образуват голям залив, дълъг петнайсет левги, който се простира чак до островите Анавилянас.
Тук именно, в една от тесните вдлъбнатини на брега, се е врязало пристанището на Манао. Там се срещат много плавателни съдове: едни, закотвени сред руслото на реката, чакат попътен вятър, други са на ремонт в многобройните игуарапи, или канали, които са набраздили причудливо града и му придават донякъде холандски вид.
С пристанището за параходи, което ще се построи скоро до мястото, където се съединяват двете реки, търговията на Манао чувствително ще се увеличи. И наистина, дървен материал за строеж и мебелировка, какао, каучук, кафе, сасапарила, захарна тръстика, индиго, индийско орехче, солена риба, костенуркова мас — тези различни стоки могат да бъдат пренасяни във всички посоки по многобройните водни пътища: по Рио Негро на север и запад, по Мадейра на юг и запад и най-после по Амазонка, която тече на изток чак до атлантическото крайбрежие. Така че разположението на този град е изключително благоприятно и може да спомогне много за неговото процъфтяване.
Манао, или Манауш, сее наричал някога Моура, а после — Бара ди Рио Негро. От 1757 до 1804 година той е бил само част от военния пост, който носел името на големия приток и бил разположен на устието му. Но от 1826 г., след като станал столица на обширната провинция Амазонка, той получил новото си име от названието на едно индианско племе, което обитавало някога териториите на Централна Америка.
Много пъти зле осведомени пътешественици са бъркали този град с прочутия Маноа, нещо като фантастичен град, построен, както се твърди, при легендарното езеро Парима, което изглежда всъщност е Горно Бранко, тоест обикновен приток на Рио Негро. Там се намирала страната Елдорадо, чийто владетел, ако се вярва на местните предания, заповядал всяка сутрин да го посипват със златен прах — в такова изобилие се срещал този ценен метал в тия благодатни земи, където го ринели с лопата. Но при проверка всичко се опровергало, и цялото това мнимо златно съкровище се оказало залежи от слюда без стойност, които заблудили алчните погледи на златотърсачите.
С една дума, в Манао няма и помен от баснословния блясък на тази митологична столица на Елдорадо. Той е просто град с около пет хиляди жители,36 от които най-малко три хиляди са чиновници. Затова тук има известен брой обществени сгради, предназначени и тези служители: законодателна камара, дворец на губернатора, хазна, поща, митница, без да се смята колежът, основан в 1848 г., и болницата, открита наскоро — в 1851 г. Ако се прибавят към гробищата, заемащи източния склон на хълма, на който в 1669 г. за защита от амазонските пирати била издигната крепост, сега разрушена, ще добием представа за величината на обществените учреждения в града.
Колкото до църковните сгради, можем да посочим само две: църквицата „Благовещение“ и параклиса „Света Богородица Целителка“, построен сред почти гола равнина, на хълм, издигащ се над Манао.
Наистина малко за град, основан от испанците. Към тези два храма трябва да добавим и един кармелитски манастир, от който след пожар в 1850 г. са останали само развалини.
Населението на Манао не надминава никога горепосочената цифра и освен служещите, чиновниците и войниците се състои главно от португалски търговци и индианци от различни племена около Рио Негро.
Градът се обслужва по трите главни, доста криви улици; те носят колоритни, характерни за този край имена: улица „Бог-отец“, улица „Бог-син“ и улица „Бог-свети дух“. Освен това в западна посока се точи великолепна алея от портокалови дървета-столетници, запазени благоговейно от архитектите, които от стария град са направили нов.
Около тия главни улици се преплита мрежа от улички без настилка, пресечени последователно от четири канала, през които се минава по дървени мостчета. На някои места мътните води на тези „игуарапи“ минават през огромни пусти пространства, обрасли с буренак и ярки цветя: те представляват нещо като естествени паркове, засенчени от великолепни дървета, предимно „сумаумеира“ — исполинско растение с бяла кора и огромна корона, разпростряна като чадър над чепатите клони.
Що се отнася до различните частни жилища, те трябва да се търсят сред няколкотостотин твърде първобитни къщи, едни покрити с керемиди, други — с напластени палмови листа, със стърчащи мирадори37 и еркери, които служат за дюкянчета, държани главно от португалски търговци.
А какви хора се виждат да излизат в часовете за разходка както от обществените сгради, така и от частните жилища? Важни господа в черни рединготи, цилиндри, лъскави обувки и диамантени брошки върху възела на вратовръзките; дами с разкошни и крещящи тоалети, рокли с волани и шапки по последната мода; и най-после индианци, които също са на път да се европеизират, така че да унищожат всичко, което би могло да остане от местния колорит в тази централна част от басейна на Амазонка.
Такъв е Манао, който трябваше да опишем накратко на читателя с оглед на настоящето повествование. Тук бе така трагично прекъснато пътешествието на жангадата, тъкмо по средата на дългия маршрут, който й предстоеше да измине; и тук щяха скоро да се развият перипетиите на тази загадъчна драма.
II. Първите минути
Едва изчезна пирогата, която откарваше Жоам Гарал, или по-право Жоам Дакоста — уместно е да му възвърнем това име, — и Бенито се приближи до Маноел.
— Какво знаеш? — запита го той.
— Зная, че баща ти е невинен. Да, невинен! — повтори Маноел. — И че преди двайсет и шест години е бил осъден на смърт за престъпление, което не е извършил.
— Той всичко ли ти каза, Маноел?
— Всичко, Бенито! — отвърна младежът. — Почтеният фермер не искаше да крие нищо от миналото си пред човека, който ще му стане втори син, като се ожени за дъщеря му!
— А може ли баща ми най-после да представи пред всички доказателство за своята невинност?
— Това доказателство, Бенито, е в двайсет и шестте години почтен живот, заслужил уважението ка хората, в постъпката на Жоам Дакоста, който идваше при съдията, за да му заяви: „Ето ме! Не искам повече да живея в двуличие! Не искам повече да се крия под име, което не е истинското ми име! Вие осъдихте един невинен! Възстановете честта му!“
— А когато… татко ти говореше така… ти нито за миг ли не се усъмни в думите му? — извика Бенито.
— Нито за миг, братко! — отвърна Маноел.
Ръцете на двамата младежи се съединиха в общ порив и те ги стиснаха сърдечно.
След това Бенито отиде при отец Пасаня и му рече:
— Отче, заведете майка ми и сестра ми в стаите им! Не се отделяйте от тях през целия ден. Никой тук не се съмнява в невинността на баща ми, никой… вие знаете това. Утре ще отидем с мама да потърсим началника на полицията. Няма да ни откажат разрешение да влезем в затвора. Не, това би било прекалено жестоко! Ще се видим с баща ми и ще решим какви постъпки трябва да се предприемат, за да бъде реабилитиран!
Якита беше като парализирана; но тази смела жена, отначало сломена от неочаквания удар, скоро щеше да се съвземе. Якита Дакоста щеше да бъде такава, каквато беше Якита Гарал. Тя не се съмняваше в невинността на мъжа си. Дори не й идваше на ум, че Жоам Дакоста може да бъде упрекнат, загдето се е оженил за нея под това лъжливо име. Тя мислеше сама за целия щастлив живот, създаден й от този честен човек, несправедливо пострадал! Да, още утре тя ще бъде пред вратата на затвора и няма да се махне, докато не й отворят. Отец Пасаня я отведе с дъщеря й, която не можеше да сдържа сълзите си, и тримата се затвориха в къщата.
Двамата младежи останаха сами.
— А сега, Маноел — рече Бенито, — трябва да узная всичко, което ти е казал татко.
— Аз нямам какво да крия от теб, Бенито.
— Защо беше дошъл Торес на жангадата?
— Да продаде на Жоам Дакоста тайната на неговото минало.
— Значи, когато срещнахме Торес в икитоските гори, той вече е имал намерение да влезе във връзка с баща ми?
— Няма съмнение — отговори Маноел. — Този подлец тъкмо отивал към фазендата с цел да осъществи гнусния си шантаж, подготвян от дълго време.
