— Моля да ме извините. Много съм глупава. Преди групата с Антъни минаха двама бегачи. Единият от тях беше индианец.
— Но тук, край Мисури, това е обикновена гледка. — Настроението на домакинята леко се бе помрачило.
— Той така страшно си беше изрисувал лицето!
— Ще трябва да накарат тези хора да се отучат от това! То, разбира се, е езическо невежество. Кажи на своя годеник, мила Кейт, да заповяда на този човек да си измие лицето и той ще го стори. Няма вече „магьосници“. Те съществуват още само в романите на господин Купър! Нима не си истински щастлива, че ще видиш отново своя годеник, Кейт?
— Напълно.
— Кога ще бъде сватбата ви?
Девойката погледна несигурно към леля Бети.
— Не много скоро, не много скоро! — отвърна лелята. — Кейт и Антъни са сгодени едва от една година. Смятам, че най-правилно е срокът на един годеж да бъде три години, така е най-правилно.
Девойката подтисна една въздишка и госпожа Джоунс наблюдаваше Кейт със съчувствие. Девойката беше вече двадесетгодишна. Крайно време беше да се омъжи, ала леля Бети навярно не искаше да се лиши от послушната си безплатна прислужница. Кейт бе станала бедна, откакто фермата на дядо й бе изгорена заедно с нивите и всички сгради по време на въстанието на източните дакота през 1862 година. Бащата на Кейт, майор Смит, не бе успял да направи кариера и заможната собственица на воденица и овдовяла леля Бети изискваше от своята бъдеща наследница да я обслужва от ранно утро до късна вечер. Всичко това мина сега през ума на домакинята, ала тя не каза нищо.
Един час след разговора на дамите по време на вечерята лейтенант Антъни Роуч бързаше окрилен към малката къща. Помоли да го извинят заради посещението му в този необичаен час, представи се за много щастлив, оживен от радостта от срещата, каза няколко подходящи за случая ласкателства на двете възрастни дами, особено на леля Бети с богатото наследство, и чак тогава поздрави годеницата си. Веднага усети колко студена бе ръката на Кейт. Направи му впечатление също така, че девойката изглеждаше бледа и че около устните й се бяха врязали първите малки гънчици на умора и разочарование. Остана недоволен от това, защото искаше заедно с голямото наследство да спечели и една хубава и жизнерадостна булка, която няма да му дотяга с капризи. Реши да разбере повода за бледността и студенината на Кейт и се съюзи за целта с госпожа Джоунс. Домакинята успя да отведе леля Бети за няколко минути в едно друго помещение и годениците останаха за малко сами.
— Кога ще бъде сватбата ни? — попита Роуч веднага годеницата си. — Говори ли вече с леля Бети?
— Да, говорих — отвърна Кейт бавно, със съвсем различен, малко по-дълбок глас, отколкото разговаряше обикновено с леля си. — Леля Бети ще даде съгласието си най-рано след две години.
— Но това е безразсъдство! Щуротия! Затова си толкова бледа, разбирам! Какво можем да сторим ние двамата?
— Не би ли желал да разговаряш сам с леля Бети, Антъни? Ти си по-опитен от мен. Татко би бил съгласен веднага да се оженим.
— Хм, да, да, виждам, че ще трябва сам да се заема с тази работа. Значи баща ти е съгласен? Чудесно! Тогава… хм… вие трите ще дойдете на посещение във форт Рандал, нали?
— Госпожа Джоунс има голямо желание. Иска да изпробва новия им кабриолет и да изненада съпруга си във форта.
— Аз ще се погрижа това посещение да се осъществи. Ще съпроводя колата ви с моите драгуни чак до Рандал. Няколко дни по-късно ще се отправя от форт Рандал с една колона с боеприпаси към Ниобрара при баща ти. Кейт, ще дойдеш ли с мен там? Тъкмо ще вземем благословията на баща ти! Тогава леля Бети няма да може да ни създава повече трудности! Смятам, че няма да те лиши от наследство заради подобна твоя постъпка?
— Антъни! Антъни! — Кръвта букна чак до слепоочията на девойката, фигурата й се изопна. Тя не желаеше нищо по-силно от края на безрадостното си съществуване край богатата леля.
— Ето така ми харесваш, Кейт! Значи решено! Разбира се, леля Бети не бива да подразбере нищо. Няма да си вземаш рокля за езда, като тръгнеш за Рандал; ще пътуваш в кабриолета заедно с двете възрастни дами като покорна племенница, а за всичко останало ще се погрижа аз!
Роуч отстъпи крачка назад, тъй като вратата на съседната стая се отвори. Госпожа Джоунс и леля Бети се върнаха отново.
— Господин Роуч! — подхвана домакинята със своя възбуден глас. — Надявам се, че сте стигнали до съгласие с вашата годеница тя да приеме моята покана и да дойде заедно с нас в Рандал?
— Не само това, госпожо Джоунс, ами аз лично ще придружа вашия кабриолет заедно с моите драгуни до форт Рандал!
— Колко любезно и колко прекрасно! Каква чудесна идея! Нали, Бети?
— Няма да е зле — отвърна запитаната доста по-сдържано, но явно успокоена.
— Впрочем — госпожа Джоунс също се усмихна — ще се наложи, господин Роуч, да заповядате на своя индиански бегач да изтрие боята от лицето си. Изрисуваната му физиономия твърде силно изплаши вашата годеница.
Роуч отвърна с любезна, малко принудена усмивка:
— Кейт е смела по природа. Не се съмнявам, че скоро ще свикне с атмосферата в Дивия Запад!
Сутринта след тази среща лейтенант Роуч се отправи в определения час към полковник Джекмън. Той умееше да се държи коректно, почтително, но не и раболепно и при вида на този лейтенант смръщените черти на лицето на полковника се поотпуснаха. Роуч подаде запечатания с восък и печат плик от майор Смит.
Кабинетът на полковника беше много светъл, все още зимният ден навън беше съвсем ясен и полковник Джекмън нямаше нужда от лупа, за да разчете едрия, ясен и силно заострен почерк на майор Смит. Колкото видът на писмото да му хареса обаче, толкова по-малко му се понрави съдържанието му.
— Постоянно и непрекъснато все същите оплаквания и молби! Аз не съм нито сляп, нито глух. Но и майор Смит трябва да разбере най-после, че чрез непрекъснатото повторение едни и същи оплаквания няма да ми се сторят нито нови, нито по-убедителни. Та какво ще предприемем сега, лейтенант Роуч? Аз имам заповед: хората от племето дакота трябва да бъдат затворени в определените за тях резервати! Значи трябва да ги натикаме там! Също и тия няколко малки банди в околностите на Ниобрара, с които Смит, непонятно защо, все още не може да се справи.
— Тъй вярно. Разрешавате ли едно предложение?
— Моля. И вие там, във форт Рандал, сигурно имате мнение по въпроса.
— Тъй вярно. Ние в Рандал можем сега да се лишим от някой и друг войник и да го изпратим като подкрепление на форта край Ниобрара. Естествено, заедно със съответните муниции и продоволствие. Аз съм готов да поема един такъв транспорт и да остана край Ниобрара, докато най-после се възцари ред и в този несигурен край.
— Браво, Роуч! Такива искам да бъдат нашите млади офицери! Вие напълно приличате на своя високо ценен от мен баща! Ще пиша съответно по този повод на коменданта в Рандал. И още нещо: Как преценявате вие причината за непрекъснатите ни неуспехи във форта край Ниобрара? Хората са малко или… хм… искам да кажа… твърде малка е съобразителността и енергичността на коменданта?
— Не бих си позволил да давам мнение по въпроса! — Роуч гледаше надолу към върховете на ботушите си. — И все пак до известна степен, ако вземем пред вид мнението на обикновените войници и на охраната — хората искат да бъдат командувани по-добре. Та това е същинска лудница! Да оставят един дребен военен вожд, някакъв си индиански предводител на банда, който сигурно не разполага с повече хора, отколкото майор Смит… да оставят такъв един червенокож негодник да се налага с номерата, които непрекъснато ни играе, докато ние от своя страна… какво да ви кажа, се задоволяваме в най-добрия случай да изпровождаме с успех някое и друго молителско писмо през прерията!
— Такова е и моето мнение, Роуч, точно такова! Впрочем напоследък аз спечелих един нов, опитен в живота тук, на Запад, съветник. Нарича се Фред Кларк. Истински хитрец! Но може да ни бъде полезен. Той
