— Не е ли влизал в къщата, в трапезарията, както се опасявах?
— Не, през всичкото време, когато беше извън каютата си, се разхождаше по носа на жангадата.
— И какво правеше?
— Държеше в ръка някакъв стар лист, сякаш го изучаваше внимателно, и не знам какво си мърмореше, не успях да разбера.
— Всичко това може да не е толкова маловажно, колкото с и мислите, господин Фрагозо! Това четене, това писане, тези стари листа може да не са без значение! Защото този четец и драскач не е нито учител, нито адвокат!
— Имате право!
— Да продължаваме да го следим, господин Фрагозо.
— Все така ще го следим, госпожице Лина — отвърна Фрагозо.
На другия ден, 27 юли, още при изгрев слънце Бенито даде знак на лоцмана за отплаване.
Между островите, стърчащи над залива Аренапо, за малко се показа устието на Япура, широко шест хиляди и шестстотин фута. Този голям приток се влива в Амазонка през осем устиета като в някакъв океан или морски залив. Но водите му идват отдалеч, от планините на република Колумбия, и течението, което се спуща оттам, среща преграда едва на двеста и десет левги от Амазонка, където има водопади.
Целият този ден мина в спущане до остров Япура, откъдето реката вече стана по-свободна и по-удобна за плаване. А и вече по-бавното течение позволяваше да се заобикалят доста лесно островчетата, и нито веднъж не стана сблъскване и засядане.
На другия ден жангадата плаваше край широки брегове, състоящи се от високи и силно нагънати дюни, преграждащи просторни пасбища, където може да се отгледа и изхрани добитъкът на цяла Европа. Тези брегове се смятат за най-богатите на костенурки в басейна на Горна Амазонка.
На 29 юли вечерта салът се привърза здраво за остров Катуа, за да прекара там нощта, която обещаваше да бъде много тъмна.
Докато слънцето беше още над хоризонта, на този остров се появи група индианци мури, останки от старото и могъщо племе, заемало повече от сто левги по крайбрежието между Тафе и Мадейра.
Тези туземци, ходейки назад-напред, наблюдаваха сала, сега неподвижен. Те бяха стотина души, въоръжени със сарбакани от особен вид тръстика, растяща по тия места и за по-голяма здравина отвън запъхната в кухо стъбло от палма-джудже.
Жоам Гарал остави за малко работата, отнемаща цялото му време, за да нареди да се следят добре и да не се предизвикват тези туземци. Действително силите бяха неравни. Мурите умеят да изпращат много сръчно със сарбаканите си стрели, които достигат на разстояние триста крачки и причиняват неизлечими рани.
Защото тези дълги девет-десет инча стрели, направени от листа на палмата „кукурита“, с пера от памук и заострени ката игла, са намазани с отровата кураре.
Курарето, или „уура“, тази течност, която „убива тихо“, както казват индианците, се приготвя от сока на един вид млечок и от сока на луковично стрихниново растение, смесени с каша от отровни мравки и отровни змийски зъби.
— Това е наистина страшна отрова — каза Маноел. — Тя уврежда пряко нервната система и по-точно нервите, които направляват волевите движения. Сърцето обаче остава незасегнато и не престава да бие до прекъсването на жизнените функции. Това отравяне започва с парализиране на крайниците и не е известно средство против него!
За щастие тези мури не предприеха враждебни действия, макар че изпитват дълбока омраза към белите. Разбира се, те не притежават вече храбростта на своите предци.
Когато се мръкна, зад дърветата на острова се чу пищялка с пет дупки, която свиреше някакви тъжни мелодии. Откликна й друга свирка. Това надсвирване продължи две-три минути, след което мурите изчезнаха.
Фрагозо в изблик на добро настроение се опита в отговор да им изпее нещо по своему; но Лина, застанала до него, успя навреме да сложи ръка на устата му и да му попречи да покаже певческите си дарби, които той с готовност демонстрираше.
На 2 август в три часа след обед, двайсет левги по-нататък, жангадата се озова при входа на езерото Апоара, което подхранва с тъмните си води едноименната река, а два дена след това, към пет часа, спря при входа на езерото Коари.
То е едно от най-големите езера, свързани с Амазонка, и служи за водоем на различни реки. Пет-шест притока се стичат в него, струпват и смесват там водите си и през тесен канал ги вливат в главната артерия.
В далечината се показаха височините на селцето Тахуа-Мири, издигнато на колове като на кокили, за да се предпазва от наводненията при пълноводие, което често залива тези ниски брегове. Привързаха жангадата, за да пренощуват.
Тя спря срещу село Коари — дузина доста разнебитени къщурки, построени сред гъсталак от портокалови и кратунени дървета. Едва ли има нещо по-променливо от вида на това селище: според туй, дали водата се покачва или спада, езерото представлява ту обширно водно пространство, ту се смалява в тесен канал, толкова плитък, че дори прекъсва връзката си с Амазонка.
Сутринта на другия ден, 5 август, потеглиха още в зори и минаха край протока Юкура, спадащ към заплетената система от езера и ръкави на река Запура, а на 6 август сутринта стигнаха входа на езерото Миана.
Нищо ново не се случваше на борда, животът протичаше с почти методична равномерност.
По изрично настояване на Лина бръснарят непрекъснато следеше Торес. Дори няколко пъти се опита да заговори за предишния му живот; но авантюристът отбягваше всякакъв разговор на тази тема и накрая стана извънредно сдържан към Фрагозо.
Колкото до отношенията му със семейство Гарал, те оставаха неизменни. С Жоам говореше малко, ала с Якита и дъщеря й беше по-общителен, като се преструваше, че не забелязва явната студенина, с която го посрещаха. Впрочем и двете се надяваха, че когато жангадата пристигне в Манао, Торес ще ги напусне и няма да чуят вече за него. Тук Якита следваше съветите на отец Пасаня, който я умоляваше да проявява търпение; но трудничко беше на добрия свещеник да излезе наглава с Маноел, твърде склонен решително да постави на място натрапника, попаднал така без време на жангадата.
Единственото събитие тази вечер беше следното:
Една пирога се спущаше по реката. Жоам Гарал я покани да се приближи до жангадата.
— В Манао ли отиваш? — попита той индианеца, който управляваше пирогата.
— Да — отговори индианецът.
— Кога ще бъдеш там?…
— След осем дни.
— Значи ще пристигнеш доста преди нас. Наемаш ли се да предадеш едно писмо на съответния адрес?
— На драго сърце.
— Тогава вземи това писмо, приятелю, и го занеси в Манао. Индианецът пое писмото, подадено му от Жоам Гарал, и шепа рейсове като награда за поръчката, която се наемаше да изпълни. Никой от членовете на семейството, които вече се бяха прибрали в жилището, не узна за тази случка. Единствен свидетел й беше Торес. Той чу дори няколкото думи, разменени между Жоам Гарал и индианеца, и по намръщеното му лице лесно можеше да се види, че изпращането на това писмо беше неприятна изненада за него.
XVII. Нападение
До този момент Маноел не говореше нищо, за да не предизвика някаква бурна сцена на борда, ала на другия ден реши да си поприказва с Бенито за Торес.
— Бенито — му рече той, като го заведе при носа на жангадата, — искам да ти кажа нещо.
Бенито, толкова усмихнат обикновено, се спря, изгледа Маноел и лицето му помрачня.
— Зная какво — рече той. — За Торес ли става дума?
— Да, Бенито!
