден да се научи да язди оседлан кон в цирка „Майърс“, когато изпълняваше ролята на „син на лорд“. И все пак той можеше да язди и със седло толкова добре, колкото един драгун. Кафявият жребец тръгна ходом и индианецът скоро свикна с този ритъм. Оседланият кон придаваше и на ездача си вид на човек на агенцията; той действуваше като доказателство за принадлежност към света на белите и при новосъздалото се положение на Токай-ихто тъкмо това му бе необходимо.
