Бенито ускори крачка и скоро изчезна зад един от песъчливите хълмове.
— По-бързо, по-бързо! — завика Маноел на Фрагозо. — Не бива нито за миг да го оставяме сам!
И двамата се впуснаха в тази посока, но изведнъж се чу вик.
Дали Бенито е забелязал Торес? Или Торес го е видял? А може би двамата вече са се настигнали?
Петдесет крачки по-нататък, като заобиколиха бързо една от издатините на брега, Маноел и Фрагозо съзряха двама мъже, застанали един срещу друг.
Това бяха Торес и Бенито.
За миг Маноел и Фрагозо се озоваха до тях.
Можеше да се предположи, че в това възбудено състояние, лице с лице срещу авантюриста, Бенито няма да може да се сдържи.
Но не стана така.
Щом младият човек видя пред себе си Торес, щом се убеди, че той не може вече да му избяга, в държането му настъпи пълна промяна, той въздъхна облекчено, възвърна цялото с, и хладнокръвие и самообладание.
Няколко минути двамата мъже се гледаха, без да проронят дума.
Пръв наруши мълчанието Торес, като каза с обичайния си дързък тон:
— Аха, господин Бенито Гарал?
— Не! Бенито Дакоста! — отговори младежът.
— Вярно — продължи Торес, — господин Бенито Дакоста, придружен от господин Маноел Валдес и моя приятел Фрагозо!
Обиден от това обръщение на авантюриста, Фрагозо, отдавна горящ от желание да му види сметката, понечи да се нахвърли върху му, но го спря Бенито, който продължаваше да запазва самообладание.
— Какво ви прихваща любезни? — извика Торес, като се отдръпна няколко крачки. — Аха, май ще трябва да бъда нащрек!
И докато говореше, измъкна от пончото си една маншета, оръжие за нападение или за защита — в зависимост от случая, — с което бразилецът никога не се разделя. После, приведен и закован на място, зачака.
— Вас търся, Торес — каза тогава Бенито, който не помръдна пред тази предизвикателна поза.
— Мен ли търсите? — повтори авантюристът. — Не е трудно да ме намерите! А защо ме търсите?
— За да чуя от вашата уста това, което изглежда знаете за миналото на баща ми?
— Така ли!
— Да! Чакам да ми кажете как го познахте, защо се навъртахте из икитоските гори, около нашата фазенда, защо го причаквахте в Табатинга?…
— Е, та това е много ясно! — ухили се Торес. — Аз го причаквах, за да се кача на жангадата му, и се качих с цел да му направя едно много просто предложение… което той отхвърли, но май сбърка.
При тези думи Маноел не можа да се сдържи. С бледо лице и пламтящи очи той пристъпи към Торес.
Ала Бенито, който искаше да опита всички средства за спогаждане, застана между авантюриста и приятеля си.
— Въздържайте се, Маноел — каза той. — И аз също се въздържам!
След това продължи:
— Всъщност, Торес, аз зная по какви причини се качихте на жангадата. Тъй като ви е известна една тайна, която навярно някой ви е издал, вие искахте да си послужите с шантаж! Но сега не става въпрос за това.
— А за какво?
— Искам да зная как разбрахте, че собственикът на икитоската фазенда е Жоам Дакоста!
— Как разбрах ли? — отвърна Торес. — Това си е моя работа и нямам намерение да ви давам обяснения. Важното е, че не съм се излъгал, когато доложих, че той е истинският виновник за престъплението в Тижуко!
— Ще ми кажете!… извика Бенито, който започваше да губи самообладание.
— Нищо няма да кажа — тросна се Торес. — Ах, Жоам Дакоста отхвърли моите предложения! Той отказа да ме приеме в семейството си. Е, няма що, сега, когато тайната му е известна, когато е арестуван, аз пък ще откажа да се сродя със семейството му, семейство на крадец, на убиец, на осъден, когото чака бесилка!
— Подлец! — крясна Бенито, който на свой ред измъкна от колана си маншета и се приготви за атака.
Маноел и Фрагозо с едновременно бързо движение също извадиха оръжието си.
— Трима срещу един! — извика Торес.
— Не! Един срещу един — отвърна Бенито.
— Така ли! Аз пък мислех, че синът на един убиец иска да извърши убийство!
— Торес! — извика Бенито. — Защищавай се, иначе ще те убия като бясно куче!
— Нека да съм бесен — отвърна Торес. — Затова пък хапя, Бенито Дакоста, тъй че пази се от моите зъби!
После, като се прикри с маншетата си, той застана нащрек, готов да се хвърли върху своя противник. Бенито отстъпи няколко крачки.
— Торес — каза той, възвръщайки си напълно загубеното за миг хладнокръвие, — вие бяхте гост на моя баща, заплашихте го, предадохте го, издадохте го, обвинихте невинен човек и с божия помощ аз ще ви убия!
На устните на Торес се изписа най-дръзка усмивка. Може би този подлец си мислеше в момента, че Стига да иска, може да осуети двубоя с Бенито. Навярно беше разбрал, че Жоам Дакоста не е казал нищо за този документ, представляващ вещественото доказателство за неговата невинност.
Ако разкриеше на Бенито, че той, Торес, притежава това доказателство, мигновено щеше да го обезоръжи. Но освен че искаше да почака да последния момент, несъмнено за да получи по-висока цена за този документ, споменът за обидните думи на младежа, омразата, която изпитваше към всички негови близки, го караше да забрави дори собствения си интерес.
При това авантюристът беше здрав, ловък, сръчен, свикнал да си служи добре с маншетата, която често бе имал случай да използува. Така че срещу едва двайсетгодишен противник, който не притежаваше нито неговата сила, нито неговата похватност, шансовете бяха на негова страна.
Затова Маноел за последен път се опита да убеди Бенито да се бие вместо него.
— Не, Маноел — отговори хладно младият човек, — единствено на мен се полага да отмъстя за баща си, и тъй като всичко тук трябва да стане по правилата, ти ще ми бъдеш секундант.
— Бенито!…
— А вие, Фрагозо, няма да ми откажете да станете секундант на този човек, ако ви помоля, нали?
— Добре, — отговори Фрагозо, — макар че в това няма никаква чест. Лично аз — добави той, — без много-много да се церемоня, чисто и просто бих го убил като Див звяр!
Мястото, където щеше да стане дуелът, беше равна площадка, широка около четиридесет крачки, издигащи се на петнайсетина фута над Амазонка. Тя се спущаше отвесно към брега. В подножието течеше бавно реката и миеше тръстиковия гъсталак, който растеше там.
Така че поради естеството на брега мястото беше малко, и оня от противниците, който отстъпеше, щеше мигновено да пропадне в бездната.
По сигнал, даден от Маноел, Торес и Бенито запристъпяха един към друг.
Сега Бенито се владееше напълно. Защитник на свята кауза, със своето хладнокръвие той имаше значително предимство над Торес, чиято съвест, колкото безчувствена и закоравяла да беше, в този момент сигурно помътняваше погледа му.
Когато двамата се срещнаха, Бенито пръв нанесе удар. Торес го отблъсна. После двамата противници се отдръпнаха, но почти веднага се впуснаха един срещу друг, като всеки хвана противника си с лявата ръка за рамото… И като че ли не искаха да се пуснат вече.
По-силният Торес нанесе с маншетата си страничен удар, който Бенито не можа съвсем да избегне. Той бе улучен в десния хълбок и пончото му се обагри с кръв. Но отговори бързо и рани леко Торес в
