Индианците и негрите, налягали до борда, стояха всеки на поста си. Араужо, седнал при носа, следеше течението, което се движеше в права посока.
Маноел и Бенито се разхождаха в средната част на жангадата, разговаряха и пушеха с безразличен вид, но бяха непрекъснато нащрек.
Изведнъж Маноел спря Бенито с ръка и му каза:
— Каква е тази особена миризма? Дали не се лъжа? Ти усещаш ли я?… Като че ли е…
— Като че ли е миризма на ферментиращ мускус! — отвърна Бенито. — На съседния бряг трябва да има заспали каймани.
— Точно така! Умно е наредила природата — да се издават по този начин!
— Да — каза Бенито, — добре, че е така, защото те са много опасни животни!
На свечеряване обикновено тези гигантски гущери обичат да се изтягат на пясъчните брегове, където се настаняват по-удобно, за да прекарат нощта. Сгушени там в ями, в които влизат заднешком, те спят с отворена уста и вдигната горна челюст, ако не причакват или дебнат плячка. За тези земноводни е просто игра да се втурнат, за да настигнат жертвата си, било като плават под водата, служейки си единствено с опашката като двигател, било като тичат по брега с бързина, недостижима за човека.
Там, на тези широки песъчливи брегове, кайманите се раждат, живеят и умират; те се отличават с необикновено дълголетие. Старците, столетниците се познават не само по зеленикавия мъх и брадавиците, покриващи бронята им, но и по природната си свирепост, която с възрастта се засилва. Както бе казал Бенито, тези животни могат да бъдат опасни и човек трябва да се пази да не го нападнат.
Внезапно от носа се раздадоха викове:
— Каймани! Каймани!
Маноел и Бенито се привдигнаха и погледнаха. Три огромни влечуги, дълги от петнайсет до двайсет фута, бяха успели да се покачат на площадката на жангадата.
— Пушките! — извика Бенито, давайки знак на индианците и негрите да се изтеглят назад.
— Към къщата! — подзе Маноел. — По-бързо!
И наистина нямаше защо и да се опитват да влизат веднага в двубой, по-добре беше първо да се скрият.
Това стана за миг. Семейство Гарал намери убежище в къщата, където към него се присъединиха и двамата младежи. Индианците и негрите се прибраха в заслоните и колибите си.
Точно когато затваряше вратата на къщата, Маноел запита:
— А къде е Миня?
— Няма я! — отговори Лина, която току-що бе притичала до стаята на господарката си.
— Боже велики! Къде е тя? — изпищя майка й. И всички завикаха в един глас:
— Миня! Миня! Никой не отговори.
— Дали не е при носа на жангадата? — извика Бенито.
— Миня! — повика Маноел.
Двамата младежи, Фрагозо и Жоам Гарал, без да мислят за опасността, изскочиха от къщата с пушки в ръце. Едва се озоваха навън, идва каймана се обърнаха и се спуснаха към тях.
Едра сачма в главата, до окото, изстреляна от Бенито, спря едното от тия чудовища. Смъртно ранено, то се замята в силни гърчове и се обърна по гръб.
Но второто беше наблизо, носеше се напред и нямаше вече възможност да избягат от него.
Огромният кайман се втурна към Жоам Гарал и като го повали с удар на опашката си, се извърна към него със зинала уста.
В този миг от каютата си изскочи Торес със секира в ръка и нанесе такъв точен удар, че цялото острие се заби в челюстта на каймана, заклещи се там и не можеше да се измъкне. Заслепен от кръвта, кайманът се втурна настрана и, по своя воля или не, падна и изчезна в реката.
— Миня! Миня! — завика отново обезумелият Маноел, приближавайки се до носа на жангадата.
Изведнъж девойката се появи. Отначало тя се бе скрила в колибата на Араужо; но третият кайман с мощен удар бе прекатурил тази колиба и сега Миня бягаше към кърмата, преследвана от чудовището, което беше само на шест стъпки от нея.
Миня падна.
Вторият куршум, изстрелян от Бенито, не можа да спре каймана! Той само се удари в бронята на животното и пръсна плочките й на късчета, без да я пробие.
Маноел се впусна към девойката, за да я вдигне, да я отнесе, да я изтръгне от смъртта!… Но със страничен удар на опашката си животното повали и него.
Припадналата Миня беше обречена: устата на каймана вече се разтваряше, за да я разкъса!…
Точно в тоя миг Фрагозо се хвърли върху хищника и заби нож чак до дъното на гърлото му, с риск ръката му да бъде отхапана от двете челюсти, ако те се затвореха внезапно.
Фрагозо успя да измъкне ръката си навреме, но не можа да отбегне удара на каймана, реката го повлече и водите й почервеняха на голямо пространство.
— Фрагозо! Фрагозо! — завика Лина, коленичила до борда на жангадата.
След миг Фрагозо се показа на повърхността на Амазонка… здрав и читав.
Ала с риск за живота си бе спасил девойката, която вече се съвземаше. И тъй като Фрагозо не знаеше коя от протегнатите му ръце да поеме — на Маноел, на Якита, на Миня или на Лина, накрая стисна ръчицата на младата мулатка.
Но докато Фрагозо бе спасил Миня, Жоам Гарал несъмнено дължеше спасението си на Торес.
Значи авантюристът не искаше да отнеме живота на собственика на фазендата. Този очевиден факт го доказваше.
Маноел сподели шепнешком тази мисъл с Бенито.
— Вярно — отговори смутено Бенито, — ти си прав, в такъв случай имаме една голяма грижа по-малко! И все пак, Маноел, подозренията ми остават. Защото можеш да бъдеш най-злият враг на човека, без да желаеш смъртта му! В туй време Жоам Гарал се приближи до Торес.
— Благодаря, Торес — каза той, като му протегна ръка. Авантюристът отстъпи няколко крачки назад, без нищо да отговори.
— Торес — продължи Жоам Гарал — съжалявам, че наближава краят на пътуването ви и че след няколко дни ще трябва да се разделим. Аз съм ви задължен…
— Жоам Гарал — отвърна Торес, — с нищо не сте ми задължен. Вашият живот беше за мен по-ценен от всичко друго… Но ако позволите… аз размислих… вместо да сляза в Манао, ще продължа до Белен. Ще ме закарате ли дотам?
Жоам Гарал кимна в знак на съгласие.
Като чу тази молба, Бенито в безразсъден порив се готвеше да се намеси; ала Маноел го спря, и младежът се сдържа, но това му ставате голямо усилие.
XVIII. Вечеря по случай пристигането
На другия ден, след нощ, която едва ли бе достатъчна, за да уталожи толкова вълнения, жангадата се отдели от гъмжащия от каймани бряг и пое нататък. За по-малко от пет дни, ако нищо не се изпречеше на пътя й, тя трябваше да стигне до пристанището Манао.
Миня вече се бе съвзела напълно от своята уплаха; очите и усмивката й благодаряха едновременно на всички, които бяха рискували живота си за нея.
Що се отнася до Лина, тя като че ли беше по-признателна на храбрия Фрагозо, отколкото ако той бе спасил самата нея!
— Рано или късно ще ви се отплатя за това, господин Фрагозо! — му каза тя с усмивка.
— Но как, госпожице Лина?
— О, вие сам знаете!
— Е, щом зная, тогава нека бъде по-рано, отколкото късно! — отвърна добродушният момък.
Така от този ден бе решено, че очарователната Лина ще е годеница на Фрагозо, че сватбата им ще се състои едновременно със сватбата на Миня и Маноел и че новата двойка ще остане при младоженците в Белен.
