са нападнали конвоя? Не са ли направени признания, полупризнания? Наистина Жоам Дакоста беше налице и продължаваше да се кълне, че е невинен! Но това не беше достатъчно, съдията Рибейро искаше, като вникне в подробностите на делото, да открие истинския престъпник.
Следователно Жоам Дакоста трябваше да бъде предпазлив. Той обеща това. Но във всички тези изпитания за него беше голямо утешение, когато разбра, че някогашният му адвокат, станал главен съдия, е както преди напълно уверен в неговата невинност. Да. Въпреки присъдата Жоам Дакоста беше жертва, мъченик, почтен човек, комуто обществото дължеше публично удовлетворение. А когато съдията узна за миналото на икитоския фермер от осъждането му насам, за сегашното положение на семейството му, за целия този живот на всеотдайност и неуморен труд за щастието на близките му, той не само се убеди още повече, но и се трогна още повече и се закле да направи всичко възможно, за да издействува оправдаването на осъдения от Тижуко.
Половин година двамата водиха кореспонденция.
Най-после един ден обстоятелствата принудиха Жоам Дакоста да пише на съдията Рибейро:
„След два месеца ще бъда при вас, на разположение на главния съдия на провинцията!“
„Елате!“ — отговори Рибейро.
В това време жангадата беше вече готова да се спусне по реката. Жоам Дакоста се качи на нея с всичките си близки и слуги с жените и децата им. По пътя, както знаем, за голямо учудване на жена си и сина си той рядко слизаше на брега. Предимно стоеше затворен в стаята си — пишеше и работеше, но не търговски сметки, а без да казва никому, си водеше записки, които наричаше „История на моя живот“ и които трябваше да послужат при преразглеждането на делото му.
Осем дни преди повторното си арестуване, извършено по донос на Торес, което можеше да изпревари и дори да провали проектите му, той прати чрез един индианец от Амазонка писмо, с което предупреждаваше съдията Рибейро за скорошното си пристигане.
Това писмо замина, бе предадено на получателя, и съдията чакаше само Жоам Дакоста, за да подхване тази сериозна работа, която се надяваше да доведе до благополучен завършек.
През нощта преди пристигането на жангадата в Манао съдията Рибейро умря от удар. Обаче доносът на Торес, чийто шантаж се бе провалил пред благородното възмущение на неговата жертва, даде своя резултат. Жоам Дакоста бе арестуван сред близките си, а старият му адвокат го нямаше вече, за да го защити!
Да, това беше наистина страшен удар! Но така или иначе, жребият беше хвърлен; нямаше вече връщане назад.
Жоам Дакоста се съвзе от този удар, сполетял го така ненадейно. Сега ставаше въпрос не само за собствената му чест, но и за честта на всичките му близки!
IV. Морални доказателства
Заповедта за арестуването на Жоам Дакоста, именуващ се Жоам Гарал, беше издадена от заместника на съдията Рибейро, който трябваше да изпълнява задълженията на този съдия в провинцията до назначаването на неговия приемник.
Заместникът се казваше Висенте Жарикес. Той беше дребен навъсен старец, когото четиридесетгодишна служба в углавния съд не бе успяла да направи благосклонен към подсъдимите. Той беше разследвал толкова много дела от тоя род, съдил и осъждал толкова много злосторници, че невинността на един подсъдим, който и да е той, му се струваше a priori38 недопустима. Разбира се, той не съдеше против съвестта си, но тая съвест, окована в здрава броня, не се влияеше лесно нито от хода на следствието, нито от доводите на защитата. Като мнозина представители на углавни съдилища той не допускаше снизходителност от страна на съдебните заседатели, и когато подсъдимият, минал ситото на разпитите, разследванията и дознанията, застанеше пред него, съдията беше предварително убеден, че въпросният подсъдим е десетократно виновен.
Иначе Жарикес не беше лош човек. Нервен, неспокоен, приказлив, остроумен, хитър, той представляваше любопитна гледка с едрата си глава върху дребно тяло, с разчорлена коса, която сполучливо заместваше едновремешните съдийски перуки, с очи, сякаш пробити от свредел, с необикновено проницателен поглед. С едрия си нос сигурно би жестикулирал, ако притежаваше такава подвижност, а щръкналите уши като че бяха създадени да улавят по-добре това, което се говореше дори извън обичайния обсег на слуховия орган. Пръстите му чукаха непрекъснато по съдийската маса, като пръсти на пианист, упражняващ се беззвучно. Тялото му беше прекалено дълго за необикновено късите нозе, които непрекъснато ту кръстосваше, ту разкрачваше, когато се пъчеше на съдийското кресло.
В частния си живот съдията Жарикес, заклет ерген, се откъсваше от книгите си по наказателно право само заради, трапезата, която не пренебрегваше, виста, които пенеше много го, шахмата, където минаваше за майстор, но най-вече заради разните главоблъсканици, гатанки, шаради39, ребуси, анаграми40, логогрифи41 и други, представляващи главното му занимание, по примера на мнозина европейски съдии — същински сфинксове както по склонности, така и по професия. Както виждаме, той беше чудак и лесно можем да разберем колко губеше Жоам Дакоста със смъртта на съдията Рибейро, защото делото му минаваше в ръцете на този малко опърничав съдия.
Впрочем в случая задачата на Жарикес беше много опростена. Той нямаше нужда да води следствие или дознание, да ръководи прения в съда, да изработва съдебно решение, да се съобразява с членовете на наказателния закон и накрая да произнесе присъда. За нещастие на икитоския фермер не бяха вече необходими такива формалности, Жоам Дакоста беше арестуван, съден и осъден преди двайсет и шест години за престъплението в Тижуко, срокът на присъдата още не бе изтекъл по давност, не можеше да се подаде молба за смекчаване на наказанието, не можеше да се приеме и молба за помилване. Така че оставаше само да се установи самоличността му и след като от Рио де Жанейро дойдеше нареждане за изпълнение на присъдата, това да стане както му е редът.
Но несъмнено Жоам Дакоста щеше да уверява в своята невинност, да твърди, че е осъден несправедливо. Дългът на съдията, каквото и мнение да имаше по този въпрос, беше да го изслуша. Най- важното беше да се види с какви доказателства осъденият можеше да подкрепи своите твърдения. А щом не бе могъл да ги представи при явяването пред първоначалните си съдии, ще бъде ли в състояние да ги представи сега?
Тук именно трябваше да се съсредоточат усилията при следствието.
Трябва обаче да се признае, че когато един осъден задочно, живеещ щастливо и спокойно в чужбина, доброволно изостави всичко, за да се яви пред съдебните власти, от които миналото му го е научило да се страхува, това е необикновен, рядък случай, който би трябвало да заинтересува дори съдия, свикнал на всякакви изненади на съдебните заседания. Дали от страна на осъдения от Тижуко, уморен от живота, това беше безочлива глупост или порив на съвестта, която иска на всяка цена да обори една неправда? Трябва да се съгласим, че проблемът беше заплетен.
И тъй, на другия ден след арестуването на Жоам Дакоста съдията Жарикес тръгна към затвора на улица „Бог син“, където беше задържан арестантът.
Този затвор, бивш мисионерски манастир, се издигаше на брега на една от главните игуарапи на града. Някогашните доброволни затворници в тази сграда, зле пригодена за новото си предназначение, бяха заместени от днешните затворници по принуда. Затова стаята, заемана от Жоам Дакоста, нямаше нищо общо с мрачните килии на съвременните затвори. Тя беше бивша монашеска килия с обикновен решетест прозорец, гледащ към пусто място, със скамейка в един ъгъл, нещо като одър в другия, няколко груби съдини и толкова.
Именно от тази стая към единайсет часа сутринта през тоя ден, 25 август, Жоам Дакоста бе изведен и за каран в кабинета за разпит, разположен в някогашната обща зала на манастира. Съдията Жарикес беше там, зад бюрото си, седнал на своето високо кресло, с гръб към прозореца, за да бъде лицето му в сянка, докато лицето на арестанта остава напълно осветено. Секретарят му се бе настанил до края на писалището, с перо зад ухото, равнодушен като всички съдебни чиновници, готов да записва въпросите и отговорите. Жоам Дакоста бе въведен в кабинета и по знак на съдията стражите, които го бяха довели, се оттеглиха.
