под ръка. Разбира се, Торес също изпитваше голяма нужда да сръбне и да х п-не, но това беше невъзможно! Чантата му беше празна, манерката — пресушена!
Ала вместо да поеме обратно, той се насочи към дървото, макар че позицията, заета от маймуната, беше съвсем непристъпна за него. Не можеше и дума да става да се катери по клоните на този фикус, защото крадлата бърза щеше да се прехвърли на друго дърво.
А недостижимата кутийка все така подрънкваше до ухото й Тогава, в яростта си, в озлоблението си Торес започна да обсипва гуарибата с проклятия. Не сме в състояние да предадем ругатните, с които я възнагради. Той я нарече не само метис, което и без това е сериозна обида в устата на бразилец от бялата раса, но и „курибока“, тоест мелез с негърска и индианска кръв! А от всички оскърбления, които може да изрече един човек по адрес на друг, последното е безспорно най-жестокото в тази екваториална област.
Но маймуната като просто четириръко животно пет пари не даваше за всичко това, което би възмутило всеки представител на човешкия род.
Тогава Торес взе отново да я замерва с камъни, с парчета от корени, с всичко, което можеше да му послужи за снаряд. Нима се надяваше да рани сериозно маймуната? Не. Той вече не съзнаваше какво върши. Откровено казано, беше обезумял от безсилна злоба. Може би в един момент се надяваше, че при прехвърлянето си от един клон на друг гуарибата ще изпусне кутийката, или че за да не остане длъжна на нападателя, ще й хрумне да го замери по главата. Но не. Маймуната държеше Да си запази кутийката и докато я стискаше в едната си ръка, оставаха й още три ръце, за да се придвижва.
Отчаяният Торес вече се канеше да се откаже окончателно от играта и да се върне към Амазонка, когато изведнъж се чуха гласове. Да, човешки гласове!
На двайсетина крачки от мястото, където се бе спрял горският стражар, се водеше разговор.
Първата грижа на Торес беше да се скрие в гъсталака. Като предпазлив човек той не искаше да се показва, докато не разбере поне с кого ще има работа.
Той чакаше развълнуван, с възбудено любопитство и наострени уши, когато внезапно екна гърмеж на огнестрелно оръжие.
След това се чу крясък, и смъртно ранената маймуна тупна тежко на земята, без да изпуща кутията на Торес.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Този куршум дойде тъкмо навреме!
И вече без да се безпокои, че ще го видят, излезе от гъсталака, точно когато под дърветата се появиха двама млади хора. Те бяха бразилци, облечени като ловци, с кожени ботуши, леки шапки от палмово влакно, жакети, или по-право куртки, пристегнати в кръста и по-удобни от националното пончо. По чертите и тена на лицата им лесно можеше да се познае, че са португалци по рождение.
Всеки от тях беше въоръжен с една от ония дълги пушки — испанско производство, които напомнят малко арабските далекобойни пушки, стрелящи много точно и използувани изкусно от обитателите на тези гори в горното течение на Амазонка.
Това се потвърждаваше от току-що станалото. Четириръкото животно бе улучено изкосо с куршум в главата от разстояние над осемдесет крачки.
Освен туй двамата младежи носеха на коланите си нещо като нож-кинжал, наричан в Бразилия „фока“, с който ловците не се поколебават да си послужат, за да нападат ягуари и други зверове, ако не толкова опасни, то поне доста многобройни в тия гори.
Очевидно Торес нямаше защо да се страхува от тази среща, така че продължи да тича към трупа на маймуната.
Но младите хора, които вървяха в същата посока, имаха да изминат по-малко път, и когато се приближиха с няколко крачки, се озоваха лице с лице срещу Торес. Той бе възвърнал самообладанието си.
— Много ви благодаря, господа! — им каза той весело, като повдигна края на шапката си. — Вие ми направихте голяма услуга, като убихте това зло животно!
Ловните първо се спогледаха, тъй като не разбираха с какво са заслужили тези благодарности.
С няколко думи Торес им обясни положението.
— Вие мислите, че сте убили само маймуна — им рече той, — а в действителност убихте крадла!
— Ако сме ви били полезни — отвърна по-младият от двамата, — това е станало може би неволно; но все пак много се радваме, че сме могли да ви помогнем с нещо.
И като се отдръпна няколко крачки, той се наведе над гуарибата; после с усилие издърпа кутийката от още стиснатата й ръка.
— Това — каза той — вероятно е ваше, господине?
— Именно — отвърна Торес, който грабна бързо кутийката и не можа да сдържи дълбоката си въздишка на облекчение.
— Кому трябва да благодаря, господа — запита той, — за току-що направената ми услуга?
— На моя приятел Маноел, военен лекар от бразилската армия — отговори младият човек.
— Макар че аз застрелях тази маймуна — забеляза Маноел, — ти ми я посочи, драги Бенито.
— В такъв случай, господа — отвърна Торес, — аз съм задължен и на двама ви: както на господин Маноел, така и на господин…
— Бенито Гарал — довърши Маноел.
Горският стражар трябваше да направи голямо усилие над себе си, за да не трепне, като чу това име и особено когато младият човек добави любезно:
— Чифликът на моя баща, Жоам Гарал, е само на три мили оттук.10 Ако ви е приятно, господине…
— Торес — подсказа авантюристът.
— Ако ви е приятно да дойдете там, господин Торес, ще бъдете посрещнат като желан гост.
— Не знам дали ще мога! — отвърна Торес, който, изненадан от тази твърде неочаквана среща, се двоумеше какво да прави. — Откровено казано, боя се, че не ще мога да приема поканата ви… Заради случката, която току-що ви описах, загубих време!… Трябва да се върна бързо при Амазонка… по която да се спусна до Пара…
— Е, господин Торес — подхвана отново Бенито, — може пък да се срещнем по този път, защото най- много след един месец баща ми ще тръгне с цялото си семейство по същия маршрут.
— Я гледай! — възкликна живо Торес. — Значи вашият баща мисли да минава бразилската граница?…
— Да, за да предприеме няколкомесечно пътешествие — отговори Бенито. — Поне се надяваме да го убедим. Нали, Маноел?
Маноел кимна утвърдително.
— Е, господа — отвърна Торес, — в такъв случай не е изключено наистина да се срещнем отново по пътя. Но за съжаление сега не мога да приема поканата ви. Все пак ви благодаря още веднъж и се смятам двойно задължен.
Като рече това, Торес отдаде чест на младите хора, които му отвърнаха със същото и поеха обратно към чифлика.
Той ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. После, когато се загубиха, промърмори глухо:
— Аха, значи ще минава границата! Е, пък нека я мине, така ще бъде още по-здраво в ръцете ми! Добър ти път, Жоам Гарал!
И като изрече тези думи, горският стражар, насочвайки се на юг, за да стигне левия бряг на реката по най-късия път, изчезна в гъстия лес.
III. Семейство Гарал
Село Икитос е разположено до левия бряг на Амазонка, приблизително на седемдесет и четвъртия меридиан, в онази част от голямата река, която още носи името Мараньон, а коритото й дели Перу от република Еквадор на петдесет и пет левги западно от бразилската граница.
Икитос е основано от мисионери, както всички скупища от колиби, махали или безредни селца, които се срещат в басейна на Амазонка. До 1817 година индианците икитос, които представлявали за известно време
