Като си рече това, Торес запресмята на ум.
— Има петдесет и осем думи! — извика той. — А това прави петдесет и осем конто. С тях човек би могъл да живее и в Бразилия, и в Америка, навсякъде, където пожелае, дори цял живот да не прави нищо. Ами ако всички думи на този документ ми бъдат заплатени по тази цена! Тогава ще трябва да броя със стотици конто! Ах, дявол да го вземе! Ще бъда последен глупак, ако не спечеля от това цяло състояние.
Ръцете на Торес сякаш опипваха тая огромна сума и вече стискаха фишеци със златни монети.
Изведнъж мислите му взеха нова насока.
— Най-после — извика той — съм близо до целта и няма да съжалявам за несгодите на това пътуване, което ме доведе от бреговете на Атлантическия океан до горното течение на Амазонка! Защото този човек би могъл да напусне Америка, да се изсели отвъд моретата, а как ще го настигна тогава? Но не! Той е тук, а ако се кача на върха на някое от тия дървета, ще мога да видя покрива на къщата, в която живее с цялото си семейство.
После, като грабна листа и го размаха развълнувано, продължи:
— Още днес ще бъда при него! Още днес той ще разбере, че честта, животът му са затворени в тези редове! И когато поиска да узнае шифъра, който ще му позволи да ги разчете, ех, скъпо ще ми плати той за този шифър. Ще ми плати, ако пожелая, с цялото си състояние, дори с всичката си кръв. Ах, хиляди дяволи! Достойният ми колега, който ми предаде този ценен документ, разкри тайната му, каза ми къде да търся бившия му колега и под какво име се крие той от толкова години, този достоен колега не подозираше какво богатство слага в ръцете ми!
Торес погледна за сетен път пожълтелия лист, сгъна го грижливо и го скри в една здрава медна кутийка, която му служеше едновременно и за портмоне.
Откровено казано, ако цялото състояние на Торес се съдържаше в тази кутийка, голяма колкото табакера, в никоя страна на света не биха го сметнали за богаташ. Той държеше там по малко от всички видове златни монети на околните държави: два двойни кондора от Съединените щати на Колумбия — всеки един струваше по стотина франка — венецуелски боливари на същата сума, двойно повече перуански соли, няколко чилийски ескудо, равностойни най-много на петдесет франка, и други дребни монети. Но всичко това възлизаше общо на не повече от петстотин франка, и все пак Торес би се почувствувал неудобно да каже къде и как се е сдобил с тях.
Едно беше сигурно: че от няколко месеца Торес бе напуснал внезапно длъжността си горски стражар, която упражняваше в провинцията Пара, беше поел нагоре по басейна на Амазонка и преминал границата, за да влезе в перуанска територия.
Впрочем на този авантюрист не му и трябваше много, за да преживява. Колко беше нужно да харчи? Нищо — нито за квартира, нито за облекло. Гората го снабдяваше с храна, която той приготвяше без разноски, както правят всички горски скитници. Достатъчни му бяха няколко рейса за тютюн, който си купуваше в мисиите или в селата, както и за ракия в манерката си. С малко можеше да отиде далеч.
Когато прибра листа в металната кутийка — капакът н се затваряше херметически, Торес, вместо да я сложи отново в джоба на куртката си, скрита под пончото, от прекалена предпазливост реши да я скъта наблизо, в хралупата на един от корените на дървото, под което се бе разположил. Това беше неблагоразумие, което за малко не му струва скъпо.
Времето беше горещо, задушно. Ако църквата в най-близкото село имаше часовник, сега този часовник щеше да бие два часа след обед, и с помощта на вятъра Торес би го чул, защото се намираше на не повече от две мили разстояние.
Но за него часът явно нямаше значение. Свикнал да се води; по приблизително изчислената височина на слънцето над хоризонта, на авантюриста не му е нужно да определя всяко действие в живота си с военна точност. Той закусва и обядва, когато иска или когато може. Спи, където и когато му се доспи. Ако масата не му е всякога сложена, в замяна на това пък летялото му е винаги готово под някое дърво или в някой гъст шубрак сред гората. Торес никак не беше придирчив по отношение на удобствата. Впрочем той бе вървял почти цяла сутрин, после похапна и сега му се спеше. А два-три часа отдих му бяха достатъчни, за да бъде в състояние отново да тръгне на път. Така че той се изтегна колкото можеше по-удобно на тревата и зачака съня.
Ала Торес не беше от тия, които заспиват, без да извършат предварителна подготовка за това. Той бе свикнал най-напред: да изпие няколко глътки силна спиртна напитка, а след това да изпуши една лула. Ракията възбужда мозъка, а тютюневият дим се смесва благотворно с булото на сънищата. Поне така мислеше той.
Ето защо Торес първо прилепи ДЬ устните си една манерка, която носеше отстрана. Тя съдържаше оная напитка, известна в Перу под названието „чика“, а в горното течение на Амазонка като „кайсума“. Тя е продукт от непълната дестилация на корена на сладката маниока6, който се оставя да ферментира, а горският стражар като човек с груб вкус бе сметнал за нужно да добави към нея солидна доза тафия7.
След като отпи няколко глътки от тази напитка, Торес разклати манерката и се убеди със съжаление, че тя е почти празна.
— Трябва да се допълни! — каза той просто.
После извади къса лула от дървесен корен и я напълни със силен и остър бразилски тютюн, нарязан от листа на старинния сорт „петюн“, донесен във Франция от Нико8, комуто дължим въвеждането на най-продуктивното и най-разпространено от барабойните растения.
Този тютюн нямаше нищо общо с първокачествения тютюн за цигари и лула, произвеждан от френските фабрики, но Торес не беше придирчив нито тук, нито в много други отношения. Той чукна огнивото, запали малко от лепкавото вещество, известно под названието „мравешка прахан“, отделяна от някои ципокрили насекоми, и разпали лулата си.
След десетото вдъхване очите му се затвориха, лулата се изплъзна от пръстите му, и той заспа, или по- право изпадна в нещо като унес, който не беше истински сън.
II. Крадец и окраден
Торес бе спал около половин час, когато под дърветата се чу шум. Това беше шум на леки стъпки, като че някакъв неканен гост вървеше бос, стараейки се да не бъде чут. Ако очите на Торес бяха отворени в този момент, той като всеки скитник щеше най-напред да застане нащрек, да на би да се приближава нещо съмнително. Но тези стъпки не можеха да го събудят, тъй че този, който се промъкваше, успя да се добере до него, на десет крачки от дървото, без да бъде забелязан.
Това не беше човек, а гуариба.
От всички дългоопашати маймуни, които обитават лесовете в горното течение на Амазонка — изящни сахиуси, рогати цебуси, моноси със сива козина, сагуини, които сякаш носят маска на своите кривящи се лица, — гуарибата е безспорно най-своеобразна. Общителна и незлобива по характер за разлика от свирепите и подли мукури, тя има силен обществен инстинкт и обикновено се движи на стада. Гуарибата известява за присъствието си отдалеч с концерт от монотонни гласове, който прилича на Църковен хор, пеещ псалми. Но макар че природата не я е създала злобна, би било неразумно да я нападаме. Във всеки случай, както ще видим по-нататък, всеки заспал пътник е изложен, на опасност, ако гуариба го завари в положение, когато той е неспособен да се защити.
Тази маймуна, която в Бразилия наричат също барбадо, имаше големи размери. С гъвкавите си и яки крайници тя несъмнено беше силно животно, способно и да се бори на земята, и да скача от клон на клон по върховете на горските великани.
Но сега гуарибата се придвижваше напред със ситни предпазливи стъпки. Тя хвърляше погледи надясно и наляво, махайки бързо с опашката си. Природата е дарила тези представители на маймунското племе не само с четири ръце — поради което са четириръки, — но се е показала и още по-щедра, така че те са всъщност пет, защото краят на опашния им израстък притежава отлична хватателна способност.
Гуарибата се приближаваше безшумно, размахвайки де бела сопа, която, направлявана от силната й ръка, можеше да стане страшно оръжие. Навярно от няколко минути вече тя бе забелязала лежащия под дървото човек, но неподвижността, на спящия несъмнено я накара да дойде да го види по-отблизо. Така че тя се приближи с известно колебание и най-после се спря на три крачки от него.
