още по-безполезно, отколкото… Вождът млъкна и се ослуша. Токай-ихто също наостри слух. В бивака бе настанало безпокойство. Двамата вождове чуха гласове, които съвсем ясно бяха гласове на драгуни. Към шатрата затичаха стъпки, тихи, а след тях тежки.
Вождовете останаха седнали и пушеха. Жената продължи да си гледа работата.
На вратата на шатрата се появи индианец в пъстрото облекло на полуцивилизован. Зад него стояха трима драгуни; те бяха извадили пистолетите си.
— Кой си ти и какво търсиш тук? — попита индианецът непознатия гост на езика на дакота.
— Скаут и пратеник на „Дъглас Финли Сие Ко“ — отвърна младият вожд на английски на драгуните, като продължаваше да седи.
— Имаш ли документи?
— За теб нямам, пършива койотска кожо без сърце и без бъбреци, но за капитана имам.
Токай-ихто се изправи и тръгна бавно със спокойни движения към изхода на шатрата. Драгуните прибраха пистолетите си. Младият вожд използува този миг и с една бърза хватка хвърли полуцивилизования индианец в снега. Това беше единственият изблик на неговата ярост, който той си позволи, и в същия миг се усмихна отново любезно-прикрито на драгуните.
— Кой е капитанът ви? — При тези думи той извади визитната карта с името на фирмата и печатите и я размаха така, че униформените мъже да видят многократно подпечатаната хартийка.
— Достатъчно! — каза единият. — Какво правиш тука вътре при Крейзи Хорс?
— Трябва да купя няколко вещи лично за Финли младши. А това не става чак дотам лесно.
Драгуните нямаха и понятие кой е Финли младши, но не посмяха да се усъмнят, че това име може да няма общо с управлението и че не е важно.
— Къде отиваш оттук?
— Във форта, а утре заран заминавам с куриерската поща от капитан Елсуърти.
— Благодаря. — Тримата се оттеглиха. Токай-ихто седна отново до Тасунка-витко.
— Доста бързо действуват всеки случай вашите предатели-каза той. — Сега трябва да купя нещо от теб, за да мога да ти оставя с основание консервите и прясното месо. Иначе ще възбудя подозрение.
— Какво месо? Токай-ихто отвори кожените чували и започна да вади отвътре всичко. Жената го гледаше изненадана.
— Те са дали на теб нашите дажби? — попита Тасунка-витко.
— Това не е вашата дажба. Дажбите ви ще получат утре твоите мъже във форта. Никой обаче не бива да каже, че ти си откраднал. Ето! — Токай-ихто подаде на вожда картичката с печатите. Върху нея бяха отбелязани количествата месо.
— Че какво ли можем да ти дадем ние срещу това? Нямаме вече кой знае какво. По време на боя и на връщане трябваше да изоставим почти цялото си имущество. — Тасунка-витко прехапа устни.
— Вие нищо няма да подарявате, братко. Ако се бе стигнало дотам, щях аз сам да дам собствените си неща. Тия лешояди няма да получат доказателствата за нашите подвизи. Нека жена ти изрисува няколко парчета кожа. Има време до довечера. Финли не познава нашите обичаи и нашето изкуство; всичко ще купи.
— Ти познаваш уачичун, братко мой.
— Всичко, което знам от тях, е заплатено с кръвта ми. Вождът даде знак на майка си да последва съвета на Токай-ихто и тя излезе, за да потърси от децата и от роднините си кожи и бои и да им каже, че ше получат срещу това хубаво прясно месо.
Двамата мъже останаха отново сами.
Токай-ихто извади от тютюна, който му бе подарил Тобиас, и го остави на Тасунка-витко. Навън снегът се стелеше безшумно. В шатрата и следобед остана все така сумрачно. Токай-ихто понечи да се изпъне върху голата земя, за да поспи, тъй като през вечерта и нощта го очакваше ново напрежение. Вождът му подаде една завивка; беше вълнено одеяло, което не вършеше кой знае колко работа, но Токай-ихто го пое развълнуван до болка, задето Тасунка-витко бе загрижен за него като за брат. Преумореният млад мъж заспа и когато се събуди, му се стори, че вече може да диша по-леко и че треската му е понамаляла.
Жената разбута огъня и димът тръгна нагоре. Тя беше донесла парчета кожа и памучно платно и започна да го рисува с бои. Това не бе женска, а мъжка работа; жените рисуваха посудите и везеха облеклото, но не рисуваха делата на своите мъже. Тасунка-витко и Токай-ихто наблюдаваха онова, което тя нанасяше върху кожата и платното. Бяха тайнствени знаци, лоши тайнствени знаци, само клетви на победените, измамени и малтретирани хора.
Токай-ихто изряза няколко ивици прясно месо и ги изпече за Тасунка-витко и за себе си. Когато жената приключи всич, сгъна го и го прибра в кожените чували, той даде и на нея от месото и отвори с ножа си две консерви. Съдържанието им не миришеше.
Жената обаче не хапна нищо от всичко, което й предложиха, а изтича с него навън, за да го отнесе на децата в бивака.
— Мога ли да раздам останалото във всички шатри, както винаги сме делили? — попита Тасунка- витко.
— Можеш. В счетоводните книги е записано много повече на ваше име.
Часовете минаваха. Двамата мъже знаеха, че заедно с вечерта ще настъпи и тяхната раздяла завинаги.
Снеговалежът бе престанал. Облаците се разнесоха съвсем и залязващото слънце плъзна лъчите си като тъмно злато над снежните кристалчета.
— Ти какво ме съветваш? Къде ще ме изпрати твоята дума, вожде мой?
— А ти какво си замислил, Токай-ихто — сине на Великата мечка?
— Ще ти го кажа, Тасунка-витко. Но преди това ми разкажи как те успяха да ви победят и да ви заловят след вашите победи. Моите уши трябва да чуят това, преди да заговори езикът ми.
— Ние бяхме осем хиляди души, мъже, жени и деца — заговори Тасунка-витко и пак говореше бавно, защото думите му причиняваха мъка поради спомените. — Татанка-йотанка и аз водехме нашите бойци. Бяхме победили и бяхме избили дългите ножове, които ни бяха нападнали, но те започнаха да прииждат наново и наново, а ние нямахме вече муниции. Разделихме се на две, за да можем по този начин да разкъсаме дългите ножове и да ги заблудим. Татанка-йотанка се отправи на север под защитата на един прериен пожар, който сам бе заповядал да подпалят; не знам накъде бе тръгнал; не знам докъде бе стигнал. Ние двамата не научихме повече нищо един за друг. Аз исках да скрия своите хора от дългите ножове и да ги отведа в Канада; бяхме две хиляди души. Но навред беше пълно с предатели; така генерал Майлс и неговите хора ни застигнаха на устието на река Тонг, там, където тя се влива в Жълтокаменната река. Те стреляха срещу нас от дебели дула; огън и дъжд от назъбени железни парчета избиха нашите мъже и нашите мустанги. Ние все пак продължавахме да се бием. Мнозина от нас бяха останали само с бойната си секира. Други паднаха в плен. Снежната покривка беше станала доста дебела. Бяхме принудени да изоставим много от своите шатри и по-голяма част от имуществото си; мустангите ни капнаха, децата ни мръзнеха, пушките ни не стреляха вече. Тогава се върнаха пленените наши бойци; бяха нахранени и ни разказваха за добрината на белите мъже. Сърцата на нашите бойци се натъжиха и останалите вождове настояха да сложим оръжие, преди да измрат всичките ни деца.
И ние се предадохме на дългите ножове. Тасунка-витко млъкна, после се насили и продължи:
— Дългите ножове смениха добрите си маски и ни показаха острите си зъби. Принудиха ни през сняг и мраз да стигнем дотук. Тук ни намери ти, Тохай-ихто. Видя достатъчно и чу достатъчно. Какво мислиш да правиш сега?
— Синовете на Великата мечка ще тръгнат на север през Мисури.
— Ти чу всичко.
— Хау. В нашите шатри вече живеят не повече от стотина мъже, жени и деца. Няма да бъде лесно да ни открият, пък и дългите ножове няма да повлекат топовете си срещу такава малка група. Аз тръгвам.
— В снега?
— И в снега.
— Наемаш се?
— Аз казах, хау. Токай-ихто се изправи.
Двамата мъже се прегърнаха отново и от очите на Тасунка-витко закапаха едри сълзи, тъй като той бе
