плаване на доверие.
Скоро отминаха остров Арариа, архипелага Калдерон, остров Капиату и много други, чиито имена са още неизвестни на географите. На 30 юни лоцманът посочи на десния бряг селцето Журупари-Тапера, където спряха за два-три часа.
Маноел и Бенито отидоха на лов в околностите и се върнаха с няколко броя пернат дивеч, който бе приет добре в кухнята. Двамата младежи бяха уловили и едно животно, което естественик би оценил повече от готвачката на жангадата. То беше четириного с тъмен цвят и приличаше малко на едро нюфаундлендско куче.
— Голям мравояд! — извика Бенито, захвърляйки го върху палубата на жангадата.
— И то чудесен екземпляр, който би украсил достойно колекцията на всеки музей! — добави Маноел.
— Трудно ли уловихте това странно животно? — запита Миня.
— Не ще и дума, сестрице — отговори Бенито, — и добре, че ти не беше там, за да молиш да го пощадим! Ех, яка душа имат тези твари, изхабих не по-малко от три куршума, докато го поваля!
Наистина великолепен беше този мравояд с дългата си пъстросива опашка, със заострена муцуна, която пъха в мравуняците, чиито обитатели са главната му храна. Дългите му тънки крака, въоръжени с остри нокти, достигащи пет инча, могат да се свиват като пръсти на ръка. А каква ръка е ръката на мравояда! Хване ли нещо, трябва да му я отрежеш, за да го пусне. По този повод пътешественикът Емил Карей правилно е забелязал, че „дори тигърът загива от тази хватка“.
На 2 юли сутринта жангадата стигна подножието на Сан-Пауло д’Оливенса, след като се промъкна между многобройни острови, във всички годишни времена покрити със зеленина и засенчени от величествени дървета; главните от тях се наричат Журупари, Рита, Мараканатена и Куруру-Сапо. Няколко пъти салът трябваше да минава край устията на игуарапи, или малки притоци с черна вода.
Цветът на тази вода е твърде странно явление, свойствено на известен брой притоци на Амазонка, независимо от големината им. Маноел обърна внимание колко наситен е този цвят, защото изпъкваше много ясно на белезникавата повърхност на реката.
— Опитвали са се да обяснят това оцветяване по различни начини — каза той, — но мисля, че и най- големите учени не са дали задоволителен отговор.
— Тези води са наистина черни, ала с великолепен златист отблясък — обади се Миня, сочейки тънкия червеникавокафяв пласт по повърхността около жангадата.
— Да — отвърна Маноел, — и Хумболдт като вас, скъпа Миня, е забелязал този оттенък. Но при по- внимателно вглеждане се вижда, че в това обагряне преобладава цветът сепия.
— Ето на — извика Бенито, — още едно явление, за което учените не са постигнали съгласие!
— Може би не е зле да се поиска по този въпрос мнението на кайманите, делфините и ламантините — забеляза Фрагозо, — защото те избират именно тъмни води за игрите си.
— Вярно, че такива води привличат особено тези животни — съгласи се Маноел. — Но защо? Много трудно е да се отговори. Дали всъщност това оцветяване се дължи на съдържащия се в тези води разтвор от въглеводород, или на обстоятелството, че те текат по торфени корита, през пластове каменни въглища и антрацит, или пък причината е в огромното количество дребни растения, които те влачат? Нищо определено не може да се каже по този въпрос32. Във всеки случай тези води са отлични за пиене, притежават необичайна за този климат свежест, нямат страничен вкус и са напълно безвредни. Вземете мъничко от тази вода, скъпа Миня, и сръбнете — няма никаква опасност.
И наистина водата беше бистра и свежа. Тя отлично би заместила питейната вода, поднасяна обикновено на трапезата в Европа. Напълниха от нея няколко фраски за кухненски нужди.
Както казахме, сутринта на 2 юли жангадата пристигна при Сан-Пауло-д’Оливенса, където се изработват хиляди от ония дълги броеници, чиито зърна се правят от черупки на орех пиасава. Те се търсят много. Може да ви се стори странно, че предишните господари на страната, тупинамбите и тупиниките, сега са изпаднали дотам, че се занимават главно с изработването на тия предмети на католическия култ. Но защо пък не в края на краищата? Тези индианци не са вече като някогашните индианци. Вместо да се обличат в националната си носия, с украшения на челото от пера на ара, лъкове и сарбакани, те са възприели американското облекло — бели панталони и пончо от памучен плат, изтъкан от жените им, които са станали много сръчни в тази работа.
Сан-Пауло-д’Оливенса, доста значителен град, наброява не по-малко от две хиляди жители, произхождащи от всички съседни племена. Сега той е столица на Горна Амазонка, но в началото е бил просто мисия, основана около 1692 година от португалските кармелити33, а после преминала в ръцете на йезуитските мисионери34.
По начало това е страната на омагуите, което значи „плоскоглавци“. Това название произхожда от варварския обичай на туземните майки да притискат главите на новородените си между две дъсчици, за да придадат на черепа продълговата форма, която някога била много на мода. Но като всяка мода и тя отминала; главите са пак с естествената си форма и вече няма и следа от някогашното изкривяване на черепа у тези производители на броеници.
Цялото семейство, с изключение на Жоам Гарал, слезе на брега. Торес също предпочете да остане на жангадата и не прояви никакво желание да разгледа Сан-Пауло-д’Оливенса, макар че явно не го познаваше.
Трябва да признаем, че този авантюрист беше не само мълчалив, но и нелюбопитен.
Бенито успя лесно да направи размяната така, че да допълни товара на жангадата. Той и семейството му бяха посрещнати много сърдечно от върховните градски власти — коменданта на крепостта и началника на митницата, чиито служебни задължения никак не им пречеха да се занимават с търговия.
Те дори повериха на младия търговец различни местни произведения, като му възложиха да ги продаде за тяхна сметка било в Манао, било в Белен.
Градът се състоеше от шейсетина къщи, разположени на плато, издигащо се над речния бряг.
Някои от тези къщурки бяха покрити с керемиди, нещо твърде рядко в този край: но за разлика от тях скромната църква, посветена на свети Петър и Павел, беше подслонена под сламен покрив, по-подходящ за Витлеемския обор, отколкото за сграда, отредена за богослужение, и то в една от най-католическите страни на света.
Комендантът, адютантът му и полицейският началник приеха да обядват със семейството и бяха посрещнати от Жоам Гарал с полагащото се на ранга им уважение.
През време на обеда Торес се показа по-разговорлив от обикновено. Той разказа за някои от походите си във вътрешността на Бразилия като човек, който несъмнено познава страната.
Но докато говореше за пътешествията си, Торес не пропусна да подпита коменданта познава ли Манао, там ли е сега колегата му, дали местният съдия, най-висшият съдебен служител в провинцията, има навика да отсъствува през горещия сезон.
Задавайки целия този куп въпроси, Торес поглеждаше скришом Жоам Гарал. Това беше толкова очебийно, че Бенито го забеляза не без известно учудване и дори му направи впечатление, че баща му слуша с особено внимание твърде странните въпроси, задавани от Торес.
Комендантът на Сан-Пауло-д’Оливенса увери авантюриста, че в момента никой от представителите на властта не отсъствува от Манао и дори поръча на Жоам Гарал да ги поздрави от негово име. По всяка вероятност жангадата щеше да пристигне в този град след седем седмици, между 20 и 25 август.
Надвечер гостите на Жоам Гарал се сбогуваха със семейство то, а на другата сутрин, 3 юли, жангадата пое отново по течението на реката. На пладне тя остави от лявата си страна устието на Якупура.
Този приток е просто канал, изливащ водите си в Иса, а тя пък е ляв приток на Амазонка. Странно явление: на някои места реката подхранва собствените си притоци.
Към три часа след обяд жангадата преплава край устието на Жандиатуба, понесла от югозапад величествените си черни води и след като напоява земите на индианците кулини, ги влива в голямата артерия чрез устие, широко четиристотин метра.
Минаха също край много острови — Пиматикайра, Катурия, Чико, Мотачина, едни населени, други пусти, но всички покрити с великолепна растителност, образуваща непрекъсната гирлянда от зеленина от единия до другия край на Амазонка.
