беше леден. Оставените на открито коне се притискаха един до друг, за да се стоплят. Войниците се прибраха в своите помещения. Постовите отново напрегнаха погледи. Лейтенант Роуч разбра с ужас, че беше забравил да заключи стаята си. Ала вътре всичко изглеждаше непобутнато, не липсваше нищо освен една от най-хубавите му цигари. Но може би той не ги бе преброил преди това правилно. Сам си внуши, че действително са му били останали от тази кутия само осем цигари, преди да излезе от стаята, и си отдъхна облекчено.
Срещу Джек бяха отправени многобройни укоризнени и негодуващи забележки, че накрая започнал да играе отпуснато и с това обезсърчил целия си отбор. Стройният понка обаче явно не се интересуваше нито от мнението на своите съотборници, нито пък на зрителите. Прие от Боби още няколко хубави цигари. Отхвърли поканата на Пит да пийнат нещо заедно, отвръщайки, че е уморен и иска да спи. Пари не взе никакви. Изобщо не беше залагал.
— Капризен боядисан чудак! — обобщи Бил всеобщото мнение.
Пит се развихри; държеше се като благодетел и изхарчи в кръчмата на форта цялата спечелена от залагането сума за бренди. След полунощ той и тримата ездачи от форта край Ниобрара се настаниха за нощувка в едно войнишко помещение. Спокойни, че ги очакват няколко дни почивка, те заспаха и захъркаха доволно. За момента ужасите на живота сред прерията бяха далеч от тях.
Когато нощта мина и слънцето изгря наново, малката група драгуни вече чакаха на конете си пред голямата порта, готови да потеглят към Янктон. Пит, който също седеше на коня си, държеше за юздата готов врания кон на лейтенант Роуч. Пред малката група чакаха Джек и Боби. Пит, който се смяташе за куриер и нямаше желание да го изпращат повече на разузнаване, още на закуска бе подхвърлил на лейтенант Роуч, че е добре да последва съвета на коменданта на лагера и да наеме негъра и стройния понка за бегачи и съгледвачи. Макар да предполагаха, че по пътя от форт Рандал до Янктон на брега на Мисури не ги заплашват никакви опасности, все пак докладните записки на майор Смит бяха събудили у елегантния лейтенант чувството, че се намира близо до границата. Затова съветът на Пит тази сутрин бе посрещнат благосклонно от Роуч.
Къдрокосият Боби, атлетично сложеният любезен негър, стоеше в очакване до Пит и до коня на лейтенанта и гледаше към портата, откъдето трябваше да дойде Роуч. В този миг се чуха и стъпките на лейтенанта. Роуч отвърна на поздрава на стражата със своя небрежно разглезен тон, приближи се и скочи върху седлото на врания си кон с леко движение, подчертаващо още по-добре елегантната му външност. Подкарвайки коня, той даде знак с камшика си на двамата съгледвачи да тръгват. Като на роби. У Боб из един път се събудиха спомените от тежкото му детство. Белегът от камшик върху тялото му пламна отново и ако лейтенант Роуч си бе направил труда да погледне в лицето на младия мъж, в същия този миг той нямаше да види в него никаква любезност. Подобен опит да разгадае израза на лицето на стройния понка обаче и сега би останал безуспешен. Индианецът бе изчакал равнодушно идването на лейтенанта. Преди още Роуч да замахне с камшика, той бе започнал да тича. Лицето на индианеца отново старателно бе покрито цялото с гъсто положени черни, сини и бели краски. Докато Боби тичаше гол от кръста нагоре, Джек не беше свалил ризата си и дори се бе наметнал с пончо.
Джек тичаше пръв и Боби го следваше по петите. С дългите си мускулести крака индианецът беше превъзходен бегач, но и негърът не му отстъпваше. Двамата побягнаха с темпото на препускащи коне, което можеха да издържат часове наред. От време на време те изтичваха по-напред, за да обгледат местността, през която трябваше да мине групата ездачи. Пит и Роуч бяха напълно доволни от тези двама бегачи и съгледвачи.
Свежият утринен полъх повяваше над хълмистата местност.
Лейтенант Роуч се наслаждаваше на утрото в най-добро разположение на духа. Надяваше се, че ще има успех пред полковник Джекмън, който беше в добри приятелски отношения с бащата на лейтенанта. Освен това той трябваше да предаде в Янктон поздрави на съпругата на своя непосредствен началник, госпожа Джоунс, и накрая Антъни Роуч знаеше, че неговата годеница Кейт Смит, дъщерята на майор Смит, вече бе пристигнала в Янктон.
Янктон се намираше в южната част на територията на племената на дакота, по североизточното течение на Мисури. Градът беше все още малък и имаше изглед едва след десетина години да се превърне в главен град на новосъздаващия се щат. Заможните и свързани с политическите и военните задължения на съпрузите или бащите си семейства се бяха настанили заедно в един квартал. По това време в една частна къща на този квартал обитателите тъкмо вечеряха. Залязващото слънце все още блестеше над малката градинка, в която лехите с цветя още бяха покрити. Лъчите на слънцето влизаха през блестящите стъкла на прозорците и се плъзгаха по атлазената покривка на масата, по сребърните прибори и по блестящия бял порцелан на софрата. Две възрастни дами и една девойка седяха около кръглата маса.
— Колко много се радвам за теб, мила Кейт, задето ще имаш възможност да се срещнеш тук със своя годеник! — Домакинята госпожа Джоунс беше пълна, хранеща се с апетит жена, обичаща хората.
— Колко е прекрасно от ваша страна, че искате да ми дадете възможност да се видя отново с Антъни! — отвърна девойката чинно и побърза да подаде на втората възрастна и по-малко човеколюбива на вид дама солничката.
— Това съвсем не е сигурно още! — подхвърли втората дама, чието набръчкано лице бе силно напудрено.
— Естествено, лельо Бети — отвърна бледата девойка, — но аз ще понеса твърдо разочарованието, ако не мога да се видя с Антъни.
— Твърдостта е повече мъжка черта, Кейт — рече укоризнено лелята. — Не бих сметнала това за недостойно, ако веднъж поне изразиш като млада девойка някое свое чувство с пролята сълза. Често се държиш твърде студено.
— Естествено, лельо Бети, ще помисля по този въпрос.
— Кейт, не бъди толкова сериозна — възкликна пълната домакиня. — Ако дойде, господин Роуч ще иска да завари тук една весела годеница! И недей да се безпокоиш за нищо! Ако той не може да дойде в Янктон, ще наредя да впрегнат кабриолета и ще заминем за Рандал!
— За бога! — Леля Бети почервеня от уплаха. — Надявам се, няма да минем през прерията?
— Тук отсечката е напълно безопасна, мила братовчедке, и пътуването ни ще бъде чудесно удоволствие! Ние имаме нов кабриолет с четири впряга; сякаш летиш с него!
— Но ние не можем да приемем, мила братовчедке, заради нас вие…
— Но, мила моя Бети, за мен самата ще бъде най-голямо удоволствие да предприема подобно пътуване с новия ни кабриолет и да изненадам своя съпруг във форт Рандал! Да, действително, той много обича такива изненади!
Дамите преминаха към топлия пудинг.
По време на настъпилата поради това пауза в разговора всички наостриха слух към конския тропот, който се разнесе по прашната улица. Кейт седеше с лице към прозореца и можеше да вижда улицата. Тя бе заела това място, защото тук лъчите на вечерното слънце силно дразнеха очите, поради което двете възрастни дами го бяха избягнали. Преди да се появи малката група конници с нейния лейтенант, Кейт забеляза на улицата най-напред двама бегачи.
В очите на девойката все още се четеше истински ужас, когато навън лейтенант Антъни Роуч се наведе малко от врания си кон и поздрави през прозореца седящите вътре жени. Лейтенантът леко се стресна, тъй като не знаеше дали ужасът на годеницата му не е предизвикан от неговата поява. Двете възрастни дами кимнаха и поздравленията им още звучаха, когато драгуните и техният лейтенант отдавна вече бяха изчезнали.
Кейт се бе поовладяла малко, когато вниманието на седящите на трапезата отново се насочи към нея.
— Колко е прекрасно! — възкликна госпожа Джоунс. — Веднага ще наредя да уведомят лейтенант Роуч, че може да дойде да ни посети! — Тя позвъни и даде нарежданията си на една чернокожа прислужница.
— Кейт — попита след това тя, — какво те изплаши така? Ти пребледня изведнъж!
— Нищо…
— Довери ми се, дете!
