Младият дакота подкара кафявия жребец в лек галоп; подкованите копита оставяха след себе си следа, която не можеше да събуди подозрение у никого. Сърцето на индианеца биеше и се съпротивяваше срещу трескавата му кръв. Слепоочията му горяха, ръцете му бяха студени. Но всяка спечелена минута можеше да бъде скъпоценна за него и той дори и не мислеше да се щади.
Драгунските части, които непрекъснато се движеха край резерватите и форта, също оставяха следи, които се виждаха достатъчно ясно. Младият дакота обаче не желаеше да се среща сега с военните. Той заобикаляше внимателно всяка възможна среща, без обаче да се крие.
След по-малко от два часа се спря. Беше забелязал в далечината бивака с шатрите. Земята наоколо беше гола и равна. Никой не можеше да се приближи към бивака, без да го видят оттам.
Младият дакота разсъждава един миг.
После подкара кафявия си жребец напред. Видя три тънки струйки дим, които се издигаха над шатрите, притискани от снежната виелица. Яздейки по-нататък, той се натъкна на коловози и следи от неподковани коне. Видя отново и следата на транспортната група, която бе заминала за агенцията, за да донесе хранителните дажби за бивака. Най-после стигна островърхите типи. Няколко деца със слаби личица го погледаха и бързо изчезнаха в родните си шатри. Не се мяркаше никакъв възрастен човек. Ала сигурно имаше очи, който дебнеха тайно непознатия ездач зад цепките на чергилата.
Самият дакота бе дълго време затворен и сега му се струваше, че се приближава към затвора на друг човек. Беше потиснат, макар че вече съвсем се беше приближил до целта си, защото не знаеше дали ще срещне Тасунка-витко и дали ще може да разговаря сам с него. Оставаха му само няколко часа, за да осъществи своето намерение, а после трябваше да се върне обратно в агенцията.
Снеговалежът се беше поразредил. Едрите снежинки падаха по-бавно. Слънчевата светлина си пробиваше път между воалите от облаци по небето и натрупаният сняг блещукаше като хиляди леко осветени кристали.
Младият вожд познаваше шатрата на Тасунка-витко отпреди. Завърза своя кон пред нея и влезе без никакво колебание вътре. Вътрешността на палатката беше съвсем гола. Подът беше силно утъпкан.
Възрастна индианка седеше и приготовляваше в една паница корени от юка. Сега тя прекъсна работата си. Освен нея в шатрата нямаше никой друг.
— Къде е Тасунка-витко? — попита строго влезлият, сякаш притежаваше властта на полицията, защото той вече знаеше, че инак не би получил толкова лесно отговор. — Идвам от форта.
Оседланият му кон и револверът бяха убедително доказателство в това отношение за жената.
Токай-ихто познаваше бегло тази жена. Тя беше майката на Тасунка-витко и той я бе виждал в неговата шатра преди пет години по време на един голям празник. Тя се бе променила от глада и мъката, но не чак дотам, колкото изпитият Токай-ихто, и на младия вожд се стори, че тя не го позна.
Жената се изправи трудно и си избърса ръцете.
— Ще доведа вожда — каза тя. — Той не е отишъл надалеч — добави после, сякаш беше длъжна да оправдае пред пратеника на агенцията това, че той не бе заварил в шатрата му омразния и заподозрян вожд. Тя мина край непознатия й гост, за да излезе от шатрата, и той я проследи с поглед.
Когато жената излезе и се запъти към другите типи, ТоТокай-ихто внесе двата кожени чувала с консервите и месото вътре и ги остави на земята. Затвори за миг очи, защото силите му се бяха изчерпали и му се виеше свят. Пот изби по цялото му тяло.
Но слухът му си остана напрегнат и той скоро чу нечии стъпки, които се приближаваха към шатрата. Снегът скърцаше тихо. Токай-ихто стоеше по средата край огнището и чакаше с лице към входа.
Появи се Тасунка-витко.
Той също беше много отслабнал. Всичко, което бе преживял и с което се бе нагърбил, бе изписано върху лицето му. Бръчките му се бяха врязали още по-дълбоко, слепоочията и бузите му бяха хлътнали. Вождът беше притворил клепачи и не виждаше Токай-ихто в лицето. Но сигурно виждаше револвера на колана му.
Главният вожд влезе в шатрата, остави чергилото да падне зад гърба му и остана прав.
— Какво има?
Това бяха тъмният глас и краткият начин на говорене, толкова близки на хиляди дакотски бойци. Токай-ихто не побърза да отговори. Чакаше другият да събере мислите си и да го познае. После каза:
— Ти ме позна, Тасунка-витко. Знаеш ли, че аз бях предаден и пленен досега?
Тасунка-витко вдигна бавно клепачи и погледна по-младия мъж в очите. — Какво даде и обеща, за да те освободят?
Макар че Токай-ихто трябваше да признае, че револверът, затъкнат в колана му, както и държането му спрямо жената оправдаваха всяко подозрение срещу него, лицето му все пак потъмня от яд.
— Подписа си, че ще отида в резервата — това дадох и обещах… вожде Тасунка-витко.
— Като скаут и полицай на дългите ножове?
— Ти не би говорил така, вожде, ако не ми вярваше вече!
— Токай-ихто!
Двамата мъже не казаха нищо повече. Стояха дълго един срещу друг. Мислите и чувствата им се бореха помежду си, срещнаха се и най-после отново се сляха. Те и двамата бяха подчинени на едно и също иго, което тежеше еднакво върху тила и на двамата.
Най-сетне Тасунка-витко се отдели от мястото си. Пристъпи две крачки към госта, две бавни, почти предпазливи крачки направи той към еднакво смелия, еднакво предадения и победен, еднакво измъчения, разтърсван от болест и все още стоящ изправен мъж. Той разтвори ръце и привлече по-младия човек към гърдите си.
— Братко мой! — каза съвсем тихо. — Аз не вярвах вече, че ще те видя отново.
— Ти си мой вожд, Тасунка-витко, и аз затова дойдох при тебе.
В очите на двамата мъже имаше сълзи. Но те не се срамуваха един от друг. Напрежението се оттегли от лицата им и върху тях се изписа онази мъка, която прави чертите на подчинените много по-благородни, отколкото лицата на добре охранените победители.
Те отпуснаха ръцете си и се откъснаха един от друг с мълчаливото и неясно смущение, което обзема твърдите мъже, след като са изразили някакво чувство, откъснаха се един от друг, с очи, с крачки и почти с мислите си. Чак тогава отново си възвърнаха хладнокръвието, на което бяха възпитавани още от деца. Това бе тихата външна изява на трайното, дълбоко вълнение.
Тасунка-витко покани госта си да седне и се отпусна до него върху голата пръст. Майката влезе вътре и отново се зае да чисти корените от юка.
Двамата вождове запушиха. С много пестеливи думи, прекъсвани, за да си поема дъх и за да кашля, Токай-ихто заразказва всичко, което му се бе случило след освобождаването му до момента, когато най- сетне бе влязъл в шатрата на своя главен вожд.
— Дългите ножове ми заповядаха и аз подписах, че ще отида в резервата — приключи той. — Но те не искат да ме допуснат и там. Този секретар Чарли и предателите сред нашите собствени бойци ме подхвърлят помежду си като топка.
Те не искат нищо друго, освен да ме пленят отново и никога вече да не ме пуснат жив.
— Какво смяташ да правиш?
— Ти какво ме съветваш?
Тасунка-витко се бореше с думите, както всеки ден се бореше в мислите и в сърцето си със спомена от случилото се.
— Ние трябва да живеем тук… като койоти…без оръжие… презрени, просещи. Те ми казват да отида при „великия баща“. Над мен обаче съществува само Всемогъщото тайнство; аз не признавам никакъв бял баща над себе си и не желая да напусна своите братя. Уачичун дебнат като кръвожадни рисове кога ще ме убият и ще разпръснат моите бойци и ще ги натикат някъде в някой обор. Населиха шатрите около нас с предатели от нашите хора. Аз не мога да ти дам подслон, Токай-ихто… братко мой.
— Ти самият тук ли ще останеш?
Тасунка-витко отвърна на бързия и почти рязък въпрос с колебание, но същевременно с твърдост в гласа:
— Ще остана. Един вожд не изоставя своите бойци. А и не мога да поведа отново своите мъже. Ние бяхме две хиляди души и имахме оръжие. Ако сега се разбунтуваме още веднъж без оръжие — това би било
