Икитос, за голямо задоволство на персонала на фермата. Съединяването на тези два ума в едно единно сърце можеше само да допринесе за още по-големия разцвет на имението.
Една година след сватбата Якита дари съпруга си със син, а след още две години — с дъщеря. Бенито и Миня, внуците на стария португалец, трябваше да бъдат достойни за своя дядо, а като деца — достойни за Жоам и Якита.
Миня стана очарователна девойка. Тя никога не се отделяше от фазендата. Израсла в тази чиста и здрава среда, сред красивата природа на тропическите области, възпитанието дадено й от майката, и знанията, получени от бащата, й бяха достатъчни. Какво повече би научила тя в манастирско училище в Манао или Белен? Къде би намерила по-добри примери за всички лични добродетели? Нима душата и сърцето й щяха да се развият по-изящно далеч от бащината къща? Ако не й бе писано от съдбата да замести майка си като управителка на фазендата, поне щеше да бъде достойна за всякакво друго положение.
С Бенито беше друго. Баща му с право искаше той да получи такова солидно и пълно образование, каквото се даваше по онова време в големите бразилски градове. Пък и богатият фазендер беше в състояние да не отказва нищо на своя син Бенито притежаваше добри способности, любопитен ум, живо въображение, високи нравствени и душевни качества. На дванайсетгодишна възраст той бе пратен в Белен, в провинцията Пара, и там под ръководството на отлични преподаватели получи такова образование, което по-късно щеше да го направи виден човек. Нищо в литературата, науката и изкуството не остана непознато за него. Той се учеше така, като че състоянието на баща му не позволяваше да стои бездеен. Бенито не беше от тези, които си въобразяват, че щом си богат, не бива да се трудиш, а от ония доблестни, решителни и честни души, които са убедени, че никой не трябва да бяга от това естествено задължение, ако иска да бъде достоен да се нарича човек.
През първите години от престоя си в Белен Бенито се запозна с Маноел Валдес. Този младеж, син на търговец от Пара, учеше в същото учебно заведение както Бенито. Сходството на характерите и вкусовете им скоро ги свърза в здраво приятелство и те станаха неразделни другари.
Маноел, роден в 1833 година, беше с една година по-голям от Бенито. Той бе останал само с майка си, която преживяваше от скромното състояние, оставено от съпруга й. Когато завърши средното си образование, Маноел се записа да следва медицина. Той имаше страстна склонност към тази благородна професия и възнамеряваше да постъпи на военна служба, към която чувствуваше влечение.
По времето, когато се срещнахме с него и с приятеля му Бенито, Маноел Валдес беше вече получил първия си чин и бе дошъл да си почине няколко месеца във фазендата, където обикновено прекарваше ваканцията. Този млад човек с приятна външност, изящни черти и известно вродено чувство на гордост, която му подхождаше, беше за Жоам и Якита като втори син, член на семейството. Но макар в качеството си на син Маноел да беше като брат на Бенито, това положение му се струваше недостойно пред Миня и скоро той почувствува към девойката привързаност, по-силна от привързаността на брат към сестра.
През 1852 година — от която бяха изтекли вече четири месеца в началото на това повествование, — Жоам Гарал беше на четиридесет и осем години. При жестокия климат, който изхабява толкова бързо, той бе съумял със своята въздържаност, умерени вкусове, благопристоен живот и с целил си труд да издържи там, където други рухват преждевременно. Късо подстриганата му коса и дългата брада вече се прошарваха и му придаваха строг вид. Пословичната честност на бразилските търговци и чифликчии беше изписана на лицето му, отличаващо се с прямота. Макар и спокоен по характер, у него се чувствуваше някакъв вътрешен огън, който волята съумяваше да укротява. Чистотата на погледа му излъчваше сила, на която при опасност винаги можеше да се разчита.
И все пак у този спокоен човек със здрава физика, който наглед бе постигнал всичко в живота, се забелязваше някаква скрита тъга, която дори нежността на Якита не беше в състояние да превъзмогне.
Защо този честен, уважаван от всички човек, който имаше всички условия да осигури щастието си, не сияеше от радост? Защо изглеждаше, че може да чувствува само чуждото, а не собственото си щастие? Дали това настроение се дължеше на някаква скрита мъка? Всичко това причиняваше постоянна грижа на жена му.
Тогава Якита беше на четиридесет и четири години. В тази тропическа страна, където на тридесет години жени като нея са вече старици, тя също бе съумяла да устои на рушителното влияние на климата. Малко загрубелите й, но още красиви черти бяха запазили гордия облик на португалския тип, в който благородството на образа се съчетава така естествено с душевна чистота.
Бенито и Миня отвръщаха на обичта на родителите си с безгранична и непрестанна привързаност.
Бенито, който имаше тогава двайсет и една години, със своята живост, смелост, приветливост и прямота се отличаваше от приятеля си Маноел, който беше по-сериозен, по-разсъдлив. Голяма радост представляваше за Бенито, след като прекара цяла година в Белен, толкова далеч от фазендата, да се върне с младия си приятел в бащиния дом; да види пак баща си, майка си, сестра си; да се озове отново като страстен ловец сред величествените гори на Горна Амазонка, в чиито тайни човекът още дълги векове няма да проникне.
Миня беше тогава двайсетгодишна очарователна девойка с кестеняви коси и големи сини очи — очи, през които прозира душата. Средна на ръст, добре сложена, жива и грациозна, тя напомняше по красота Якита. Малко по-сериозна от брат си, добра, състрадателна, благодушна, тя беше любимка на всички. По този въпрос можеше спокойно да се запитат и най-нискостоящите слуги във фазендата. Ала приятеля на брат й, Маноел Валдес, например би било излишно да питате „как я намира“. Тъй като бе прекалено заинтересован в случая, той не би могъл да отговори безпристрастно.
Описанието на семейство Гарал няма да бъде пълно, биха му липсвали известни черти, ако не кажем нещо за многобройните служители във фазендата.
На първо място трябва да споменем шейсетгодишната негърка Сибела, някога дойка на Якита, освободена доброволно от господаря си, но останала робиня поради привързаността си към него и домашните му. Тя беше член на семейството. С дъщерята и майката говореше на „ти“. Цял живот това добро създание бе прекарало из тия поля, сред тия гори, на този речен бряг, които служеха за граница на чифлика. Дошла като дете в Икитос по времето, когато още съществуваше търговия с роби, тя никога не бе напущала това село, тук се бе омъжила, отрано овдовяла и загубила единствения си син, след което бе останала на служба у Магалянс Затова познаваше само тая част на Амазонка, която течеше пред очите й.
С нея имаше и една хубавичка и весела мулатка, връстница на господарската дъщеря, придадена специално като слугиня към Миня, на която беше всецяло предана. Тя се казваше Лина. Това беше едно от ония мили, малко разглезени създания, на които се прощава известна фамилиарност, но които в замяна на това обожават своите господари. Жива, пъргава, гальовна и нежна, тя имаше право да върши каквото си иска в къщата.
Що се отнася до слугите, те се деляха на две категории: индианци, на брой стотина, наемни ратаи за работа във фазендата, и негри, на брой двойно повече, които още не бяха свободни, но децата им вече не се раждаха роби. В това отношение Жоам Гарал беше изпреварил бразилското правителство. Впрочем в тази страна, за разлика от други, към негрите, докарани от Бенгела, от Конго и от Златния бряг, почти винаги са се отнасяли с доброта, и печалните примери на жестокост, толкова чести в чуждестранните плантации, не можеха да се срещнат във фазендата Икитос.
IV. Колебания
Маноел обичаше сестрата на приятеля си Бенито, а девойката отвръщаше на любовта му. Те можеха да се оценят взаимно: наистина бяха достойни един за друг.
Когато престана повече да се съмнява в чувствата, които изпитваше към Миня, Маноел се изповяда най-напред на Бенито.
— Приятелю Маноел — отговори му веднага възторженият младеж, — ти имаш пълно право да се ожениш за моята сестра! Но остави на мен да действувам! Първо ще говоря на майка си и мисля, че мога да ти обещая скорошното й съгласие!
След половин час всичко беше уредено. Нямаше нужда Бенито да предава каквото и да било на майка си: добрата Якита бе вникнала преди тях в сърцата на двамата млади.
