единственото население, се установили във вътрешността на провинцията, доста далеч от реката. Но един ден вследствие на вулканично изригване изворите в техните земи пресъхнали и те се принудили да се настанят по левия бряг на Мараньон. Скоро племето им се размесило в резултат от връзките, установени с крайречните индианци — тикуни и омагуи, и днес Икитос има смесено население, към което трябва да се добавят неколцина испанци и две-три семейства метиси.
Четиридесетина твърде жалки колиби, които със сламените си покриви едва ли са достойни да се нарекат къщи — ето това е цялото село, живописно разположено на висока поляна, издигаща се на шейсетина фута над речния бряг. До него би могло да се отиде по стълба от поставени напречно дънери, но пътникът не може да го забележи, докато не се изкачи по тази стълба, защото му липсва видимост. Но щом стигне нейната височина, той се озовава пред лесно преодолим плет от различни храсти и дървовидни растения, увити с дълги низове лиани, а тук-там над тях се извисяват изящни бананови и палмови дървета.
По това време — и несъмнено модата няма да измени скоро първобитната им премяна — индианците икитос ходеха почти голи. Само испанците и метисите, отнасящи се с дълбоко презрение към своите съграждани, носеха прости ризи, леки памучни панталони и сламени шапки. Впрочем всички в това село живееха доста бедно, рядко общуваха помежду си и ако се събираха понякога, това ставаше само в часовете, когато камбаната на мисията ги зовеше в разнебитената колиба, която служеше за църква.
Но докато условията за живот в село Икитос бяха почти първобитни, както в повечето селища по горното течение на Амазонка, достатъчно би било да изминете по-малко от една левга надолу по реката, за да срещнете на същия бряг едно богато имение, в което бяха събрани всички удобства на живота.
Това беше чифликът на Жоам Гарал, където се връщаха двамата млади хора след срещата си с горския стражар.
Там, при един широк петстотин фута завой на Амазонка, където се влива Рио Нанай, преди много години беше построена тази ферма, чифлик или, да си послужим с местната дума, „фазенда“, тогава в пълен разцвет. На север, на разстояние една малка миля, тя се простираше по десния бряг на Рио Нанай а на изток — на същата дължина по брега на великата река. На запад малки речици, притоци на Нанай, и няколко езерца я деляха от саваната и ливадите, определени за пасище на добитъка.
Там именно в 1826 година — двадесет и шест години преди началото на това повествование — Жоам Гарал бе приет от собственика на фазендата.
Този португалец на име Магалянс се препитаваше единствено с експлоатацията на горите в тоя край, а имението му, построено отскоро, заемаше тогава само половин миля от речния бряг.
Там Магалянс, гостоприемен като всички едновремешни португалци, живееше със своята дъщеря Якита, която след смъртта на майка си бе поела домакинството. Магалянс беше трудолюбив, държелив, но му липсваше образование. Той умееше да ръководи няколкото роби, които притежаваше, и дузината индиански ратаи, но различните външни сделки не му иде ха отръки. Така че поради липса на знания имението в Икитос не се развиваше и работите на португалския търговец бяха малко объркани.
Ето при тези обстоятелства Жоам Гарал, който беше тогава на двайсет и две години, се срещна един ден с Магалянс. Той бе пристигнал в тоя край без сили и средства. Магалянс го намери полумъртъв от глад и умора в съседната гора. Този португалец имаше добро сърце. Той на запита непознатия откъде иде, а от какво има нужда. Благородното и гордо лице на Жоам Гарал въпреки изтощението го трогна. Той го приюти, изправи го на крака и му предложи гостоприемството си, първоначално за няколко дни, но то продължи цял живот.
Ето при какви условия Жоам Гарал се настани във фермата при Икитос.
Бразилец по рождение, Жоам Гарал нямаше нито семейство, нито състояние. Горести, казваше той, го принудили да напусне родното си място, без всякаква надежда да се върне. Гарал поиска от стопанина позволение да не разказва за миналите си нещастия — нещастия колкото тежки, толкова и незаслужени. Той търсеше, желаеше нов живот, живот, изпълнен с труд. Бе тръгнал малко наслуки, с мисълта да се настани в някаква фазенда във вътрешността на страната. А беше образован, умен. В цялата му външност имаше нещо, което показваше, че е честен човек, с чиста и пряма душа.
Магалянс го хареса и му предложи да остане във фермата, където можеше да допълни това, което липсваше на почтения фермер.
Жоам Гарал прие без колебание. Той бе възнамерявал да се настани първо в „серингал“ — предприятие за добив на каучук, където добър работник печелеше тогава пет-шест пиастри дневно и можеше да се надява, ако му провърви, да стане собственик; но Магалянс правилно му забеляза, че макар и заплатата да е висока, работа в серингалите се намира единствено по времето, когато се събира каучукът, тоест само за няколко месеца, а това не може да осигури солидно положение, каквото младият човек би желал.
Португалецът имаше право. Жоам Гарал го разбра и без колебание постъпи на работа във фазендата, решен да й отдаде всичките си сили.
И впоследствие Магалянс не съжаляваше за доброто си дело. Работите му потръгнаха. Търговията му с дървен материал, която се разпростираше по Амазонка чак до Пара, благодарение на подтика, даден й от Жоам Гарал, скоро се разшири значително. Фазендата постепенно растеше и се разпростря по брега на реката чак до устието на Нанай. Жилището се превърна в очарователна къща с един етаж повече, обкръжена от веранда, полускрита под прекрасни дървета — мимози, смоковници-сикомори, баухинии, паулинии, чиито стъбла се губеха под плетеница от страстничета, бромелии с яркочервени цветове и причудливо увити лиани.
В далечината, зад гигантски храсти, под гъсталак от дървовидни растения се криеше цялата съвкупност от сгради, в които живееха служителите на фазендата — служебните пристройки, колибите на негрите, заслоните на индианците. Така че от речния бряг, обрасъл с тръстика и водни растения, се виждаше само къщурката на горския пазач.
Обширна равнина, грижливо разчистена от храсталак около езерцата, предлагаше отлични пасбища. Там гъмжеше от добитък. Това беше нов източник на голям доход в тия богати краища, където едно стадо се удвоява за четири години и носи десет процента печалба само от продажбата на месото и кожите на животните, заклани за храна на скотовъдците. Тук-там в сечищата бяха разработени няколко „ситиос“, или плантации от маниока и кафе. Насажденията от захарна тръстика скоро наложиха да се построи мелница за мелене на захароносните стъбла, от които се добиват меласа, тафия и ром. С една дума, десет години след пристигането на Жоам Гарал във фермата Икитос тя стана една от най-богатите фазенди в горното течение на Амазонка. Благодарение на доброто ръководство, прилагано от младия служител във всяко отношение, от ден на ден тя все повече процъфтяваше.
Португалецът обаче не чака толкова много, за да разбере какво дължеше на Жоам Гарал. За да го възнагради според заслугите му, най-напред той му даде дял от доходите на своето предприятие; после, четири години след пристигането му, го направи свой съдружник с равни права и еднакъв дял от приходите.
Но той мечтаеше за нещо повече. Дъщеря му Якита съумя като него да открие в този мълчалив младеж, внимателен към другите и строг към себе си, сериозни нравствени и умствени качества. Тя го обичаше; но макар че Жоам от своя страна също не оставаше равнодушен към достойнствата и красотата на тази доблестна девойка, било от гордост, било от сдържаност той като че ли не мислеше да поиска ръката й.
Една сериозна случка обаче ускори решението.
Веднъж Магалянс, когато водеше секачи в гората, бе смърт но ранен от паднало дърво. Пренесен почти вцепенен във фермата и чувствувайки се обречен, той накара плачещата до него Якита да се изправи, улови ръката й, сложи я в дланта на Жоам Гарал и го накара да се закълне, че ще се ожени за нея.
— Ти възвърна състоянието ми — каза той — и няма да умра спокойно, докато не се убедя, че с този брак бъдещето на дъщеря ми е осигурено!
— Аз мога да остана неин предан слуга, неин брат, неин закрилник, без да й бъда съпруг — отговори първоначално Жоам Гарал. — Аз съм ви задължен за всичко, Магалянс, и никога няма да забравя това, но цената, с която искате да заплатите за усилията ми, превишава моите заслуги!
Старецът настояваше. Смъртта не му позволяваше да чака, той поиска обещание и го получи.
Тогава Якита беше на двайсет и две години. Жоам — на двайсет и шест. Те се обичаха и се венчаха няколко часа преди смъртта на Магалянс, който още има сили да благослови техния брак.
Ето при какви обстоятелства през 1830 година Жоам Гарал стана новият собственик на фазендата
